Определение № 3505 от 27.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1462/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД, ЕИК:[ЕИК] срещу въззивно решение № 277 от 12.03.2024 г., постановено от Апелативен съд – София /САС/, Първи граждански състав по в.гр.д. № 3059 по описа на съда за 2023 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 260998 от 21.07.2023 г., постановено от Софийски градски съд /СГС/, I ГО, Четвърти състав по гр.д. № 4582 по описа на съда за 2020 г. в частта му, с която дружеството е осъдено да заплати на Е. А. П., ЕГН: [ЕГН] сумата 10000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на ПТП, настъпило на 20.08.2019 г., около 18.00 ч, в [населено място], по [улица]към кръстовището с [улица], след автобусната спирка, причинено виновно от А. К. В., при управление на автобус марка „Мерцедес“, модел „345“, който в нарушение на ЗДвП рязко активирал спирачната система, в резултат на което Е. А. П., пътуваща като пътник в салона права, държаща се за тръба от интериора на автобуса, политнала напред и паднала на пода, между двата реда седалки в близост до кабината на водача, вследствие което получила тежки травматични увреждания, чиято отговорност била застрахована със задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ при ЗАД „ОЗК- Застраховане“ АД по полица № ВG/23/118003006821, валидна до 19.10.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата считано от 15.03.2020 г. - датата, на която застрахователят отказал да заплати извънсъдебно обезщетение, до окончателното изплащане, на основание чл. 432, ал. 1 КЗ във вр. с чл. 45 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. В касационната жалба се излагат оплаквания за наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Касаторът се позовава на неправилност на обжалвания съдебен акт поради нарушаване на процесуалния закон. Твърди се наличието на нарушение на чл. 235 ГПК, тъй като съдът не е обсъдил и анализирал всички събрани по делото факти и обстоятелства, а е основал решението си само на избрани доказателства. Според касатора съдът е обсъдил всички свидетелски показания, без тези на водача на автобуса - А. В. и по този начин не е направил съпоставка на показанията му с тези на другите разпитани по делото свидетели, достигайки по погрешния извод, че в процесния случай не е налице случайно деяние. Касаторът е обобщил гореизложеното с твърдението, че САС е приел за доказани факти, без да обсъди и анализира всички установени по делото обстоятелства в съвкупност. Според касатора САС си е позволил да тълкува избирателно събраните по делото доказателства, което е довело до погрешно формиране на правните му убеждения, постановявайки решението си в нарушение на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК. Твърди се допълнително нарушение на чл. 235, ал. 2 ГПК поради постановяване на въззивното решение при позоваване на недоказан по делото факт. Според касатора необосновано, тъй като по делото не са били събирани доказателства за този факт, съдът е приел, че в случая шофьорът на автобуса не е спрял непосредствено след удара с юмрук, а известно време след това, стигайки до неправилния извод, че в случая не е налице случайно събитие. Излагат се съображения, че не става ясно, откъде решаващият съдебен състав има данни за това, че водачът не е спрял непосредствено след получения юмручен удар - с оглед на факта, че доказателства за това не са събирани по делото. На следващо място касаторът се позовава на неправилност на обжалвания съдебен акт поради нарушение на материалния закон. Според изложеното по делото е било установено безспорно, че уврежданията на ищцата са вследствие на случайно деяние от страна на водача. Касаторът се позовава на изслушаната по делото КСМАТЕ, съгласно която водачът не е разполагал с никаква възможност да предотврати инцидента, с оглед на факта, че е станал жертва на физическо насилие, докато е управлявал автобуса с пътници. Прави се позоваване на свидетелските показания, съгласно които водачът е предприел всичко, зависещо от него в тази ситуация, спирайки инстинктивно, с цел избягване на по-тежки последствия. Според касатора А. В. не е нарушил правилата за движение по пътищата и не е действал непредпазливо - не е могъл да предвиди, че ще бъде ударен. С оглед на това се твърди, че в случая не е налице виновно поведение от страна на водача, а случайно деяние, поради което отговорността на застрахователя не следва да бъде ангажирана. В допълнение касаторът не споделя и извода на САС, че пострадалата не е допринесла за настъпването на вредоносния резултат. Според касатора САС не е съобразил, че пострадалата не е положила всички усилия, за да не се стигне до процесния инцидент. Излагат се съображения, че настъпването му /на инцидента/ е свързано и с влошеното здравословно състояние на пострадалата. Според касатора с поведението си - ицщата се е возила в изправено положение, а не седнала, пострадалата съществено е допринесла за настъпване на вредоносния резултат, без да обезпечи безопасното си пътуване, съзнателно поставяйки се в риск. Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и постановяване на друго по съществото на спора, с което предявеният иск да бъде отхвърлен, претендират се разноски за трите съдебни инстанции. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като касаторът формулира следните въпроси, които според него са обусловили крайния извод на съда: 1./ „Следва ли съдът да постанови решението си като обсъди всички доказателства и доводи на страните, съгласно чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК?“ Като съдебна практика, на която въззивното решение противоречи по така поставения въпрос, се сочат следните решения: решение № 190 от 07.02.2020 г. по гр.д. № 24/2019 г. на I г.о. на ВКС; решение № 7 от 19.01.2016 г. по гр.д. № 4002/2015 г. на II г.о. на ВКС; решение № 91 от 27.08.2015 г. по гр.д. № 321/2015 г. на II г.о. на ВКС; решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр.д. № 4744/2008 г. на I г.о. на ВКС; решение № 221 от 15.04.2002 г. по гр.д. № 677/2001 г. на I г.о. на ВКС. 2./ „Може ли съдът да постанови решението си на недоказани и неустановени по делото правнорелевантни факти?“ Касаторът се позовава на следната съдебна практика, на която според него въззивното решение противоречи по този въпрос: решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр.д. № 4744/2008 г. на I г.о. на ВКС; решение № 7 от 19.01.2016 г. по гр.д. № 4002/2015 г. на II г.о. на ВКС; решение № 190 от 07.02.2020 г. по гр.д. № 24/2019 г. на I г.о. на ВКС. 3./ „При определяне степента на съпричиняването подлежи ли на съпоставка броя и тежестта на нарушенията на деликвента и тези на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие?“ На отделно основание се твърди наличието на предпоставката по чл. 280, ал. 2 ГПК поради очевидна неправилност на обжалваното решение, подробни аргументи за което според касатора, са изложени в касационната му жалба. Ответникът по касация в депозиран писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намира жалбата за неоснователна. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК. За да стигне до крайния си извод за неоснователност на въззивната жалба, с която е бил сезиран от ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД, касатор в настоящото производство, подадена срещу първоинстанционното решение в частта му, с която е бил осъден да заплати на Е. А. П. сумата 10000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от процесното ПТП, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата, на която застрахователят отказал да заплати извънсъдебно обезщетение, до окончателното й изплащане, въззивният съд, като е изложил подробно приетото за установено по делото от фактическа страна, от правна страна е посочил в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното въззивно решение, че: Предявеният иск е бил правилно квалифициран като иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, във връзка с чл. 45 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. По въпроса за наличието на противоправно и виновно поведение и доводите за случайно деяние въззивният съд е изложил следните съображения: Въз основа на заключението по приетата КСМАТЕ и показанията на свидетеля А. Клинкачева съдът е приел, че водачът е задействал рязко спирачната система не веднага след удара, който се твърди да е получил от пътник в автобуса, а известно време след това. Като заключение се сочи, че ответникът - ЗАД „ОЗК- Застраховане“ АД, чиято е тежестта за доказване, не е доказал, че водачът на автобуса е задействал рязко - аварийно спирачната система непосредствено след удара, инстинктивно, в резултат на претърпяната болка и изненада от физическата увреда. Според съда рязкото задействане на спирачната система е било извършено не аварийно, а известно време след физическото нападение, поради което е в нарушение на чл. 132, ал. 1, т. 2 и 5 ЗДвП. Водачът е действал виновно и противоправно, в резултат на което ищцата е загубила равновесие и е паднала, което е довело до травматичните увреждания. Доколкото установената в нормата на чл. 45, ал. 2 ЗЗД презумпция за вина не е била оборена, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране на деликтната отговорност на водача на автобуса. Поради това въззивният съд е заключил, че не е налице случайно деяние и е споделил изводите на първата инстанция в тази насока. Въззивният съд се е произнесъл и по довода за принос на пострадалата, но не е установил тя да е нарушила задълженията си по чл. 137 ЗДвП, каквото е твърдението в отговора на исковата молба. Приел е за недоказани твърденията, че тя е стояла на опасно място и не се е държала за обезопасителен парапет или дръжка. Напротив, от показанията на свидетелите съдът е заключил, че ищцата е била права, готова за слизане от автобуса, като се е държала за тръба, предназначена за това, от интериора на автобуса. САС е счел и доводите, свързани със здравословното й състояние, за неоснователни. Независимо от наднорменото тегло и множеството придружаващи заболявания, съдът е преценил, че тя не е извършила противоправно деяние, което да се квалифицира като неин принос за настъпване на инцидента. Според съда не е било установено по делото, че пострадалата е стояла права през цялото време в автобуса, както и че е залитнала в резултат на своите болести. Напротив, съдът е подчертал, че падането е било в резултат на рязкото спиране на автобуса. Съдът подчертава, че едрото телосложение, за което говори синът на ищцата, разпитан като свидетел, е във връзка с невъзможността й да се самообслужва на фона на фрактурата, която е получила. Изтъква се, че телосложението няма отношение към възможността й да се задържи права в автобуса, а още по-малко би могло да се приеме за противоправно. Съдът е добавил, че придружаващите заболявания и телосложението биха имали отношение към оздравителния процес, но доколкото не е имало данни в случая той да се е усложнил, определеното обезщетение е единствено за уврежданията в пряка връзка с падането в автобуса. С оглед на гореизложеното, САС е заключил, че в случая няма основание за намаляване на определеното обезщетение на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД и обжалваното решение на СГС следва да бъде потвърдено изцяло в обжалваната му част. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Въззивното решение не е очевидно неправилно. В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В конкретния процесен случай в обосноваване твърденията си за очевидна неправилност на въззивния съдебен акт, касаторът препраща към оплакванията в касационната си жалба, които обаче са изцяло относими не към очевидната неправилност на решението, както белезите на същата са описани непосредствено по-горе в настоящите мотиви, а към правилността на решението, схващана като касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК, която подлежи на преценка само в евентуално последващо допускането на касационно обжалване на решението, производство по чл. 290 от ГПК, но не и в настоящото такова по чл. 288 от с.з., с предмет преценка само наличието или липсата на основания за такова допускане. Поради изложеното въззивното решение не следва да се допусне до касационно обжалване на заявеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Не е налице и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Първите два въпроса на касатора са правни и принципно могат да послужат като годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото отговорите им са от естество да обусловят изхода на всеки правен спор, като относими към спазването на императивно законоустановените в процесуалния закон задължения на съда да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, като го основе върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, и при това да изложи мотиви към решението си, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. По отношение на тези въпроси обаче не е налице поддържаният от касатора допълнителен критерий за селектиране на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Относно задължението на съда да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в решението си, е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата съдебна практика. Според същата, обективирана в т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г., доразвиващото го № 7/27. 12. 1965 година и в т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 г., както и във формирана въз основа на тях казуална практика на касационната съдебна инстанция /примерно, но не само определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр.д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г.о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о./, изискването към съда да обсъди непременно всички твърдения и възражения на страните, и подкрепящите ги доказателства, не следва да се абсолютизира. Същото следва да е изпълнено в степен, годна да установи, че съдът е взел предвид релевираните от страните техни изявления и възражения по делото и подкрепящите ги доказателства, както и да осигури възможност за проверка на изводите му по съществото на спора и в настоящия случай, с оглед действителното съдържание на мотивите на обжалваното въззивно решение, касационният състав намира, че същото не разкрива претендираното от касатора противоречие с практиката на ВКС и ВС. В мотивите на въззивното решение в достатъчна за изясняване действителната воля на въззивния състав и за проверка на изводите му по съществото на спора досежно фактите и правното им значение за съществуването на заявеното за съдебна защита спорно право, са обсъдени и отразени както твърденията и възраженията на страните, така и подкрепящите или оборващи ги доказателства. Там, където не е налице нарочно и подробно такова обсъждане, от общото съдържание на мотивите към въззивното решение се установява, както че съответните доводи, твърдения, обстоятелства и доказателства, са взети предвид от съда, така и действителното становище на съда по тях, което е видно от становището му по нарочно обсъдените такива, които логически и безалтернативно или ги потвърждават, или ги отричат. Изводите на съда в частта им за липсата на случайно събитие и в обосноваване на вината на водача на автобуса в процесния случай, са основани на извършена от съда, конкретна преценка на доказателствата по делото, в случая – на също конкретно кредитирани от съда показания на свидетели по делото /св. Клинкачева/ в насока на това, че водачът е задействал рязко спирачната система не веднага след удара, който се твърди да е получил от пътник в автобуса, а известно време след това. От една страна това, така видно от мотивите към въззивното решение, е в пряко несъответствие с втория въпрос на касатора, с начина, по който същият е обоснован и със съответстващото му оплакване в касационната жалба. От друга страна, тази дейност на съда по оценка на доказателствата и възприемането на приетите от съда да са установени факти по делото, е относима към правилността на въззивното решение и е извън предмета на възможна преценка в настоящата фаза на производството по чл. 288 от ГПК. При изложеното по първите два въпроса на касатора касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По отношение на третия въпрос на касатора не се излагат конкретни твърдения в обосноваване наличието на поддържаното основание за допускане на касационно обжалване, нито се сочи релевантна практика, на която да се твърди, че въззивното решение противоречи, поради което по този въпрос касационният състав не следва служебно да се произнася. Същият въпрос е и изцяло несъответен на обусловилите изхода на делото във въззивната инстанция изводи на въззивния съд в относимата им част, доколкото съдът въобще е отрекъл в случая да е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на увредената ищца, поради което въпросът не съставлява и годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение