Определение № 2461 от 12.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1844/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Л. К., приподписана от адв.Г., срещу определение № 1493 от 15.12.2025 г., постановено по в. ч. гр. д. № 1316/2025 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград, с което е потвърдено определение № 1725 от 26.09.2025 г., постановено по гр. д. № 928/2025 г. по описа на Районен съд – Разлог. С последното е постановено връщане на исковата молба поради неотстраняване в срок на констатирани от съда нередовности и е прекратено производството по делото. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК, като поставя следния въпрос: „Допустимо ли е прекратяване на производството по чл.129, ал.3 ГПК, когато ищецът е подал в срок молба по чл.63 ГПК за продължаване на срока, поискал е съдействие от съда за снабдяване с документи от трети институции, а неизпълнението на указанията се дължи изцяло на бездействие или забавяне от съда?“. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., за да се произнесе съобрази следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване въззивен акт. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е установил, че производството пред РС Разлог по гр.д.№ 928/2025г. е образувано по искова молба, подадена от Л. К. срещу А. Д. Д.. С определение № 780/07.905.2025г. исковата молба е оставена без движение с дадени указания за отстраняване на констатирани нередовности. Определен е срок за отстраняването им – 1- седмичен от уведомяването на ищеца, както и са указани последиците от неизпълнението им – прекратяване на делото. Съобщението за оставяне на ИМ без движение е получено от ищеца лично на 19.05.2025г., видно от съобщението, заедно с него е описано връчването на препис от определение № 780/07.905.2025г. Въззивният съд е констатирал и това, че на 22.05.2025г. ищецът е подал три молби с вх.№ 6034, 6035 и 6036. С молба с вх.№ 6035/22.05.2025г. е поискал, на основание чл.63 от ГПК продължаване на срока за отстраняване на нередовностите, а с останалите молби е поискал издаване на съдебни удостоверения за снабдяване със схема и данъчна оценка на процесния недвижим имот; че и по трите молби първоинстанционният съд се е произнесъл своевременно. Счел е с оглед данните по делото, че по молбите за издаване на съдебно удостоверение е поставена резолюция „Да“ без дата, но видно в кориците на делото има издадени съдебни удостоверения, всички с дати на издаване – 23.05.2025г. - две с изх.№ 2158 до [община], отдел „МДТ“ -за снабдяване с данъчна оценка, и с изх.№ 2157 – до Служба ГКК, Разлог - за снабдяване със схема на спорния имот. Преписи от тези съдебни удостоверения, съдържащи подпис на съдия и на деловодител, за ищеца стоят на т.нар. задна корица на делото – невзети. Установил е също, че с определение № 1273/23.07.2025г., на основание чл.63 ГПК, РСР е продължил определения срок за отстраняване на нередовности по иска от 23.07.2025г. до 20.08.2025г., включително. С определението № 1725/26.09.2025г. е прекратил производството и върнал исковата молба на ищеца, поради неотстрани в срок нередовности. При тази фактическа обстановка решаващият състав е намерил, че определението за прекратяване на делото и връщане на исковата молба е правилно. Изложил е съображения, че предявената искова молба действително е била нередовна, поради което в съответствие с процесуалния закон правилно е оставена без движение с определение № 780/07.05.2025г. и на ищеца е указано да посочи името и адреса на ответната страна, да посочи цената на иска и да представи доказателства за установяването й, да заплати дължимата държавна такса, с оглед на заявения материален интерес, както и да впише исковата молба, тъй като предмет на спора е недвижим имот. Счел е за неоснователно оплакването на Л. К., че указанията за нередовност не са му били надлежно връчени, тъй като от данните по делото е установено несъмнено, че същият е получил лично на 19.05.2025г. съобщението за това, ведно с препис от определението – л. 14 от РС. Въззивният съд е посочил, че считано от тази дата и при броене на сроковете, съгласно чл. 60, ал.4 вр. с ал.6 от ГПК, срокът изтича на 27.05.2025г. /работен, присъствен ден/. В този срок от ищеца са подадени молби за издаване на съдебни удостоверения, както и такава за продължаване на срока. По молбите за издаване на съдебни удостоверения има произнасяне, като на следващия ден такива са издадени и стоят в кориците на делото, невзети от ищеца. По искането за продължаване на срока за отстраняване на нередовности съдът също се е произнесъл с изричен акт - определение № 1273/23.07.2025г. и е продължил срока с още четири седмици до 20.08.2025г. включително. До така продължения срок ищецът не е представил доказателства, че е изпълнил указанията. Съдът е посочил, че според процесуалния закон - чл.63, ал.2, пр.2 ГПК, продълженият срок тече от изтичане на първоначалния. Следователно, доколкото в самия закон е уреден началният момент на броене на новия срок и продължителността му за произнасяне по молбата за това съдът няма задължение да съобщава на страната, а тя сама следва да следи за това. Позовал се е на съд. практика на ВКС в този смисъл. С оглед на това разрешение е приел за неоснователен доводът на жалбоподателя К., че определението за продължаване на срока не му е връчено. Обосновал е извод, че е ирелевантен фактът, че по молбата с искането по чл.63 ГПК съдът е произнесъл в по – късен момент, като неправилно е определил началния срок – 23.07.2025г., доколкото законът изрично определя началната дата на продължения срок – от изтичането на първоначалния, поради което погрешно посочената от съда начална дата е без правно значение. В определението обаче ясно е посочен крайния момент, който има отношение към преценката за правилното прекратяване на делото на посоченото основание /чл.129, ал.3 ГПК/ – 20.08.2025г., до която дата няма представени доказателства за предприети действия от ищеца за отстраняване на нередовостите на исковата молба. Продължителността на определения по реда на чл.63 ГПК срок също следва да се счете за подходяща с оглед вида на нередовностите, които следва да се отстранят. Твърденията на жалбоподателя, че по телефон е извършвал проверка за движението по делото съдът е приел за недоказани, тъй като не могат да се установят с приложените към частната жалба разпечатки. Счел е, че от доказателствата по делото тези твърдения се опровергават. В деня, следващ подаването на молбите за съдебни удостоверения, такива са били издадени и се намират по делото все още неполучени от страната, а за издаването на поискани от страните документи съдът също няма задължение да уведомява страните, а последните дължат процесуална активност да ги получат. По изложеното е обосновал извод, че правилно са приложени последиците на чл.129, ал.3 ГПК, като обжалваното първоинстанционно определение следва да се потвърди, като правилно и законосъобразно. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, обосновал е наличието на очевидна неправилност на въззивното определение или касационната инстанция констатира, че определението е вероятно нищожно или недопустимо. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. В процесния случай поставеният в изложението въпрос не съставлява общо основание за достъп до касация, тъй като не кореспондира с формираната от съда воля. Въззивната инстанция не е приела, че неизпълнението на указанията се дължи на бездействие или забавяне от страна на първоинстанционния съд, каквото условие съдържа въпросът. Напротив – формирала е извод, че неизпълнението на указанието се дължи на процесуалното поведение на самия ищец. В този смисъл така формулираният въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК. Изложеното е достатъчно, за да се обоснове извод за липса на основание за достъп до касация и без съда да преценява наличието на поддържаното допълнително основание за това. Въпреки това следва да се посочи, че частният касатор не е обосновал поддържаните допълнителни основания по т.1 и по т.3 на чл.280 ГПК. Същият не е посочил съдебна практика на ВКС, на която въззивното определение според него противоречи, нито е обосновал в какво се състои твърдяното противоречие. Не е обосновал и защо счита, че произнасянето на настоящата инстанция е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. За пълнота следва да се посочи единствено, че многократно ВКС в своята непротиворечива по този въпрос практика е разяснявал, съдебният акт по чл. 63, ал. 1 ГПК за продължаване на срока не се съобщава на страната, която го е поискала, а тя е длъжна да следи сама дали срокът е продължен. Това е така, защото актът за продължаване на срока по чл. 63 ГПК не подлежи на съдебен контрол, а началото на продължения срок е определено с нормата на чл. 63, ал. 2 ГПК и то е от изтичането на първоначалния срок. В случая е спазено и изискването на чл. 63, ал. 2 ГПК новоопределеният срок да не е по - кратък от първоначалния. Въззивният съд правилно е изчислил края на продължения срок и го е посочил в определението си – 20.08.2025г. По аналогични съображения съдът не дължи уведомяване на страната, че е удовлетворено искането й за издаване на съдебно удостоверение. Грижата за добро водене на процеса поставя в задължение на страната, в случая на ищеца, сам да следи дали е удовлетворено искането й и да получи издадените съдебни удостоверения. Въззивното определение не се отклонява от тези правни разрешения. В обобщение не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето г.о.,