Определение № 36 от 03.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 2104/2021 г.

Производството е по чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Център за развитие на човешките ресурси“ срещу определение № 1973/27.07.2021г. по в.ч.гр.д. №2058/2021г. на Софийски апелативен съд, 12 граждански състав. С него е оставена без уважение частната жалба на „Център за развитие на човешките ресурси“ против определение от 13.05.2021г. по т.д. №1013/2020г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI – 23 състав, с което производството е прекратено и делото е изпратено на Софийски районен съд по подсъдност, на основание чл.118, ал.2 вр. чл.103 от ГПК. Частният касационен жалбоподател поддържа, че определението е неправилно поради противоречие с материалния и процесуалния закон и необоснованост. Изразява несъгласие с извода на въззивния съд относно сезирането на първоинстанционния съд с два иска за вземания за главници, а не с един за вземане, формирано от техния сбор. Излага съображения, че произнасянето по част от исковата претенция на основание чл.237 от ГПК поради частично признание на иска не води до намаляване на цената на иска, нито до промяна на предмета му, поради което съдът дължи произнасяне както по признатата, така и по оспорената част от иска. Твърди, че разделянето на делото и непроизнасянето на съда по цялата искова претенция е незаконосъобразно и противоречи на принципите на процесуална икономия и бързина, както и на разпоредбата на чл.210, ал.2 от ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК частният касационен жалбоподател поставя следните въпроси: 1/ Допустимо ли е при направено частично признаване на иска съдът да се произнесе само по признатата част от иска в самостоятелен акт преди приключване на съдебното дирене за останалата част от исковата претенция, като с последната сезира друг съд, при условие че останалата част от исковата претенция попада под прага на чл.104, т.4 от ГПК?; 2/ Когато съдът е сезиран с искова претенция, обуславяща родова компетентност на окръжния съд, но в рамките на съдебното производство е направено частично признаване на иска от ответника, следва ли окръжният съд да се произнесе и по непризнатата част от иска с краен акт – решение по делото, в случай че размерът на непризнатата искова претенция е под прага на чл.104, т.4 от ГПК? Ако окръжният съд следва да се произнесе и по непризнатата част от иска, то произнасянето по признатата и непризнатата част от иска в един краен съдебен акт ли следва да е обективирано?; 3/ Произнасянето по част от исковата претенция на основание чл.237 от ГПК води ли до намаляване на цената на иска и/или до промяна на предмета му и ако да – съдът дължи ли произнасяне както по признатата, така и по оспорената част от иска в рамките на един краен акт – решение по същото съдебно производство?; 4/При частично признание на иска съдът следва ли съгласно чл.252 от ГПК да прекрати производството в частта, за която се отнася признанието, с определение или да продължи разглеждането на делото относно частта, която е спорна между страните?; 5/ При признаване на част от иска, с който съдът е сезиран, налице ли е изменение на предмета на иска, каквото би имало при намаляване цената на иска поради оттегляне или отказ от част от иска, в която хипотеза искът в намалената част престава да бъде предмет на съответното дело? Счита, че са налице основанията за допустимост на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, тъй като въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Излага съображения и за наличие на предпоставката по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК, поради очевидна неправилност на обжалваното определение. Ответникът Фондация „Формат СФФ“ /в ликвидация/ не изразява становище по частната касационна жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отд. констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.3 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл.275, ал.1 от ГПК. За да потвърди определението на Софийски градски съд, с което производството е прекратено и делото е изпратено по подсъдност на Софийски районен съд поради цена на предявените искове под 25 000 лв., въззивният съд е констатирал, че предмет на първоинстанционното производство са четири обективно съединени иска – осъдителен за главница от 13 659 евро и по чл.86, ал.1 от ЗЗД за обезщетение за забавеното й плащане, както и осъдителен за главница от 10 280,75 евро и по чл.86, ал.1 от ЗЗД за обезщетение за забавеното й плащане. Противно на твърдението на ищеца „Център за развитие на човешките ресурси“, въззивната инстанция е приела, че Софийски градски съд е сезиран с два иска за вземания за главници, а не с един за вземане, формирано от техния сбор. С решение по чл.237, ал.1 от ГПК са уважени изцяло осъдителен за главница от 13 659 евро и по чл.86, ал.1 от ЗЗД за обезщетение за забавеното й плащане. Приел е, че след постановяване на това решение, предмет на делото е останал искът за другата главница от 10 280,75 евро и акцесорният иск за лихва, които са с цена под 25 000 лв. Изложил е съображения, че независимо от обжалването на решението по чл.237, ал.1 от ГПК, претенцията, която е разрешена с него е престанала да бъде предмет на висящото производство по т.д. № 1013/2020г. на СГС, поради постановяването на акт по същество. За пълнота, въззивният съд е отбелязал, че с разделяне на производството по делото, първоинстанционният съд е обезпечил своевременното изпълнение на задълженията си на администриращ съд и е гарантирал интересите на страните от разрешаване на останалия неразрешен спор за главница от 10 280,75 евро и акцесорен иск за лихва в разумен срок. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно задължителните разяснения на т.1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК е този, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело, който е включен в предмета му и е свързан с обективираната в крайния му акт правна воля на съда. Поставените в изложението въпроси не могат да се счетат за правно релевантни. Същите не са разрешени в обжалвания акт и не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд за потвърждаване на постановеното от първа инстанция определение за прекратяване на производството и изпращане на делото по подсъдност на Софийски районен съд. Въпросите са поставени изцяло в контекста на защитната теза на касатора за предявяването на един иск за главница, по част от който е било постановено решение по чл.237 от ГПК. Това становище не е било възприето от въззивния съд, който е приел, че производството е образувано по два самостоятелни иска за главница и акцесорните претенции за лихва към тях. Формулираните от касатора въпроси налагат проверка на правилността на осъществените от първоинстанционния съд процесуални действия, изразяващи се в постановяване на решение по чл.237 от ГПК по част от предявените с исковата молба претенции, каквато е недопустима в настоящото производство. Предмет на спора не е законосъобразността на извършеното от СГС разделяне на производството, което не подлежи на самостоятелно обжалване, а потвърденото от САС прекратяване на производството за главница от 10 280,75 евро и по претенцията по чл.86, ал.1 от ЗЗД за обезщетение за забавеното й плащане и изпращането на делото в тази му част на СРС по подсъдност. Поради това с формулираните въпроси не е обоснована общата предпоставка за допускане на касационен контрол. Неотносимостта на въпросите към изводите на въззивния съд прави безпредметно обсъждането на въведените допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК за достъп до касация. При постановяване на обжалваното определение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, поради което не се установява и твърдяната очевидна неправилност. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на предпоставките за достъп до касационен контрол. В случая, очевидната неправилност е мотивирана с доводи, повтарящи развитите в касационната жалба оплаквания по чл.281, т.3 от ГПК за неправилност на въззивния акт поради съществено нарушение на процесуалните правила. По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд