Определение № 1210 от 04.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 753/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „Никан Лайн“ООД, чрез пълномощника му адв. Н. И. М. от ПлАК, против определение № 287 от 24.11.2022 г., постановено по въззивно частно търговско дело № 245/2022 г. на Бургаския апелативен съд, с което е потвърдено определение № 260501/5.08.20022 г. по т.д. № 6/ 2020 год. на Бургаския окръжен съд, с характер на разпореждане по чл. 275, ал. 2, във връзка с чл. 262, ал. 3 от ГПК, за връщане на подадената от дружеството-частен жалбоподател въззивна жалба с вх.№ 263048/21.06.2022 г. срещу решение № 260048/18.05.2022 г., постановено по същото дело.

В частната жалба е оспорен изводът на въззивния съд за неоснователност на инвокираното пред него оплакване, че съдебния акт, с който администриращият въззивната жалба първоинстанционен съд се е произнесъл по молбата на жалбоподателя за продължаване на срока, не му е бил изрично съобщен, тъй като не подлежи на обжалване. Поддържа се, че по този въпрос е налице противоречива съдебна практика, която е в посока на това, че „следва да бъде преценяван всеки конкретен случай“. Изложено е, че в случая производството се провежда пред Апелативен съд-Бургас, а дружеството жалбоподател е със седалище и адрес на управление в [населено място], поради което е с ограничена възможност да извършва справки в деловодството на съда, откъдето е изведено задължението на съдебния състав да му съобщи за продължаването на срока за отстраняване нередовността на подадената от него въззивна жалба. Затова се поддържа, че при неизпълнение на това задължение не може да се приеме, че жалбоподателят не е положил дължимата грижа и не се е възползвал от законовите възможности по чл. 63 и чл. 64 от ГПК. В изложението на основанията по чл. 284, ал. 3, т. 1, във връзка с чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК, достъпът до касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, е обоснован със следните въпроси:

1. Следва ли решаващият състав да съобщи на страната по надлежния ред - с изпращане на съобщение по реда на ГПК - за допуснато продължаване на процесуален срок, когато това продължаване е постановено в закрито заседание, като в този случай страната обективно е в невъзможност да узнае дали е уважено искането щ в тази насока;

2. Представлява ли несъобщаването на допуснатото удължаване на процесуален срок съществено процесуално нарушение.

Поддържа се и наличието както на общата предпоставка, така и на специалните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК, тъй като формулираните въпроси, обусловили изхода на частното производство, са разрешени от въззивния съд в противоречие с определение № 410/21.05. 2003 г. по ч.гр.д. № 269/2003 г. на ВКС, V г. о., постановено по реда на ГПК (отм.), както и поради това, че те са от значение за точното прилагане на закона. Твърди се също и очевидна неправилност на определението, по смисъла на чл. 280, ал. 2 от ГПК. Направено е искане за допускане на касационно обжалване на обжалваното определение и за неговата отмяна.

Ответникът по частната касационна жалба „Общинска Банка”АД оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, евентуално- нейната основателност. В писмения отговор, подаден по реда на чл. 287, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 276, ал. 1 от ГПК, чрез пълномощника му адв. М. Б. от БАК, се поддържа, че формулираните в изложението на касатора процесуалноправни въпроси нямат характер на релевантни такива, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 от ГПК и не представляват основание за допускане на касационно обжалване, поради което и частната касационна жалба не следва да бъде допускана до разглеждане по същество. Твърди се също, че жалбата е евентуално неоснователна, тъй като въззивният съд законосъобразно е потвърдил разпореждането на първоинстанционния съд за връщане на въззивната жалба, след като нейната нередовност не е била отстранена в рамките на продължения срок. Формулирано е искане да не бъде допуснато касационно обжалване на определението, евентуално- частната касационна жалба да бъде оставена без уважение, като неоснователна.

Частната жалба е допустима, като подадена в процесуално-преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК, срещу валиден и допустим съдебен акт, обжалваем по реда на частното производство, от надлежно легитимирано лице, с правен интерес от неговото обжалване.

