Определение № 494 от 03.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3401/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С въззивно решение № 511 от 30.04.2025 г., постановено по в. гр. д. № 429/2025 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, е: 1/ отменено частично решение № 2602795 от 14.12.2022 г., постановено по гр. д. № 2797/2019 г. по описа на Районен съд – Асеновград, за отхвърляне на предявения от Е. Т. Х. против „Д. П. М. Ч.“ ЕАД иск по чл. 200 КТ, вместо което „Д. П. М. Ч.“ ЕАД е осъдено да заплати на Е. Т. Х. обезщетение за имуществени вреди, претърпени от професионално заболяване „вибрационна болест от втори към трети стадий със съдово дистоничен слухововестибуларен и костно ставен синдром“, представляващи разликата между трудовото възнаграждение, което би получавал ако работеше на длъжност „миньор“ и пенсията за инвалидност, която е получил и минималната работна заплата в следните размери: 1000 лева за периода от 01.03.2018 г. до 28.10.2019 г. и 12 995, 20 лева за периода 29.10.2019 г. – 01.03.2021 г., ведно със законната лихва върху сумите от датата на подаване на исковата молба – 13.12.2019 г., до окончателното им изплащане; 2/ потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която искът е отхвърлен до пълния предявен размер от 85 310, 56 лева поради изтекла погасителна давност за част от периода 01.03.2018 г. до 28.10.2019 г. и като недоказан по размер. Срещу въззивното решение в частта, с която като краен резултат исковата претенция е отхвърлена за разликата до пълния предявен размер от 85 310, 56 лева, е подадена касационна жалба с вх. № 22134/18.06.2025 г. от ищеца по делото Е. Т. Х., чрез адв. Е. Б.. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалвания акт – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК следните правни въпроси: 1/ „Коя давност следва да се приложи – давността по чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ, която е досежно правото на иск и съответно не касае размера на иска или съответно по чл. 110 ЗЗД, респ. чл. 111 ЗЗД? Как трябва да се изчислява погасителната давност и от кой момент следва да тече?“; 2/ „Следва ли от размера на присъденото обезщетение да се приспада и МРЗ при положение, че търпените от ищеца имуществени вреди представляват разликата между брутното трудово възнаграждение, което би получавал за работа при ответника и получаваната от него пенсия за инвалидност през исковия период?“; 3/ „Как се формира обезщетението за имуществени вреди при доказано професионално заболяване? Като разлика между БТВ, което ищецът би получавал ако работеше при ответника и получаваната от него социална пенсия за инвалидност за процесния период, или като сбор от пенсията и МРЗ, или като разлика между БТВ, което ищецът би получавал ако работеше при ответника и получаваната от него социална пенсия за инвалидност за процесния период като към тази сума се прибави и МРЗ?“; 4/ „Следва ли да се уважи възражение за погасяване по давност на претенцията при положение, че ищецът в последното по делото съдебно заседание е направил на основание чл. 214, ал. 1, пр. 3 ГПК единствено и само изменение на размера на иска съобразно заключението на приетата по делото допълнителната ССЧЕ и коя давност следва да се приложи?“. Касаторът поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част. Ответната страна „Д. П. М. Ч.“ ЕАД, чрез адв. Д. Л., е подала писмен отговор, с който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Срещу въззивното решение в неговата осъдителна част е подадена касационна жалба с вх. № 21644/16.06.2025 г. от „Д. П. М. Ч.“ ЕАД, чрез адв. Д. Л.. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на ново, с което исковата претенция да бъде отхвърлена. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните правни въпроси: 1/ „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе със собствени изрични мотиви по всички възражения и относими на спора факти, изложени от страните?“ – сочи се противоречие с приетото в решение № 39 от 30.06.2011 г. по гр. д. № 486/2009 г. на I г.о. на ВКС и определение № 227 от 03.04.2012 г. по т. д. № 1077/2011 г. на II т.о. на ВКС; 2/ „При увеличаване в хода на процеса на частично предявен иск, от кой момент е дължима и следва да се присъди законната лихва върху увеличения размер – от датата на първоначалната искова молба или от датата на подаване на молбата по чл. 214, ал. 1, изр. 3, пр. 1 ГПК за увеличаването на иска?“ – твърди се противоречие с приетото в решение № 60141 от 25.11.2021 г. по т. д. № 2022/2020 г. на I т.о. на ВКС; 3/ „От кой момент настъпва изискуемостта на вземането относно правото по чл. 200 КТ да се претендира разликата между трудовото възнаграждение, което работникът би получавал ако продължаваше да работи на заеманата преди установяване на професионалното заболяване длъжност и получаваната от него пенсия за инвалидност може да се претендира, тоест да се получи такова обезщетение и респективно от кой момент по правилата на чл. 358, ал. 2, т. 2 КТ започва да тече и погасителната давност при увеличаването на частичен иск?“ – поддържа се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 119 от 12.07.2013 г. по гр. д. № 675/2012 г. на IV г.о. и Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК. Касаторът поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част. Ответникът Е. Т. Х., в писмен отговор, подаден чрез адв. Е. Б., счита, че не следва да се допуска касационното обжалване като взема становище за неоснователност на жалбата. Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и са процесуално допустими. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил на първо място, че с решение № 81/11.02.2025 г. на ІІІ г.о. на ВКС, постановено по гр. д. № 5451/2023 г., е отменено въззивно решение № 1185/05.10.2023 г. постановено по в. гр. д № 1120/2023 г. на Пловдивския окръжен съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният от Е. Т. Х. срещу „Д. П. М. Ч.“ ЕАД иск по чл. 200 КТ за заплащане на сумата 85 310, 56 лв. – обезщетение за имуществени вреди от професионално заболяване „вибрационна болест от втори към трети стадий със съдово дистоничен слухововестибуларен и костно ставен синдром“ за периода 01.03.2018 г. до 01.03.2021 г. и делото е върнато в тази част за ново разглеждане от друг въззивен състав. Предвид доказателствата по делото решаващият състав е посочил, че ищецът Е. Т. Х. претендира заплащането на обезщетение за претърпени имуществени вреди в резултат на професионалното му заболяване, изразяващи се в разликата между възнаграждението, което би получавал ако не беше заболял и сбора от минималната работна заплата за страната за процесния период плюс получаваната от него пенсия, което обстоятелство е намерил за безспорно съгласно нормата на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК. Установил е още, че за удостоверяване на професионалното си заболяване ищецът представя експертно решение на ТЕЛК № 1239/06.03.2018 г. към УМБАЛ „П.“ АД, което е в сила от 21.03.2018 г. и това обстоятелство също е приел за безспорно по смисъла на нормата на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК. Констатирал е, че с експертното решение е установено както наличието на професионално заболяване, така и причинната връзка между него и характера на работата, изпълнявана от Е. Х. в предприятието на ответното дружество. По този начин второинстанционният съд е приел иска за доказан по основание, а с оглед неговия размер е взел предвид заключението на счетоводната експертиза. От последното е установил, че размерът на основното възнаграждение за длъжност „подземен минен работник“ за периода 01.03.2018 г. до 01.03.2021 г. възлиза в общ размер от 64 870, 56 лв. От тази сума е намерил, че следва да се извади сборът от получената пенсия за същия период, чийто общ размер е 15 824, 84 лв. и минималната работна заплата, която е в размер от 17 440 лв., като е изчислил, че разликата възлиза на 31 605, 72 лв. (64 870, 56 – 33 264, 84). Въззивната инстанция е обсъдила направеното от работодателя възражение за изтекла погасителна давност за разликата от предявения с исковата молба размер и допуснатото в откритото съдебно заседание, проведено на 28.10.2022 г., увеличение на иска по реда на чл. 214 ГПК до сумата 85 310, 56 лв. за три години назад, тоест че за периода 01.03.2018 г. до 28.10.2019 г., като е приела, че същото е основателно и претенцията в тази й част е погасена по давност. Взела е предвид, че упражняване на правото по чл. 200 КТ се погасява с тригодишна давност съгласно нормата на чл. 358, ал. 1, т. 3, във връзка с ал. 2, т. 2 КТ. Решаващият състав се е позовал и на разясненията в т. 1 от ТР № 3/22.04.2019 г., постановено по тълк. д. № 3/16 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които последващо увеличение по реда на чл. 214 ГПК на иск за парично вземане, предявен като частичен, няма за последица спиране и прекъсване на погасителната давност по отношение на непредявената част от вземането. Съобразно изложеното въззивният съд е приел, че за периода 01.03.2018 г. до 28.10.2019 г. претенцията е погасена по давност за увеличения размер над 1 000 лв., поради което за посочения период искът следва да се уважи до посочения размер, а за разликата до допуснатия увеличен размер да се отхвърли като погасен по давност. Относно останалата част от периода, а именно ноември 2019 г. – 01.03.2021 г., въззивният съд е формирал извод, че искът следва да се уважи до размера от 12 995, 20 лв. ведно със законната лихва, която сума е разликата между брутното трудово възнаграждение за длъжността, която е заемал при праводателя на работодателя, при който е получил професионалното заболяване за посочения период от 30 099, 52 лв. и сбора от получаваните за същия период пенсии в общ размер от 7 364, 32 лв. и минималните работни заплати в размер на 9 740 лв. Предвид изложеното е посочил, че решението на районния съд следва да се отмени в частта, с която се отхвърля иска в указаните размери и периоди, като вместо това се постанови друго, с което се уважи иска за периодите и размерите посочени по – горе, а в останалата част решението да се потвърди. По касационната жалба на Е. Т. Х. и приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК: Поставените от касатора в изложението първи и четвърти въпрос обобщено касаят приложението на погасителната давност спрямо вземането за обезщетение от професионално заболяване. Така обобщен въпросът е обуславящ волята на съда, но не е налице допълнителната предпоставка по поддържаното от страната основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Отговор на въпроса се съдържа в самия текст на закона, като нормата на чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ е ясна. Отделно, по въпроса е налице и трайна и безпротиворечива практика на ВКС, съгласно която спрямо имуществената отговорност на работодателя по реда на чл. 200 КТ е приложим давностният срок по чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ, а не общата давност по чл. 110 ЗЗД. В настоящия случай въззивното решение е съобразено с трайната практика на ВКС и не противоречи на даденото в нея правно разрешение. В съответствие с изложеното въззивният състав е приел, че упражняването на правото по чл. 200 КТ се погасява с тригодишна давност съгласно нормата на чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ, във вр. с ал. 2, т. 2 КТ. Наличието на установена практика от друга страна, която съответства на приложимата правна норма и не се нуждае от промяна или осъвременяване, изключва осъществяването на релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване и по поставените за разглеждане в изложението втори и трети въпрос и на соченото основание. При постановяване на решението си въззивният съд се е съобразил със задължителната практика на ВКС, намерила израз в ППВС № 4/1968 г. С последното са дадени разяснения, че принципът на чл. 51 ЗЗД изисква обезщетяване на всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, което налага единен начин на изчисляване имуществените вреди от загуба на доход от трудово възнаграждение, независимо дали увреденият получава пенсия за инвалидност или обезщетение за временна нетрудоспособност. Изхождайки от тези указания и с оглед справедливостта и правната симетрия, оттогава несъмнено в съдебната практика се приема, че от значение е размерът на брутното трудово възнаграждение (основна заплата с добавките, които имат постоянен характер), което увреденият или професионално заболелият би получавал през исковия период от време за длъжността, заемана към датата на увреждането/заболяването. Приема се също, че справедливото разрешение изисква размерът на претендираното обезщетение за вреди, представляващи пропусната полза, каквато е заявената претенция, да се формира от разликата между получаваното преди увреждането трудово възнаграждение от една страна и сбора от получената пенсия за инвалидност или обезщетение за временна нетрудоспособност и размера на минималната работна заплата за страната от друга. Последната се явява онзи доход, който нетрудоспособният би могъл гарантирано да получава, ако постъпи на работа, условията на която не са му противопоказни, за което той е положил необходимите усилия, като доказването на този факт е в негова доказателствена тежест. В случая по така поставения материалноправен въпрос от касатора ищец - дали при обезщетяване на работник по чл. 200 КТ за вредите, които търпи в резултат на призната му по съответния ред трайно намалена трудоспособност следва да се приспадне и сумата, представляваща минималната работна заплата, приетото от въззивния съд не е в противоречие с посочената задължителна съдебна практика, възприемана еднозначно и в трайната каузална практика на ВКС, а в съответствие с нея. Ето защо в случая не е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по касационната жалба на касатора-ищец. Следва да се посочи, че оплакванията на касатора при поставянето на този въпрос, касаещи липсата на указания, дадени от съда относно разпределението на доказателствената тежест, са основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК и по тях проверка за законосъобразност се извършва, ако атакуваният съдебен акт бъде допуснат до касационно обжалване. Едва тогава жалбата се разглежда по същество - чл. 290, ал. 1 ГПК / в този смисъл са разясненията, дадени в ТР на ВКС, № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГКТК, т. 1 /. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая касаторът не сочи, а и обективно въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. В тази връзка следва да се отбележи, че несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – общите касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване. Съобразно изложеното, атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка по касационната жалба на ищеца Е. Т. Х.. По касационната жалба на „Д. П. М. Ч.“ ЕАД и приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК: Поставеният от касатора-ответник първи въпрос относно „задължението на въззивния съд да се произнесе със собствени мотиви по всички възражения и относими към спора факти“, съставлява общо основание за достъп до касация по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото е от значение за изхода на спора. Същият е привързан към оплакванията на страната, че в нарушение на процесуалните правила, въззивният съд не се е произнесъл по своевременно наведеното в процеса възражение за прихващане. Касационното обжалване следва да се допусне за проверка съответствието на въззивното решение в тази му част с цитираната в изложението на касатора практика на ВКС, при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Вторият повдигнат в изложението въпрос обобщено касае въпроса за присъждането на законна лихва в хипотезата на предприето увеличение на иска. Така поставен, въпросът е обуславящ решаващите изводи на въззивния съд при определяне на дължимата в случая законна лихва, поради което също съставлява общо основание за достъп до касация по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Ето защо, касационното обжалване следва да се допусне и по втория повдигнат въпрос от касатора за проверка съответствието на въззивното решение с цитираното в изложението решение № 60141 от 25.11.2021 г. по т. д. № 2022/2020 г. на I т.о. на ВКС, при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По отношение на поставения трети въпрос в изложението, настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване. По въпроса кога вземането за обезщетение от професионално заболяване става изискуемо е налице трайно установена практика на ВКС (решение № 72 от 09.05.2018 г. по гр. д. № 3123/2017 г. на III г. о., решение № 202/20.04.2011 по гр. д. № 1635/2010 г. на IV г.о., решение № 2/25.02.2015 по гр. д. № 2402/2014 г. на III г.о., решение № 119/12.07.2013 г. по гр. д. № 675/2012 г. на IV г.о. и др.), съгласно която влязлото в сила решение на ТЕЛК, което установява професионалното заболяване, е юридически факт, който е част от състава, водещ до възникване на правото на обезщетяване на вреди по чл. 200, ал. 1 КТ. При това положение вземането за плащане на обезщетение от професионално заболяване става изискуемо от момента на влизане в сила на ЕР на ТЕЛК, с което се признава наличието на такова професионално заболяване. В настоящия случай въззивният съд е съобразил посочените разяснения. Отделно от изложеното, въззивното решение не противоречи и на приетото в Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което предявяването на иска за парично вземане като частичен и последвалото негово увеличаване по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК, нямат за последица спиране и прекъсване на погасителната давност по отношение на непредявената част от вземането. Съобразявайки заявеното възражение за изтекла погасителна давност относно увеличения размер на процесното вземане, въззивният състав е формирал решаващ извод, че претенцията е погасена по давност за три години назад, считано от допуснатото увеличение на иска. Процедирайки по този начин, второинстанционният съд е постановил решението си в съответствие с цитираните задължителни разяснения. Предвид изложеното, поради отсъствие на противоречие на въззивното решение с цитираната в изложението практика, настоящият състав намира, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по повдигнатия трети въпрос. В обобщение, касационното обжалване следва да се допусне в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по наведените в изложението към касационната жалба на „Д. П. М. Ч.“ ЕАД първи и втори въпрос, за проверка съответствието на въззивното решение с цитираната в изложението на касатора практика на ВКС. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,