Определение № 1760 от 08.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4390/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби вх.№.21731/30.08.24 на И. Г. И. и Г. Й. И. и вх.№.22134/5.09.24 на Б. М. К. срещу решение №.833/17.07.24 по г.д.№.1081/24 на ОС Варна, ІVс., с което, след отмяна на реш.№.1383/22.04.24 по г.д.№.10341/23 на РС Варна, на основание чл.216 ал.1 т.4 ДОПК са обявени за недействителни спрямо Държавата, представлявана от Националната агенция за приходите /НАП/, два договора за покупко-продажба, с които Б. М. К. продава на И. Г. И. през време на брака му с Г. Й. И. недвижим имот и лек автомобил както следва: договор за покупко-продажба на недвижим имот във формата на нот.акт №....., т....., рег.№.............., д.№......./..... от ............. на нотариус О. С. с район на действие РС Варна за продажба на поземлен имот с идентификатор ............... по КК на [населено място] /с площ 475кв.м./, м. Юртлука, за сумата 4500лв., и договор за покупко-продажба на МПС с нотариална заверка на подписите от 4.11.19 за продажба на л.а.“Инфинити“ модел ФХ30Д, рег.№..........., за сумата 9500лв. Ответната страна НАП не взема становище. Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК и от процесуално легитимирани за това лица. Те са процесуално допустими само в частта по претенцията за обявяване на недействителност на договора за покупко-продажба на лекия автомобил. Цената на иска по чл.216 ДОПК по отношение на недвижимия имот е 1864,80лв. /по аргумент от чл.69 ал.1 т.2 ГПК предвид препращането на чл.69 ал.1 т.4 ГПК се определя от данъчната оценка-1864,80лв./ и следователно е под предвидения в чл.280 ал.3 т.1 ГПК минимум – 5000лв. за граждански дела. Поради това и въззивното решение в тази му част не подлежи на касационно обжалване, респективно касационната жалба, касаеща горната част, следва да бъде оставена без разглеждане като недопустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е прието, че с процесните два договора Б. К. е продал на И.И. и Г.И. недвижим имот и лек автомобил, като по отношение на тези сделки са налице всички предпоставки на чл.216 ал.1 т.4 ДОПК за обявяването им за недействителни по отношение на държавата. Изяснено е, че: със Заповед /№.03000319006508-020-001/9.10.119/ на орган по приходите за възлагане на ревизия срещу Б. К. е започнало ревизионно производство за установяване на отговорността му по реда на чл.19 ДОПК за задълженията на „Мега Флор“ ЕООД, на което дружество той е бил управител и едноличен собственик на капитала; заповедта е била връчена на Б. К. на 17.10.19, а ревизионното производство е приключило с влязъл в сила ревизионен акт /РА/ №.03000319006508-091-001/11.08.20, с който са установени публични задължения в размер на 67 485,41лв.; с ревизионен акт от 10.07.20, субект на отговорност по който е Б.К., имащ качество на управител и собственик на „Каве Комфорт“ЕООД, задължено лице по чл.14 т.1 и т.2 ДОПК, са установени задължения /по ЗКПО, ЗДДФЛ, ЗДДС, КСО и ЗЗО/ в размер на 67 074,39лв.; преди издаването на 9.10.19 на заповедта за възлагане на ревизия-в хода на проверка по реда на чл.110 ДОПК по повод искане на органа по приходите №.03000319080677-040-001/3.06.19 до Б. К. за представяне на документи и писмени обяснения от задължено лице, той е представил доказателства за горепосочените недвижим имот в [населено място] и л.а. „Инфинити“, закупени съответно през 2016г. и 2018г.; с процесните договори-на 7.11.19 и 4.11.19, те са били продадени /на И. И. през време на брака му с Г.И./ за 4500лв. и 9500лв. /при застрахователна стойност на МПС съгласно удостоверение от 8.06.23 на ОЗК „Застраховане“АД 25 300лв./-вследствие на което отчуждителят вече не е имал никакви активни партиди за движимо или недвижимо имущество; по и.д.№.200832520/20 по описа на ТД на НАП Варна срещу Б. К. са присъединени и публични вземания в общ размер на 68 3942,56лв., като към 9.10.20 публичните му задължения по делото са общо 138 583,56лв. /92 344,14лв. главница и 46 249,56лв. лихви/. От правна страна е прието, че съгласно чл.216 ал.1 т.4 ДОПК недействителни по отношение на държавата, съответно на общините, са сключените след датата на деклариране или на установяване на публичното задължение, съответно след връчването на заповедта за възлагане на ревизия-ако в резултат на ревизията са установени публични задължения, сделки или действия с намерение да се увредят публичните взискатели; фактическият състав на нормата на чл.216 ал.1 т. 4 ДОПК не включва знание за увреждане у приобретателите-трети лица, а само намерение за увреждане у прехвърлителя. В случая атакуваните от ищеца договори са сключени след като на ответника Б.К. е била връчена заповедта за възлагане на ревизия, като в резултат на същата са били установени публични задължения към държавата в размер на 67 485,41лв. Същевременно проверката против Б.К. по реда на чл.110 ДОПК с оглед ангажиране на отговорността му по чл.19 ДОПК е започнала още през месец юни 2019г., а след установяване на публичните му задължения с влезли в сила ревизионни актове и образуване на изпълнително дело при публичен изпълнител той вече не е притежавал никакви активи, които да бъдат осребрени с оглед погасяване на публичните му задължения. При тези обстоятелства е направен извод, че със сключването на двата договора за продажба той се е разпоредил с цялото си притежавано имущество като е очаквал да бъде ангажирана отговорността му по чл.19 ДОПК и не е разполагал с друго имущество (в смисъл активи), различно от прехвърленото, с което да покрие публичните си задължения - т.