Определение № 2148 от 13.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4878/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. С. В., представляван от адв. А. Р., срещу въззивно решение № 153 от 08.08.2022 год. по в. гр. д. № 116/2022 г. на Кюстендилски окръжен съд, с което е отменено решение № 200/26.11.2021 г., постановено по гр. д. № 997/2021 г. на Районен съд – Дупница в частта, с която са определени съделителите и техните квоти от допуснатата до делба жилищна сграда с идентификатор ****, със застроена площ 73 кв. м., построена в поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], [община], област Кюстендил, като вместо него е постановено ново по същество, с което делбата на процесната сграда е допусната между съделителите В. С. В. и Е. С. В., при следните дялове: за В. С. В. - 7/8 ид. ч. и за Е. С. В. – 1/8 ид. ч. Първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която е допусната делба на поземления имот. В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като е изведен следния въпрос: може ли само на базата на противоречия между една група свидетелски показания с друга група такива, едните да бъдат преценени като неверни, без съдът да изложи подробни мотиви за това и въз основа на част от тях да направи правните си изводи по отношение на дяловете на съделителите. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба В. С. В., представляван от адв. М. Ч., изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения и за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. При произнасяне по допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд на Република България, състав на Второ г. о., намира следното: Подадената от Е. С. В. въззивна жалба е срещу първоинстанционното решение в частта, с която са определени квотите на съделителите от допуснатата до делба жилищната сграда: 5/8 ид. ч. за Р. И. Ч. и по 1/8 ид.ч. за останалите трима съделители – В. С. В., В. С. В. и Е. С. В.. Претендирал е определянето на дялове в размер на 1/4 ид. ч. за всеки от съделителите, тъй като сградата е била индивидуална собственост на наследодателя С. В. Ч.. По делото е прието за безспорно, че съделителите са наследници по закон на С. В. Ч., починал на 25.05.2020 г., като Р. Ч. е негова преживяла съпруга, а останалите съделители - низходящи. Съдът е констатирал, че след постановяване на първоинстанционното решение е починала съделителката Р. Ч., видно от удостоверение за наследници изх. № 214/17.12.2021 г. Спорен по делото оставал въпросът дали процесната жилищна сграда била индивидуална собственост на общия наследодател С. Ч. или същата била в режим на СИО. За установяване на това обстоятелство били съобразени събраните по делото свидетелски показания. Констатирано е, че свидетелката К., съсед на процесния имот, посочила, че сградата била построена през 1978 г. от С. Ч. и Р. Ч., с помощта на неговите родители. Това обстоятелство се потвърждавало от показанията на свидетеля В., сестра на наследодателя С. Ч., която помагала при строежа и заявила, че къщата била построена 1978-1979 г., по време на брака му с Р. Ч.. Съдът кредитирал техните показания. Констатирано е, че свидетелката К. била без роднински връзки със страните и през 1978 г. е била на възраст, на която правилно е могла да възприема фактите. Прието е, че тези свидетели имали непосредствени впечатления за сочените обстоятелства, а изложеното от тях било непротиворечиво и съответствало на останалите доказателства по делото – корица от „Работен проект за жилищна сграда (гараж, стопанска постройка)“, издаден от Районна проектантска организация-Кюстендил, Проектантско бюро – гр. Ст. Д., на името на С. Ч., с местонахождение- [населено място], с дата 29.08.1976 г. Във въззивното производство е представено цитираното в проекта строително разрешение № 174/01.09.1976 г., издадено на името на С. Ч., което не е прието като писмено доказателство. Съдът счел, че не следвало да бъдат кредитирани показанията на свидетеля Н., който посочил, че не си спомнял кога била построена къщата, но от жалбоподателя знаел, че е построена от родителите на баща му. В този смисъл били и показанията на свидетелката К.. Съдът приел, че тези свидетели нямали непосредствени впечатления за сочените от тях обстоятелства, а твърденията им се основавали на впечатленията на трети лица. След преценка на гласните и писмените доказателства в съвкупност е направен извод, че делбената сграда е представлявала съпружеска имуществена общност. За да отмени първоинстанционното решение в описаната част, въззивният съд констатирал, че в хода на въззивното производство бил представен нотариален акт № 95, том IIІ, рег. № 6144, дело № 463/30.11.2021 г., от който е установено, че В. С. В. и Р. И. Ч. са прехвърлили на В. С. В. притежаваните от тях части от делбения имот, а именно: 6/8 идеални части от жилищната сграда. Съдът приел, че извършеното прехвърляне между съделители представлявало нов юридически факт, осъществен в хода на въззивното производство, който съгласно нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК следвало да бъде отчетен. Допуснал е делбата между съделителите В. и Е. В., при квоти: 7/8 ид. ч. за В. В. и 1/8 ид. ч. за Е. В.. По наличието на основания за допускане до касационно обжалване: Поставеният от касатора въпрос за преценката на противоречиви свидетелски показания, въз основа на част от които са направени изводите за квотите в съсобствеността, не е обуславящ за изхода на спора, тъй като не се установява описаната от касатора хипотеза. Видно от мотивите на обжалвания акт, въззивният съд не е основал своите мотиви само на свидетелските показания на К. и В., посочени от ищците, а на съвкупна преценка на всички събрани доказателства. По делото е установено, че показанията на тези свидетели относно момента на построяване на сградата съответствали на събраните писмени доказателства. Въззивният съд е изложил и подробни мотиви защо кредитира тези показания и защо не кредитира показанията, дадени от свидетелите, ангажирани от касатора, с оглед липсата на непосредствени впечатления за изложените от тях обстоятелства. Предвид това не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касация. С оглед изложеното, не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение