Определение № 50332 от 16.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 1027/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Интернешънъл Саламанка Капитал“ ООД, [населено място], срещу решение № 266807/02.12.2021 г., постановено по гр.д.№ 3556/2019 г. от Софийски градски съд, в частта, с което е отменено решение № 524911/05.11.2018 г. по гр.д.№ 8722/2018 г. на Софийски районен съд и е отхвърлен предявеният от касатора против А. Амаури Г., [населено място], иск за признаване за установено, че А. Амаури Г. дължи на „Интернешънъл Саламанка Капитал“ ООД сумата от 504,99 евро, представляваща задължение по запис на заповед от 10.06.2016 г. с падеж на 15.07.2016 г., издаден за обезпечаване на задължения по договор за заем (потребителски кредит) от 10.06.2016 г., включващи главница и възнаградителна лихва, за която сума е издадена заповед за изпълнение по гр.д.№ 30608/2017 г. на СРС, както и в частта за потвърждаване на първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за сумата от 2666,83 евро, представляваща горница над сумата от 504,99 евро до пълния предявен размер от 3171,82 евро, претендирана като вземане по запис на заповед от 10.06.2016 г. с падеж на 15.07.2016 г., издаден за обезпечаване на задължения по договор за заем (потребителски кредит) от 10.06.2016 г., от които 310,80 евро – дължима главница, вкл. възнаградителна лихва, и 2356,03 евро – неустойка за неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение, за което е издадена заповед за изпълнение по гр.д.№ 30608/2017 г. на СРС. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Ответникът оспорва допустимостта и основателността на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Неоснователни са възраженията за недопустимостта на касационната жалба съгласно чл.280, ал.3, т.1 и чл.283 ГПК. По силата на чл.113 ГПК образуваните дела по искове от и срещу потребители се разглеждат като граждански дела, поради което касационното обжалване е допустимо по дела с цена на иска над 5000 лв. В случая цената на предявения иск е 3171,82 евро за установяване съществуването на вземане по запис на заповед, като размерите на обезпечените с ценната книга вземания не са определящи за цената на исковата претенция. Срокът за подаване на касационна жалба тече от датата на връчване на страната на въззивното решение. Софийският градски съд е приел, че постановеното от него решение не подлежи на касационно обжалване и не е изпращал съобщения на страните. Евентуалното фактическо узнаване за постановеното решение, в който смисъл ответникът е направил твърдения за конкретни факти (представяне от него на решението по друго дело, в което участва и касаторът), не променя началото на срока за касационно обжалване. Връчването на съдебното решение е процесуално действие на съда и удостоверяването на връчването следва да се обективира писмено по делото. С молба до СГС, депозирана от касатора на 01.03.2022 г., е направено искане за отстраняване на очевидна фактическа грешка относно отразената в диспозитива необжалваемост на съдебния акт. Съдът с разпореждане от 02.03.2022 г. е посочил, че делото е търговско и не подлежи на касационно обжалване, както и че в случай, че бъде подадена касационна жалба, същата ще бъде администрирана. Касационната жалба е подадена на 21.03.2022 г. и е допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че издаденият на 10.06.2016 г. запис на заповед за сумата от 4078,06 евро е редовен от външна страна. На гърба на ценната книга е направено отбелязване за платена сума от 906,24 евро, с която е погасено част от менителничното задължение. Въззивният съд е приел, че със записа на заповед се обезпечава сключен между „Бързи кредити“ ООД (с ново наименование „Интернешънъл Саламанка Капитал“ ООД) и А. Амаури Г. договор за заем. Договорът е за предоставен заем в размер на 1022,58 евро с левова равностойност от 2000 лв. при възнаградителна лихва от 37,70 % годишно – общо 1722,03 евро (с равностойност от 3368 лв.), които суми са платими на 36 месечни вноски от по 47,84 евро (93,56 лв.), последната с падеж на 15.06.2019 г. Решаващият състав е разгледал въведените от издателя по записа на заповед възражения за недействителност на договора на заем и е приел, че клаузите за договорна възнаградителна лихва и за неустойка са нищожни, както и е недействителен целият договор. Според съда договореният размер от 37,70 % годишна лихва противоречи на добрите нрави, тъй като лихвата е свръхпрекомерна и икономически необоснована. Въззивният съд се е позовал на практика на ВКС, според която уговорките за лихви, надвишаващи трикратния размер на законната лихва, представляват клаузи, накърняващи добрите нрави. Неустойката за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение чрез банкова гаранция е приета за несъответна на добрите нрави като сключена в нарушение на обезпечителната, обезщетителната и наказателната функция на неустойката. Решаващият извод на Софийски градски съд е, че договорът за заем не би бил сключен без клаузата за възнаградителна лихва и премахването на тази клауза променя възмездния характер на договора, поради което същият е изцяло недействителен. Недействителността на договора освобождавала кредитополучателя от задължението да погасява вноските по заема, а предвид неприложимостта на нормата на чл.23 ЗПК, плащането на главницата следвало да стане на извъндоговорно, а не на заявеното договорно основание. Прието е, че ответникът не е неизправна страна по договора за заем и не дължи плащане по менителничния ефект. Касаторът се позовава на противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК, като излага доводи, че при доказана редовност на записа на заповед, неговият самостоятелен характер и недоказаност на релативното възражение на издателя, искът, предявен по реда на чл.422 ГПК, следва да се уважи за вземането по записа на заповед. Поставеният въпрос е свързан с предмета на делото и разпределението на доказателствената тежест при предявен установителен иск в хипотезата на издадена заповед на изпълнение въз основа на запис на заповед. Въведени са и основания за неправилност на решението с оглед на потребителската защита по чл.146 ЗЗП, изпълнението на договора, предсрочната му изискуемост и настъпилия падеж за изпълнение. Настоящият състав на ВКС намира, че касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка съответствието на въззивното решение с практиката на ВКС по въпроса за предмета на делото и разпределението на доказателствената тежест при предявен установителен иск по реда на чл.422 ГПК в хипотезата на издадена заповед на изпълнение въз основа на запис на заповед. На основание чл.18, ал.2, т.2 от ТДТСС по ГПК касаторът следва да заплати държавна такса в размер на 124,07 лв. по сметка на ВКС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд