Определение № 438 от 16.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1656/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 3763/4.02.2020 г., подадена от Г. С. Н., чрез адвокат М. И., срещу решение № 1565 от 27.12.2019 г. по гр. д. № 2074/2019 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 231 от 24.06.2019 г. по гр. д. № 693/2013 г. на Карловския районен съд за отхвърляне на иска по чл. 109 ЗС, предявен от Г. С. Н. срещу Л. Б. Б. и А. С. Б., ответниците да бъдат осъдени да преустановят неоснователните действия, с които ограничават упражняването в пълен обем от ищцата на правото й на собственост, като премахнат оградата, изградена изцяло в имота й с идентификатор *** по КККР на [населено място], по дължина на източната граница на същия; да бъде прекратено неоснователно създаденото състояние и възстановено състоянието на имота на ищцата такова, каквото е било преди нарушението.

За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е споделил извода на районния съд, че ищцата не е доказала, че процесната ограда е изградена в нейния имот. Посочил е, че между страните не е спорно, че Г. Н. е собственик на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място ], с административен адрес: [населено място], [улица], с номер по предходен план 880, парцел * в кв. 66, ведно с построените в него еднофамилна жилищна сграда с идентификатор ** и сграда с идентификатор с предназначение хангар, депо, гараж, както не е спорно и че Б. са съсобственици в режим на СИО на съседния поземлен имот с идентификатор *, находящ се в [населено място], [улица], с който имотът на Н. граничи на изток. Посочил е, че спорно между страните е дали изградената от ответниците ограда попада в имота на ищцата.

Въззивният съд е приел, че от приложените гр. д. № 118/2014 г. на PC - Карлово, ведно с въззивното гр. д. № 1240/2017 г. на ОС - Пловдив, както и гр. д. № 4688/2017 г. на ВКС, I г. о., е видно, че между същите страни е протекло производство по чл. 53, ал. 2 ЗКИР, редакция преди измененията в ЗКИР, обн., ДВ, бр. 49 от 2014 г., по което с влязло в сила решение е било признато за установено по отношение на Г. Н., че е налице грешка в кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Сопот, утвърдени със заповед № РД-18-8/11.03.2011 г. на изпълнителния директор на АГКК, и вярната имотна граница между поземлен имот с идентификатор *, находящ се в [населено място], собственост на Г. Н., и поземлен имот с идентификатор *, находящ се в [населено място], [община], преминава при точки, посочени в скицата-неразделна част от решението на РС - Карлово. Визирал е, че в производството по приложените дела е бил разгледан и въпросът за придобиване на имота от страна на Н. по давност, като това й възражение е било прието за неоснователно, с оглед забраната на чл. 59 ЗТСУ (отм.) и чл. 200 ЗУТ да се придобива по давност реална част от урегулиран имот, а също и поради липса на демонстрирано намерение за своене на площи извън регулационните граници на УПИ *, т. е. на процесните 13 кв. м. Окръжен съд - Пловдив е посочил, че с оглед разпоредбите на чл. 298, ал. 1 и чл. 299, ал. 1 ГПК, влязлото в сила решение по гр. д. № 118/2014 г. на PC - Карлово е обвързало страните и съдът не може да пререшава спора в производството по предявения негаторен иск. Предвид това е заключил, че границата между имотите на страните е била установена с влязло в сила решение. Съдът е изложил, също така, че съгласно приетата по делото пред първоинстанционния съд съдебно-техническа експертиза изградената ограда е построена на регулационната линия между УПИ * и УПИ *, кв. 66, като оградата е изпълнена изцяло в границите на УПИ * - имотът на Л. и А. Б. По делото е била възложена и допълнителна задача на експертизата да се изготви комбинирана скица, в която да се покаже регулационната граница между двата имота по действащия регулационен план, както и местоположението на оградата спрямо тази граница. Вещото лице е съобразило промяната в кадастралната карта, одобрена след процедиране на преписка вх. № 01-357184/14.09.2018 г. на СГКК -Пловдив, като е посочило, че новата ограда съвпада с изменената граница в КК и с границата съобразно с диспозитива на влязлото в сила решение по гр. д. № 118/2014 г. на PC - К.арлово. Въззивният съд е посочил, че кредитира изцяло цитираните експертни заключения като компетентни, обосновани и правилни и въз основа на тях е направил извод, че изградената процесна ограда не попада в имота на ищцата, поради което и не са налице предпоставките за уважаване на иска.

По отношение на релевираните във въззивната жалба възражения за процесуални нарушения при допускането и събирането на доказателства, съдът е посочил, че по отношение на произнасянето на първоинстанционния съд по направените доказателствени искания за допускане на свидетели, доколкото искане за разпит на такива не е направено във въззивното производство, въззивната инстанция не следва да обсъжда дали правилно първоинстанционният съд е изменил определението си за допускане на свидетели, като е редуцирал същите до един за всяка страна. По отношение на исканата допълнителна съдебно-техническа експертиза е съобразил, че такава не е била поискана с въззивната жалба. Изложил е, че по първия въпрос на експертизата – относно местоположението на изградената ограда, той вече е бил поставен на вещото лице пред районния съд и то е дало отговор на него; останалите въпроси са били от значение при предходното между страните производство по гр. д. № 118/2014 г. на PC - Карлово, като със задаването им в производството по иска с правно основание чл. 109 ЗС се цели пререшаване на разрешения с влязъл в сила съдебен акт спор, което е недопустимо.

Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката се позовава, на първо място, на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърди, че възззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1. В производство по предявен иск на основание чл. 109 ЗС, подлежи ли на изследване положението на имотите преди одобрението на кадастралната карта и изследва ли се прилагането на регулацията.

По този въпрос се твърди противоречие на атакуваното решение с: ТР № 8/23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 3/15.07.1993 г. по гр. д. № 2/1993 г. на ОСГК на ВКС.

2. Следва ли въззивният съд, като инстанция по същество, да обсъди всички събрани доказателства, относими към предмета на делото и да направи самостоятелни фактически и правни изводи, като отговори на доводите на страните.

Визира се противоречие с практиката на ВКС: решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г., І г.о. и решение № 52/7.06.2017 г. по гр. д. № 3463/2016 г., І г. о.

3. Допустимо ли е да се разглежда като доказателство и съдът да обсъжда и да основава решението си на заключения на вещи лица, събрани в други производства, а не по конкретното дело и по установения ГПК, както и на заключение, в което не се съдържат конкретни данни, свързани със спорна площ между два имота.

На второ място, жалбоподателите сочат основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите:

1. При наличие на изготвено само едно оспорено заключение по съдебно-техническа експертиза на вещото лице, назначено от първоинстанционния съд, длъжен ли е съдът да назначи друго или повече вещи лица, а ако откаже да стори това - длъжен ли е да обоснове отказа си;

2. Ако официални документи не са оспорени и не е опровергана тяхната доказателствена сила, то същите обвързват ли решаващия съд за установяване на съдържащите се в тях факти и може ли съдът да обосновава решението си само върху избрани от него доказателства, без да обсъжда останалите и да изложи съображения защо ги отхвърля;

3. Може ли съдът да излага съображения по въпроси, изискващи специални знания, без назначената експертиза да е дала конкретни отговори в тази връзка, и тези съображения да са определящи за крайния изход от спора. Ответниците по касационната жалба са депозирали отговор на същата, в която изразяват становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване; намират жалбата за неоснователна.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване. С исковата молба е предявен иск по чл. 109 ЗС, като Г. С. Н. иска от съда да осъди Л. Б. Б. и А. С. Б. да преустановят неоснователните си действия, с които ограничават упражняването правото й на собственост върху имот с идентификатор * по КККР на [населено място] в пълен обем, като премахнат изградената от тях в нейния имот, по дължина на източната граница на същия, ограда, да бъде прекратено неоснователно създаденото състояние и възстановено предишното състояние на имота й. Н. е посочила, че е собственик на имот с идентификатор * по силата на нотариален акт за покупко-продажба № 142/28.12.2012 г., том ІІІ, рег. № 6080, дело № 501/2012 г.

Производството по иска с правно основание чл. 109 ЗС е било спряно до приключване на това по предявен от Л. Б. Б. срещу Г. С. Н. иск по чл. 53, ал. 2 ЗКИР (в редакцията на закона преди изм. ДВ, бр. 49/2014 г.), по което е било образувано гр. д. № 118/2014 г. по описа на Районен съд - Карлово. Видно от визираното по-горе преюдициално дело № 118/2014 г. на Районен съд - Карлово (ведно с делата по извършения инстанционен контрол), с влязло в сила решение по него - № 301 от 4.08.2016 г., съдът е признал за установено по отношение на Г. С. Н., че към момента на приемане на кадастралната карта и кадастралния регистър на гр. Сопот, утвърдени със заповед № РД-18-8/11.03.2011 г. на изпълнителния директор на АГКК, Л. Б. Б. е бил собственик на празно дворно място с площ от 13 кв. м, неправилно заснето като част от поземлен имот с идентификатор *, находящ се в [населено място], която площ е заключена между точките 2, 18, 17, 16, 13, 3, колорирана в тъмножълто на скица № 5 към от заключението на вещото лице Й. Й., вх. № 7183 от 23.06.2014 г. - неразделна част от решението, прието в съдебно заседание на 1.07.2014 г., като е признал за установено по отношение на Г. С. Н., че е налице грешка в кадастралната карта и кадастралния регистър на гр. Сопот, утвърдени със заповед № РД-18-8/11.03.2011 г. на изпълнителния директор на АГКК, и вярната имотна граница между поземлен имот с идентификатор *, находящ се в [населено място], собственост на Г. С. Н., и поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], собственост на Л. Б. Б. преминава при точки 36, 17, 33, 32, 22, с приложен координатен регистър от скица № * към заключението на вещото лице Й. Й., вх. № 7183 от 23.06.2014 г., прието в съдебно заседание на 1.07.2014г. - неразделна част от решението. Възражението за придобивна давност, направено от Г. Н., е било разгледано и намерено за неоснователно.

Първоинстанционният съд, разглеждащ иска по чл. 109 ЗС, е възложил задача на назначеното от него вещо лице от съдебно-техническа експертиза, да съобрази имотната граница между имотите на страните, установена с влязлото в сила решение № 301/4.08.2016 г. по гр. д. № 118/2014 г. на Районен съд - Карлово, и да посочи на скица местоположението на процесната ограда. Съгласно заключението и приложената към него скица, спорната ограда не навлиза в имота на Г. Н.. Това заключение е било оспорено от пълномощника на Г. Н. и е било направено искане за назначаване на тройна експертиза със същата задача, оставено без уважение от първоинстанционния съд с мотивирано определение.

Във въззивната жалба, подадена срещу решението на Районен съд - Карлово по негаторния иск, Г. Н. не е направила искане за назначаване на нова съдебно-техническа експертиза. Такова е направено в проведеното открито съдебно заседание. Въззивният съд го е оставил без уважение, като е препратил към съображенията за отказ на първата съдебна инстанция.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Н. на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

По първите два въпроса, визирани в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, въззивното решение не влиза в противоречие със съдебната практика, като в случая съдът е взел предвид, че един от основните спорни въпроси по делото – къде минава имотната граница между двата имота, междувременно е бил разрешен със сила на пресъдено нещо по друго дело (№ 118/2014 г. на Районен съд - Карлово), и се е съобразил с решението по това дело.

Третият въпрос от изложението не кореспондира с фактите по делото и по тази причина е ирелевантен. Както бе отразено по-горе, в основата на изводите на съда по иска с правно основание чл. 109 ЗС стои постановеното и влязло в сила решение по иска по чл. 53, ал. 2 ЗКИР (сега чл. 54, ал. 2 ЗКИР).

По въпросите, по отношение на които се твърди наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, липсва каквато и да е обосновка защо жалбоподателката намира, че отговорите на касационната инстанция ще са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Освен това, от разпоредбите на чл. 200, ал. 3 и чл. 201 ГПК е видно, че съдът „може“, тоест не е длъжен, да назначи нова експертиза при оспорване на заключението, както и какви са основанията за това. В случая следва да се има предвид и че въззивният съд е мотивирал отказа си да уважи искането за нова експертиза. Останалите два въпроса от тази група не кореспондират с решаващите мотиви на въззивното решение, визирани по-горе.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Предвид изложеното, поради липсата на основания за допускане на касационно обжалване, всеки от ответниците по касационната жалба има право на направените от него разноски по делото в размер на 600 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,