Определение № 1972 от 01.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 1364/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.

„СИРИУС ПБ“ ЕООД обжалва като неправилно Определение № 896/18.03.2026 г. по в.ч.гр.д. № 3521/2025 г. на АС-София, с което е потвърдено постановеното по реда на чл. 248 ГПК Определение № 1312/27.03.2025 г. по т.д. № 555/2023 г. на СГС за присъждане на П. Д. Х. - ответник по предявения от частния касатор насрещен иск, на разноски за адвокат.

Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд погрешно е третирал като несвоевременно възражението му по чл. 78, ал. 5 ГПК, направено в частната жалба. Заявява, че по време на все още висящия процес по насрещния иск той не е оспорил претендираните от ответника разноски, съобразявайки размера им с очакваната продължителност и развитие на делото по насрещните му претенции, приключило впоследствие с връщане на исковата молба. Допълва, че въззивният съд е следвало да разгледа възражението за прекомерност, тъй като първоинстанционният акт по чл. 248 ГПК е постановен преди да изтече срока му за отговор. Сочи още, че при предходното връщане на насрещната искова молба, отменено по пътя на инстанционния контрол, Х. не е искал присъждане на разноски. Моли за допускане на касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.

Ответникът П. Д. Х. оспорва жалбата. Намира определението за постановено в съответствие с релевантната практика на ВКС, а поставените от касатора въпроси – за необуславящи изхода от спора и за незначими за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Изразява становище за неоснователност на жалбата по същество.

Частната касационна жалба е подадена в срок от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК съдебен акт. Следователно е допустима.

В образуваното от П. Х. дело ответникът „СИРИУС ПБ“ ЕООД е предявил насрещен деликтен иск за сумата от 250 000 лв., претендирана частично от 656 683 лв. В хода на процедурата по отстраняване на нередовности на насрещната искова молба Х. чрез свой пълномощник – адвокат е възразил многократно срещу редовността, допустимостта и основателността на иска, включително със становище от 02.12.2024 г., с което е поискал да му бъдат присъдени разноските за адвокатска защита по насрещния иск в размер от 18 000 лв. Към молбата е представил списък и доказателства за плащане на адвокатско възнаграждение. Становището е докладвано в откритото заседание на 03.12.2024 г., в протокола от което е удостоверено изявление на ищеца по насрещния иск, че не възразява за прекомерност на разноските, посочени в представения от Х. списък. Произнасянето по реда на чл. 129 ГПК е отложено от съда за закрито заседание, като с разпореждане от 12.12.2024 г. на „СИРИУС ПБ“ ЕООД са дадени нови указания по чл. 129, ал. 2 ГПК с предупреждение за връщане на исковата молба в случай на тяхното неизпълнение. Постъпилата уточнителна молба е връчена на Х., който на 26.02.2025 г. отново е възразил за нередовност на насрещния иск и е потвърдил искането си за присъждане на разноски. Становището е връчено на „СИРИУС ПБ“ ЕООД в откритото заседание на 18.03.2025 г., в което е постановено и връщане на насрещната искова молба на основание чл. 129, ал. 4 ГПК.

В срок Х. е поискал допълване на разпореждането на основание чл. 248, ал 1, пр. 1 ГПК чрез присъждане на сторените от него разноски за адвокат в производството по насрещния иск. Препис от искането е връчен на „СИРИУС ПБ“ ЕООД на 26.03.2025 г., а междувременно - на 24.03.2025 г. от ответника по молбата е постъпил отговор, в който е изразена тезата, че разноски не се дължат, защото връщането на исковата молба не съставлява прекратяване на производството по чл. 78, ал. 4 ГПК. Възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК не е заявено и в това становище.

Първоинстанционният съд е намерил молбата за допълване за основателна – от ответника по насрещния иск са сторени разноски след връчване на препис от насрещната искова молба, производството по насрещния иск е прекратено и липсва произнасяне за присъждането им. В резултат съдът е възложил в тежест на ищеца разноските за адвокатска защита на ответника по насрещния иск, като е присъдил същите в пълен размер, отчитайки липсата на възражение за прекомерност. В частната жалба срещу определението по чл. 248 ГПК „СИРИУС ПБ“ ЕООД се е позовало на чл. 78, ал. 5 ГПК.

С обжалвания в настоящото производство акт въззивният съд е аргументирал, че предвидените в закона хипотези на прекратяване на делото не всякога сочат ищеца като единствено на отговорен за разноските, а подлежи на изследване причинната връзка между поведението на иницииралия процеса и извършването на разходи от насрещната страна. Такава обусловеност съдът е намерил именно в хипотезата на върната на основание чл. 129, ал. 4 ГПК искова молба - ищецът, започнал производството по насрещната искова молба, е отговорен за разноските, сторени от ответника, конституиран като страна по насрещния иск, щом делото е приключило без постановяване на акт по същество поради ненадлежно упражнено право на иск. Анализирайки разпоредбата на чл. 81 ГПК, съдът е счел за ирелевантно, че разноските са присъдени преди влизане в сила на преграждащото разпореждане, като е посочил, че при неговата евентуална отмяна ще се дължи ново разпределяне на отговорността за тях. Наред с това е обосновал, че разноските подлежат на присъждане в цялост, доколкото възражението за прекомерност, направено едва с частната жалба, е преклудирано. За да приеме това, съдът е отчел гореописаните факти: след отправяне от ответника по насрещния иск на искане за присъждане на разноски касаторът е заявил, че не възразява по чл. 78, ал. 5 ГПК, а в отговора на молбата по чл. 248 ГПК не се е позовал на прекомерност. От тези обстоятелства съдът е заключил, че на жалбоподателя е била предоставена възможност да упражни надлежно възражението си, но той не е сторил това.

Поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК изискват като общ селективен критерий да е формулиран правен въпрос - който е включен в предмета на спора, обуславящ е за решаването му, кореспондира с наведените касационни основания по чл. 281 ГПК и чийто отговор не произтича от събраните по делото доказателства, а може да бъде даден абстрактно.

Касаторът е поставил следните въпроси:

1. Налице ли е порочност на съдебния акт, когато решаващият състав се произнася по въпроси, без да отчете направените в частната жалба възражения и без да съобрази обективната невъзможност (отнето право на защита) те да бъдат релевирани пряко в производството по чл. 248 ГПК?

Този въпрос не е правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, защото почива на неосъществени по делото факти. Съдът е обсъдил направеното от частния въззивник позоваване на прекомерност и е изложил съображения, че късното заявяване на възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК не се дължи на неосигурено право на защита, а след двукратно предоставена възможност за осъществяването й: веднъж при заявяване на искането за присъждане на разноски и втори път - при подаване на молбата по чл. 248 ГПК. С тези аргументи съдът е намерил възражението за прекомерност за преклудирано и тъкмо поради това (а не поради пропуск да упражни служебните си правомощия да обсъди наведените оплаквания) не го е разгледал. Следователно отговорът на така поставения въпрос, даден в поддържания от касатора смисъл (че съдът е длъжен да отчита направените в жалбата възражения и да съобрази препятстващите надлежното упражняване на правата обстоятелства), не би променил изхода от настоящото дело при данните, при които е процедирал въззивният съд.

2. Налице ли е нарушение на процесуалните правила, когато първоинстанционният съд се е произнесъл със съдебен акт, без да изчака срока, даден на страната за отговор, като се съобрази с надлежното връчване на молба за иницииране на производство по чл. 248 ГПК на ответната страна и не е изчакал срока за отговор (становище)?

Този въпрос е зададен непълно, защото не съдържа в себе си основната предпоставка, на която се е позовал въззивният съд, а именно – надлежно упражнено право на отговор по молбата по чл. 248 ГПК (след връчване на препис от искането за допълване) и обсъждане на възраженията в отговора при постановяване на съдебния акт. Поради това питането също следва да се квалифицира като необуславящо само по себе си изхода от спора, а оттук – като неудовлетворяващо общия селективен критерий.

За двата въпроса не са обосновани и допълнителните селективни предпоставки на заявените за тях основания: не е посочена нито съдебна практика на ВКС, на която дадените от съда отговори да противоречат (такава не е и известна служебно на настоящия състав), нито правна норма, която да е непълна, неясна или противоречива, да се тълкува неточно или тълкуването й да се нуждае от осъвременяване поради промяна в законодателството или обществените отношения.

Поради изложеното не може да бъде допуснат касационен контрол.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо отделение,