По делото е безспорно, че с въззивна жалба вх.№ 263048/21.06.2022 г. „Никан Лайн“ООД е обжалвал решение № 260048/18.05.2022 г., пост. по т.д. № 6/2020 г. на Бургаския окръжен съд, както и че с разпореждане от 22.06.2022 г. администриращият жалбата съд му е дал указания за отстраняване на нейната нередовност в едноседмичен срок чрез представяне на доказателство за внасяне по сметката на сезирания въззивен съд на държавна такса по нея. Безспорно е също така, че с разпореждане от 25.07.2022 г., по молба на въззивника с вх.№ 263493/ 22.07.2022 г., подадена в срока по чл. 63 от ГПК, съдът е продължил срока за поправяне на нередовността със седем дни като е посочил, че той изтича на 01.08.2022 г. Установено е също, че това разпореждане не е било съобщено на „Никан Лайн“ ООД, както и че до изтичането на продължения срок дружеството не е представило доказателства за внасяне на дължимата държавна такса, поради което с определение № 260501/5.08.2022 г., с характер на разпореждане по чл. 275, ал. 2, във връзка с чл. 262, ал. 3 от ГПК, Бургаският окръжен съд е върнал жалбата. При тези данни, за да потвърди обжалваното пред него определение, съставът на Бургаския апелативен съд е намерил за неоснователно оплакването на частния жалбоподател за неговата неправилност, поради това, че разпореждането, с което съдът се е произнесъл по молбата за продължаване на срока, не му е било съобщено от администриращия съд. Изложил е съображения, че според установената съдебна практика, съдът не е бил задължен да му съобщава това разпореждане, тъй като то не подлежи на самостоятелно обжалване, и тъй като в разпоредбата на чл. 63, ал. 2 от ГПК са посочени както началото на продължения срок (изтичането на първоначалния), така и неговата минимална продължителност (не по-кратък от първоначалния такъв). Затова е приел, че молителят е следвало сам да следи за неговото постановяване, което не е сторил.

При горните данни, настоящият състав намира следното:

Съгласно ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС материалноправният или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело, по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил формирането на решаващата воля на съда, обективирана в обжалваното решение, но не и за неговата правилност, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства. Това тълкувателно разрешение е приложимо и в производството по селекция за допускане до касационно обжалване на частните касационни жалби, съобразно нормата на чл. 274, ал. 3 от ГПК. Със същия тълкувателен акт са дадени задължения разяснения, че специалният селективен критерий по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, чийто две хипотези – значение на разрешения с обжалвания акт, обуславящ изхода на спора въпрос, за точно приложение на закона и за развитие на правото формират едно общо правно основание за допускане на касационно обжалване, е свързано с приложението на правна норма, по прилагането на която липсва съдебна практика, или с необходимостта от осъвременяване на съществуващата такава, за да бъде дадено друго тълкуване на закона, поради изменение в обществено-икономическите условия, при които е формирана практиката по прилагането щ, както и когато приложимата норма е неясна и вътрешно противоречива, което налага нейното корективно тълкуване, за да бъде определено действителното щ съдържание, което същевременно допринася и за развитие на правото.

