Определение № 2757 от 30.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2436/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Столична община – Район „Надежда“, чрез юрисконсулт Н. Т., срещу въззивно решение № 339/26.03.2024 г. по в. гр. д. № 2121/2023 г. на Апелативен съд – София. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПКпо чл.274, ал.3,т.1 ГПК се поддържа, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли въззивният съд при определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди да извърши задължителна и подробна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното тълкуване на критериите при прилагане на принципа на справедливостта, и да обоснове какво е тяхното значение за определяне на обезщетението по справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД; 2. Длъжен ли е въззивният съд в решението си да обсъди всички относими обстоятелства по делото, в т.ч. релевирани своевременно от ответника писмени доказателства относно съществен елемент от фактическия състав на процесното непозволено увреждане, а именно – налице ли е неизпълнение в тежест на ответника, вкл. и правонамаляващи възражения за прекомерност и съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като в мотивите си посочи кои обуславящи спорното право факти счита за установени и кои счита за недоказани; Ответникът по касация Л. С. И., [населено място], чрез адвокат М. Д., е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Претендира разноски. Касационната жалба срещу въззивното решение е недопустима в частта относно иска по чл. 49 ЗЗД вр. чл. 45 ЗЗД за присъждане на обезщетение за имуществени вреди. То е в размер на 1316,67 лева, т.е. под 5000 лева. В тази част въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. В останалата част касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С въззивното решение е потвърдено решение № 2222/02.05.2023 г. по гр. д. № 4784/2022г. на Софийски градски съд, с което Столична община е осъдена да заплати на Л. С. И. на основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД сумата от 20 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 11.05.2022 г. до окончателно изплащане на обезщетението, както и 1316,67 лева – обезщетение за имуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 11.05.2022 г. до окончателното изплащане. Първоинстанционното решение е потвърдено и в частта, с която е отхвърлен предявеният иск по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за неимуществени вреди за сумата над признатия за дължим размер от 20 000 лева до претендирания такъв от 26 000 лева. Въззивният съд е приел, от събраните по делото доказателства, вкл. показанията на свидетелката Г. /дъщеря на ищцата/, че на 01.06.2018 г. е станал инцидент, когато ищцата Л. И., движейки се по тротоар в [населено място] по [улица], пропаднала в дупка в участъка на тротоарното пространство и получила тежка травма на ръката. Показанията на Г. са преценявани в условията на чл. 172 ГПК, като е посочено, че те кореспондират с представена епикриза от УМБАЛСМ „Н. Пирогов“ от 01.06.2018 г., от съдържанието на която е установено, че ищцата е приета с получено закрито счупване на горния край на лява раменна кост. Свидетелката сочи, че непосредствено след стъпване на тротоара, ищцата е пропаднала и видимо ръката ѝ е била в тежко състояние. Отведена е в болнично заведение, в което е извършена операция с поставяне на фиксираща титаниева пластина. Г. е заявила, че болничното лечение на майка й е продължило няколко дни, но възстановяването в домашно-амбулаторни условия е било трудно, с оглед наличието на заболяване на сърцето и поставена изкуствена клапа с байпаси. Ищцата е приемала болкоуспокояващи, като е прекарала на легло първите три-четири месеца след инцидента и не е могла да се обслужва самостоятелно. Възстановителният период е продължил около половин година, но и към момента състоянието й не било добро - трудно си служела с лявата ръка в ежедневните и битови дейности и имала болки при промяна на времето. От заключението по медицинската експертиза съдът е установил още, че вследствие на инцидента ищцата е получила фрактура на лява раменна кост в горния й край, лечението било оперативно - наместване на счупването и фиксиране на фрагментите с плака и винтове. Обикновено при такива увреждания лечебният процес трае около 4-5 месеца. Ищцата е търпяла болки и страдания с по-голям интензитет през първите два месеца, а при прегледа на 20.03.2023 г., вещото лице е констатирало ограничен обем движение в лява раменна става при повдигане на ръката настрани и напред от 90 градуса при норма 180 градуса, определяйки увреждането като такова с траен характер. При така установената фактическа обстановка съдът е направил извод за наличие на всички елементи от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД за компенсиране на причинени вреди. Прието е, че увреждането е в пряка причинна връзка с неизпълнение на задълженията на ответника за поддържане на общинските пътища и инфраструктура, възложени на общините, съгласно разпоредбите на чл. 30, ал. 4 ЗП и чл. 48, т. 2, б. ”б” ППЗП, предвиждащи стопанисване и поддръжка в изправно състояние, така че да се осигури безопасно и удобно движение на гражданите. Посочено е, че тротоарът е общинска собственост, съобразно §7, ал. 1, т. 4 и т. 6 ПЗР на ЗМСМА, и неговата поддръжка е част от задълженията на ответната община, която чрез компетентните длъжностни лица не е осигурила необходимото за неговата нормална и безопасна експлоатация. Съдът е обсъдил становището на главния инженер на Столична община – район „Надежа“, сочещо, че настилката по южния тротоар на ул. "Днепър" е разнородна, състояща се от бетонов паваж тип „уни“ и от асфалтобетон, като е приел, че този факт не изключва наличието на неравности по тротоарната настилка и причинно-следствената връзка между противоправното деяние и вредоносните последици, настъпили за ищцата Л. И., които обстоятелства се потвърждават от гласните доказателства и заключението на медицинската експертиза. За неоснователно е прието възражението за съпричиняване на вредите по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, тъй като по делото не е установено поведение на ищцата, с което да е допринесла за настъпването на противоправния резултат. При определяне размера на обезщетението въззивният съд е посочил, че отчита вида и тежестта на травматичното увреждане, продължителността на възстановителния период и причинените на ищцата болки и страдания. Телесното увреждане се изразява във фрактура на лява раменна кост. Извършено е оперативно лечение за фиксация на костните фрагменти, която е източник на по-интензивни болки, с възстановителен период от приблизително 4-5 месеца. Отчетено е, че в този период ищцата се е нуждаела от чужди грижи, а трудностите в лечебния период се дължат на възрастта на лицето и наличието на други здравословни проблеми. Установени са остатъчни последици с пожизнен характер, свързани с намаления обем движения на увредения крайник. При тези мотиви е определено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20 000 лева като справедливо, с оглед действително търпените физически болки и неудобства. Посочено е, че този размер съответства на икономическите условия към 2018 г. и съдебната практика за подобни увреждания. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението в частта относно претенцията за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, поради липса на соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касаторите правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Първият въпрос, относим към определянето размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД, не предпоставя допускане на касационно обжалване. Според ППВС № 4/23.12.1968 г. понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесни увреждания могат да бъдат: характерът на увреждането; начинът на извършването му; обстоятелствата, при които е извършено; допълнителното влошаване състоянието на здравето на пострадалия; причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. В същия смисъл е и константната практика на ВКС, в която се приема, че справедливото обезщетяване по смисъла на чл. 52 ЗЗД означава да бъде определен от съда точен паричен еквивалент на болките, страданията, неудобствата, емоционалните, физически и психически сътресения, нанесени на конкретното пострадало лице. Критерият за справедливост по чл. 52 ЗЗД не е абстрактен, а всякога детерминиран от съществуващата в страната икономическа конюнктура и от общественото възприемане на справедливостта на даден етап от развитието на обществото. В настоящия случай въззивното решение е съобразено с цитираната съдебна практика. В мотивите са изложени всички факти и обстоятелства, установени с допустими доказателствени средства, въз основа на които е прието, че ищцата е претърпяла фрактура на лява раменна кост, поради което е проведено оперативно лечение за фиксация, с възстановителен период от 4-5 месеца. Съдът е приел, че възстановяването не може да бъде пълно, доколкото остатъчните последици от травматичното увреждане са пожизнени. Съобразена е напреднала възраст на ищцата от 76 години към датата на увреждането, необходимостта в продължителен период от обгрижване в ежедневието поради невъзможност сама да се обслужва, както и обществено-икономическите условия в страната към онзи момент. Ето защо не се установява твърдяното от касатора противоречие с практиката на ВКС. По втория въпрос също не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Съдът е обсъдил приетите по делото доказателства относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти, включително изготвената по делото медицинска експертиза. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Посочено е, че представеното от главния инженер становище за вида настилка на процесния тротоар не изключва тезата на ищцата относно наличието на дупка в него към момента на настъпване на инцидента. Следва да се посочи, че свидетелите-очевидци нямат задължение да познават видовете настилки, съответно да ги посочват пред съда. Техните показания отразяват пряко субективното им възприятие относно подлежащите на доказване факти, какъвто факт в процесния случай съставлява наличието на повредена, разбита настилка. Следователно и по този въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване. С оглед изложеното, не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК и направеното в отговора на касационната жалба искане, жалбоподателят следва да заплати на адвокат М. Д. разноски за оказаната по реда на чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв безплатна правна помощ на Л. С. И., в размер на сумата от 500 лв. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.