е. чрез извършването на процесните две сделки Б.К. се е лишил от единствените си активи, които евентуално биха могли да обезпечат в някаква степен изпълнението на публичните му задължения. Въз основа на анализа на горните факти съдът е достигнал до заключение, че сделките са извършени с намерението да бъде увреден публичния кредитор - в случая държавата в лицето на НАП-София. Обстоятелството, че сделките са били възмездни, също не опровергават извода относно намерението на ответника Б.К. за увреждане на държавата - публичен кредитор, доколкото, съобразно установеното по-горе, чрез извършването им той се е лишил от единствените си активи, които е притежавал и които евентуално биха послужили за удовлетворяването на публичните вземания. Допълнителен аргумент относно намерението на ответника за увреждане на публичния кредитор е и основанието, на което е ангажирана отговорността му за публичните задължения-чл.19 ДОПК в хипотезите на ал.1 и ал.2, изискващи умишлено недобросъвестно поведение, както и липсата на имущество (в смисъл активи) и липсата на плащания за погасяване на публичните му задължения. По изложените съображения е намерено, че по отношение на атакуваните сделки е осъществен фактическият състав на чл.216 ал.1 т.4 ДОПК и предявените искове са основателни. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторите се позовават на основанието на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК във връзка със следните въпроси /първите два повдигнати от всички касатори; третият - само от касаторите И.И. и Г.И./: 1.“За приложението на чл.216 ал.1 т.4 ДОПК във връзка с установяване намерението за увреждане на публичния взискател като елемент на фактическия състав на посочената норма; следва ли ищецът по предявения иск по чл.216 ал.1 т.4 ДОПК да установи намерение за увреждане на публичния взискател като елемент от фактическия състав на посочената норма?“ /реш.№.436/22.12.11 по г.д.№.308/11, ІІІ ГО, реш.№.27/28.02.13 по т.д.№.410/12, ІІ ТО/; 2.“За да е налице елемент на увреждане у длъжника следва ли да се установи с обективни факти, установяващи по несъмнен начин наличието на вреда, например привидност на възмездността, отлагане на плащането назад във времето, заплащането на цената чрез поемане на чужд дълг и прочие?“ /т.3/; 3. „за задължението на съда да обсъди въведените от страните фактически и правни доводи и защитните им позиции като извърши преценка на всички доказателства и доказателствени средства; задължен ли е въззивният съд да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора като обсъди в мотивите към решението си всички допустими и относими доказателства в тяхната взаимна връзка, установените факти и обстоятелства, както и въведените от страните доводи и възражения?“ /ТР 1/01, ОСГК, ТР 1/13, т.2, ОСГТК, реш.№.194/11.01.21 по г.д.№.4488/19, ІV ГО, реш.№.243/ 15.01.21 по г.д.№.481/20, ІV ГО, реш.№.261/5.06.15 по т.д.№.2857/13, І ТО/. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице Съгласно цитираната във връзка с първия въпрос практика недействителна спрямо държавата е сделка, сключена от страна на длъжник по публично задължение, ако е сключена след датата на установяване на публичното задължение, съответно след връчването на заповедта за възлагане на ревизията, и при това длъжникът я е сключил с намерение да се увреди публичния взискател; самият субективен елемент на намерението на длъжника за увреждане на публичния взискател е част от правопораждащия последиците на относителната недействителност фактически състав на хипотезата в правната норма на чл.216 т.4 ДОПК и решаващият спора по същество съд е длъжен да изложи мотиви на базата на всички събрани доказателства за наличието или не на факта на намерението за увреждане по смисъла на чл.216 т.4 ДОПК. Въззивната инстанция не се е отклонила от така установената практика. Напротив – сама е посочила, че намерението за увреждане не се предполага и подлежи на доказване; в продължение на така формирания извод е обсъдила събраните по делото доказателства и на база анализ на установените факти е приела, че такова намерение е установено. Поради това и е намерила претенцията за основателна. С оглед на изложеното не е налице сочената хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Във връзка с вторият въпрос така, както е зададен, съдът не е излагал изрични мотиви. Предвид това той е неотносим към решаващата му воля. Само за пълнота следва да се посочи, че въззивната инстанция ясно е отразила кои са предпоставките за уважаване на иск с правно основание чл.216 т.4 ДОПК и, обсъждайки доказателствата по делото, е установила, че те са налице, в това число намерението за увреждане, като изрично е посочила от кои установени релевантни факти в тяхната съвкупност и последователност извежда този извод. Предвид изложеното не е налице твърдяното основание по чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно цитираната във връзка с третия въпрос задължителна практика съдът е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, като обсъди заедно и поотделно всички относими доказателства и основе решението си върху приетите от него в резултат на тази преценка обстоятелства по делото, както и да обсъди въведените от страните доводи и възражения. Въззивната инстанция не се е отклонила от така установената практика. Обсъдила е събраните по делото доказателства, посочила е кои релевантни факти намира за установени и защо, като е обсъдила и доводите и възражението на страните. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество – след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,