Предвид горното, формулираните от частния жалбоподател въпроси дали съдът е задължен да съобщи на страната за продължаването на процесуален срок с изпращане на съобщение по реда на ГПК, когато то е допуснато с разпореждане, постановено в закрито заседание и дали несъобщаването му представлява съществено процесуално нарушение, удовлетворяват общия селективен критерий за достъп до касация, доколкото даденият с обжалваното определение отрицателен отговор на тези въпроси е обусловил извода на съда за законосъобразност на обжалваното определение с характер на разпореждане за връщане на въззивната жалба, а оттам и неговото потвърждаване като процесуален резултат от решаващата му дейност. Те обаче не удовлетворяват специалния селективен критерий за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, доколкото по приложението на нормата на чл. 63 от ГПК, в частност, по въпроса дали съдът дължи уведомяване на страната за продължен срок по подадена от нея молба по чл. 63 от ГПК, е формирана трайна и непротиворечива казуална практика на ВКС, в смисъл че страната сама следи за произнасянето на съда във връзка с молба за продължаване на срока и препис от разпореждането не следва да щ се изпраща (определение по ч.т.д. № 441/2010 г., ІІ т.о., определение по ч.т.д. № 304/2010 г., Т. К., І т.о., определение по ч.т.д. № 954/2011 г., Т. К., ІІ т.о., определение по ч.гр.д. № 84/2010 г., Г. К., ІІІ г.о., определение № 364 от 27.06.2018 г. по ч. т. д. № 1656/2018 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС и др.). Съображенията за липсата на такова задължение са основани на изричното регламентиране в разпоредбата на чл. 63, ал. 2 от ГПК на момента, от който започва да тече новоопределеният срок при продължаване на законен или определения от съда такъв, а именно от изтичането на първоначалния срок, откъдето консеквентно следва, че началният момент на течението му не е обвързан от датата, на която страната е узнала, че срокът е продължен, а е предварително точно фиксиран. Според цитираната практика, именно изричното определяне на началния момент на срока с норма на процесуалния закон, по несъмнен начин сочи, че за съда не съществува задължение да съобщава на страната за постановеното по нейна молба разпореждане, с което срокът е продължен, каквото съгласно чл. 7, ал. 2 от ГПК той има само по отношение на актовете, подлежащи на самостоятелно обжалване, какъвто характер разпореждането по чл. 63 ГПК няма (в този см. определение № 385/04.10.2010 г. по ч. гр.д.№ 374/2010 г. на ВКС, Г.К., II г. о., определение № 191/14.03.2011 г. по ч.т.д. № 143/2011 г. на ВКС, Т. К., I т. о., определение № 425/21.06.2010 г. по ч.т.д. № 441/2010 г. на II-ро т. о., определение № 158/18.03.2011 г. по ч.гр.д. № 145/2011 г. на ВКС, Г. К., III г. о., определение 79/04.02.2010 г. по ч.гр.д. № 24/2010 г. на ВКС, Г. К., IV г. о., определение № 547/04.12.2012 г. по ч.гр.д. № 570/2012 г. на ВКС, Г. К., II г. о., определение № 156/30.03.2018 г. по ч.гр.д. № 1240/2018 г. на ВКС, Г. К., IV г. о., определение № 118/05.03.2020 г. по ч. т. д. № 386/2020 г. на ВКС, Т. К., II т. о., определение № 124/10.03.2011 г. по ч. гр. д. № 84/2011 г. на ВКС, Г. К., III г. о., определение № 150/02.03.2010 г. по ч. гр. д. № 109/2010 г. на ВКС, Г. К., IV г. о. и др.). Съдебната практика в обратния смисъл, обективирана в цитираното от жалбоподателя определение № 410/21.05.2003 г. по ч.гр.д. № 269/2003 г. на ВКС, V г. о., постановено по реда на отменения ГПК, е преодоляна в последващата трайна съдебна практика на ВКС, формирана при действащия понастоящем ГПК, която по вече изложените съображения, изключва възлагането на такова задължение на съда.

Формулираните от касатора въпроси не покриват и специалния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, чийто две хипотези – значение на разрешения с обжалвания акт обуславящ изхода на спора въпрос за точно приложение на закона и за развитие на правото формират едно общо правно основание за допускане на касационно обжалване. При наличието на многобройна и непротиворечива съдебна практика, касаторът не е посочил обстоятелства, обосноваващи необходимостта от нейното осъвременяване, за да бъде дадено друго тълкуване на закона, поради изменение в обществено- икономическите условия, при които е формирана практиката по прилагането щ, както и доводи, че приложимата правна норма на чл. 63 от ГПК е неясна и вътрешно противоречива, което да налага нейното корективно тълкуване, за да бъде определено действителното щ съдържание.

Не е налице и твърдяната от касатора очевидна неправилност, която като основание за допускане на касационен контрол, необусловено от общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, свързана с допуснати от съда нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, извън формирането на вътрешното убеждение, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина решаване на правния спор, както и при нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа установените по делото факти, чиито резултат е прилагането на закона в неговия несъществуващ, в т. ч. противоположен (contra legem) или отменен смисъл. Наличието на тази квалифицирана форма на неправилност не следва от довода на касационния жалбоподател за териториална отдалеченост на седалището на дружеството от това на местно компетентния съд, пред който е висящо делото, доколкото изводът за липсата на задължение на съда да съобщи на молителя разпореждането си за продължаване на срока се основава на изричната регламентация на началния момент на течение на продължения срок и на минималната му продължителност, както и на правното естество на акта, с оглед липсата на възможност за самостоятелното му обжалване (аргумент a contrario от чл. 7, ал. 2 от ГПК), без оглед на други фактически обстоятелства.

По горните съображения, настоящият касационен състав намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на определението на Бургаския апелативен съд.

Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,