Определение № 60403 от 02.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 1546/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ХЕЛИО-ТУР-С АД, [населено място], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 99/20.09.2019 г. по в.т.д.№ 179/2019 г. по описа на АС – Бургас, с което е потвърдено решение № 15/01.04.2019 г. по т.д.№ 107/2017 г. ОС – Ямбол. С последното е признато за установено, на основание чл.422 ал.1 ГПК, че в полза на ДЖИ ЕНД ДЖИ – 90 ЕООД, [населено място], съществува парично вземане от ХЕЛИО-ТУР-С АД за сумата 170 000 лв., произтичащо от запис на заповед с дата на издаване - 11.06.2016 г. и падеж – 15.06.2017 г., ведно със законната лихва, считано от 17.08.2017 г. до окончателното му изплащане, за което е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 538/2017 г. на РС – Елхово; като в полза на ищеца са присъдени и разноските за заповедното и исковото производство. В касационната жалба се излагат подробни доводи за неправилността на въззивното решение, като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, въз основа на които се претендира неговата отмяна. По-конкретно оплакванията са относно необсъждане на релевантните факти в тяхната съвкупност и на събраните по делото доказателства; неотчитане, че записът на заповед е подписан не от името на лицето, представляващо издателя – ТХ РУСАЛКА ХОЛИДЕЙЗ ЕООД, а от З. И. като изпълнителен директор на ХЕЛИО-ТУР-С АД, каквато тя не е; неправилно отчитане на липсата на кауза като основание за издаване на записа на заповед; неправилност и необоснованост на извода, че З. И. е представлявала касатора, тъй като документът за избора й е неистински – неавтентичен. Поддържа се, че според правилата на менителничното право действията, извършени без представителна власт, не обвързват мнимо представлявания; изследва се представителната власт, а не нейното оповестяване в ТРРЮЛНЦ. В жалбата, както и в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се твърди наличие на хипотезите за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, като при задаване на въпросите е направено смесване на основанията по чл.280 ал.1 и чл.281 т.3 ГПК. Изрично поставените от касатора въпроси са: следва ли записът на заповед, изходящ от юридическо лице, да съдържа положен печат от юридическото лице; относно недопускането на очна ставка от страна на въззивния съд; дали записът на заповед обвързва само физическото лице З. И., след като представителството й спрямо издателя произтича от неистински документ; абстрактна или каузална сделка е записът на заповед. Оплакванията срещу правилността на съдебния акт не представляват формулирани въпроси, по които касационният съд да се произнесе. Ответникът по касационната жалба не е подал писмен отговор в срока по чл.287 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение съобрази следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, поради което е допустима. За да се произнесе в атакувания смисъл, съставът на въззивния съд, като е преценил доводите и възраженията на страните и материалите по делото е приел на първо място, че спорният запис на заповед е издаден на 11.06.2016 г. за сумата 170 000 лв., с падеж 15.06.2017 г., с издател – ответното дружество /настоящ касатор/ и е подписан от изпълнителния му директор - З. А. И.. Съдът е констатирал, че същият съдържа изискуемите реквизити по чл.535 ТЗ и е редовен от външна страна. Обсъдил е, че като частен диспозитивен документ записът на заповед се ползва с формална доказателствена сила, която доказва само факта на изявлението и неговото авторство, респ. не е доказателство за вписаната в него дата на издаване. Издателят на записът на заповед не представлява трето лице и не се ползва от правилата на чл.181 ГПК. Изложени са и съображения относно характера на записа на заповед като едностранно волеизявление и абстрактна сделка, както и че основанието за задължаването не е съществен елемент при издаването му. По твърденията за антидатиране на записа на заповед съдът е приел, че към посочената в документа дата З. И. е била представител на ХЕЛИО-ТУР-С АД, в качеството й на представляващ ТХ РУСАЛКА ХОЛИДЕЙЗ ЕООД в Съвета на директорите на първото дружество, като съгласно вписванията в ТРРЮЛНЦ, това качество тя е имала в периода от 31.03.2016 г. до 17.06.2016 г. Обсъдени са и свидетелските показания на З. И. /че е подписала записа на заповед по нареждане на г-жа Е. Б., в чиято и на съпруга й група /“Българска индустриална група“/ е работила от 2010 до края на 2016 г./. Съставът на въззивния съд е приел, че изводът на първата инстанция за липса на подписване на записа на заповед от лице без представителна власт е правилен. Изложил е съображения, че управлението и начина на представителство на търговско дружество са обстоятелства, подлежащи на вписване в Търговския регистър и с оглед на това представителната власт на управителя има действие за трети лица от момента на вписването му. До вписване на промяна в представителната власт, вписаният управител представлява дружеството и е оправомощен да извършва правни действия от негово име. Твърдения за вписване на несъществуващо обстоятелство не е допустимо да се въвеждат инцидентно в производство по облигационен спор, тъй като такива могат да бъдат релевирани само по специалния исков ред на чл.29 ЗТРРЮЛНЦ. В тази насока в решението на първата инстанция са изложени обосновани мотиви, включително относно последващото вписване на нов управител, което е заявено от защитата на ответното дружество като факт от редовно проведено заседание на СД от 03.05.2016 г. Що се касае до твърдението, че с оглед съставения протокол от последното заседание на СД с взето решение за освобождаването на З. И., вписано в ТР на 17.06.2016 г., същата не представлява вече ответника, то това обстоятелство е непротивопоставимо на ищеца като трето добросъвестно лице, за което важат вписванията в ТРРЮЛНЦ. По тези причини съдът е отказал да обсъжда доказателствата относно подписите на членовете на СД в протокола от 16.03.2016 г., т.к. те биха могли да се използват в производство по чл.29 ЗТТРРЮЛНЦ, но не и в настоящото производство за установяване представителството на ответника към определен момент. Въззивният съд е споделил и мотивите на първоинстанционния, че оспорването на датата от страна на ответника не е приложимо, т.к. той не се явява трето лице по чл.181 ГПК, за да оспорва достоверността на датата на частния документ. По отношение на твърденията, че между двете дружества липсват каузални отношения съдът е приел, че възражението представлява общо оспорване на вземането по записа на заповед и с оглед указанията на ТР № 4/18.06.2014 г. по т.д.№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС не създава задължение за ищеца да сочи и доказва наличие на каузално правоотношение като основание за възникване на вземането. Неговото съществуване е доказано с редовния от външна страна и действителен запис на заповед. Кредиторът претендира вземането, позовавайки се на абстрактна сделка и не може в негова доказателствена тежест да се вменява установяване на каузални отношения. Само когато длъжникът направи конкретни възражения срещу вземането, поемателят следва да докаже фактите, от които същото произтича. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Касаторът не доказва наличието на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, по следните съображения: Въпросът за поставянето на печат при издаване на запис на заповед от юридическо лице не е обсъждан от съда, поради което не е обусловил крайния му извод по съществото на спора. Въпросът няма и принципно значение, с оглед изчерпателно уреденото задължително съдържание на ценната книга в чл.535 ТЗ. Въпросът относно „недопускането на очна ставка“ между свидетеля, разпитан в първата инстанция, и сегашния представляващ юридическото лице – член на СД и представител на дружеството – касатор, не се преценява като надлежно формулиран правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, нито се явява обуславящ за решаващата правна воля на въззивния съд, доколкото изводите му не почиват на събраните гласни доказателства, макар същите да са обсъдени. Отказът за допускане на това доказателствено средство е основан на липсата на условията на чл.266 ГПК /според съда искането е следвало да се направи още пред първата инстанция/, а въпрос относно приложението на горната процесуалноправна норма не е поставен. Въпросът: „дали въпросният запис на заповед в този случай ангажира само З. И. като физическо лице, след като тя се позовава на неистински документ“, освен че е неточно формулиран, очевидно не представлява и правен въпрос, тъй като отговор би могъл да му бъде даден само при навлизане в спора по същество. Т.е., касае се за въпрос, изцяло релевантен към правилността на изводите на въззивния съд, която е извън предмета на производството по чл.288 ГПК. Последният формулиран въпрос - абстрактна или каузална сделка е записът на заповед, в контекста на производство по чл.422 ГПК, е разрешен по задължителен начин с постановяване на ТР № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. № 4/2013 г., на което въззивният съд се е позовал. В т.17 от това тълкувателно решение е посочено, че вземането по запис на заповед произтича от абстрактна сделка, основанието на която стои извън съдържанието на документа и същото подлежи на съобразяване от съда единствено, ако е било надлежно въведено в предмета на спора. Въззивното решение не се намира в противоречие със задължителната и трайно установена практика на ВКС в тази връзка. В обобщение, касаторът не е формулирал правни въпроси, разрешени от въззивния съд и обусловили изхода на спора, чиито отговори да имат значение за резултата по конкретното дело и същевременно – да са постановени в противоречие с практиката по чл.280 ал.1 т.1 ГПК или да имат значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, съгласно изискването на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Касаторът не е направил разграничение между основанията по чл.280 ал.1 – за допускане на касационно обжалване и основанията по чл.281 т.3 ГПК – за отмяна на неправилно въззивно решение, съобразно указанията на ТР № 1/19.02.10 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС относно приложението на чл.280 ал.1 ГПК, както и не е съобразил, че касационният съд няма право да извлича релевантния правен въпрос от оплакванията за неправилност, а може само да уточни и преформулира непрецизно зададен правен въпрос. При това положение не се установява общото селективно основание на чл.280 ал.1 ГПК, което обстоятелство е достатъчно, за да се откаже исканият достъп до касация, но освен това в изложението за допускане на касационно обжалване липсва и достатъчно ясно обосноваване на кумулативно изискуемите допълнителни критерии по т.т.1, 2 и 3 на чл.280 ал.1 ГПК по всеки от повдигнатите въпроси. Касаторът не е изложил отделни съображения и относно хипотезата на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК, на чието наличие се позовава. Съдебният състав намира, че обжалваното решение не може да се приеме за очевидно неправилно по смисъла на горната правна норма. Квалифицираният състав на неправилността като самостоятелно основание за достъп до касация предпоставя единствено от текста на обжалвания въззивен акт, без да се налага преценка на доводите на страните и събраните доказателства, да е видно допуснато от страна на съда превратно прилагане на закона /т.е. в неговия обратен смисъл/ или грубо нарушение на правилата на формалната логика, каквито пороци в случая не се установяват. Предвид гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение