Определение № 1519 от 07.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 565/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК.

С определение № 257 от 08.01.2024 г. по в. ч. гр. д. № 12940/2023 г. на Софийски градски съд е потвърдено определение № 38797 от 31.10.2023 г. по гр. д. № 56026/2023 г. на Софийски районен съд, с което е оставена без уважение молбата на Г. К. Г. да бъде освободен от заплащане на държавна такса и разноски по делото.

Въззивният съд е приел, че производството е образувано по паричен иск на Г. К. Г. за сумата от 10 000 лв. Държавната такса по този иск е 400 лв., която според въззивния съд ищецът може да заплати.

Прието е, че има несъответствия между декларираните от ищеца данни за имущественото му състояние и данните, събрани от съда след извършена служебна проверка. Според представената декларация ищецът получава заплата от 2214 лв. месечно, не е в граждански брак, няма данни да осигурява издръжка на член от семейството си; няма МПС, недвижими имоти, дялове и акции от търговски дружества, парични влогове, както и не страда от заболяване, което да налага постоянни разходи. Прието е, че ищецът не е декларирал разкритите на негово име банкови сметки, а от изпратената на съда от БНБ справка от регистъра на банковите сметки и сейфове е видно, че той има вписани в регистъра 10 банкови сметки в 5 банки, незакрити към датата на подаване на декларацията, и една платежна сметка, разкрита в „Изипей“ АД. В подадената пред съда декларация ищецът е декларирал месечен доход от заплата в размер на 2214 лв., а в приложения от самия него към декларацията договор за кредит от 21.07.2023 г. е декларирал, че получаваното трудово възнаграждение е от 3500 лв. месечно. От изпратената на съда справка от НАП е видно, че към тази дата ищецът е работил при един и същ работодател, като доходът, върху който е осигуряван, е различен от декларирания.

При тези данни е прието, че доколкото тежестта на доказване на твърдението за липса на достатъчно средства за заплащане на държавна такса е на ищеца, при декларираните от него неверни и непълни обстоятелства молбата му е неоснователна само на това основание.

За пълнота съдът е посочил, че дори декларираният от ищеца доход не обосновава извод, че той не може да заплати държавна такса от 400 лв. Съдът е преценил, че ищецът е в работоспособна възраст, има действащо трудово правоотношение, от което получава регулярен доход, който е в пъти над минималната работна заплата, като не дължи и не осигурява издръжка на други лица и не страда от заболявания, които да налагат постоянни разходи. Представените към частната жалба 2 бр. епикризи не променят този извод, тъй като от тяхното съдържание не се установява трайно състояние на невъзможност за полагане на труд, както и от необходимост за заплащане на някакви разходи в продължителен период от време във връзка с поставената диагноза, осъществено лечение и дадени предписания. Посочените от Г. Г. задължения за заплащане на такси по други, образувани по негово искане дела, не е основание за освобождаване от таксата по настоящото дело, тъй като решението да се образуват тези дела по едно и също време принадлежи изцяло на ищеца, както и решението му да предяви исковете в пълен размер, при възможност да предяви частични искове. Наличието на облигационни задължения, поети доброволно от ищеца /няма данни кредитите да са за неотложни нужди/ само по себе си не е основание да се формира извод за липса на средства за заплащане на дължимата държавна такса от 400 лв.

Частна касационна жалба срещу въззивното определение е подадена от Г. К. Г..

Жалбоподателят поддържа, че съгласно представените доказателства той заплаща месечно сума от 2452,83 лв. за погасяване на кредити. Отделно от това са налице и нови, влошаващи здравословното му състояние обстоятелства – операция на крака, а впоследствие и на ретината, което води до допълнителни разходи за възстановяването му от 500 лв. месечно и 80-100 лв. месечно за превръзки. Заболяванията водели до временна неработоспособност. Съдът не съобразил и това, че минималните средства за покриване на нуждите от храна и лекарства са около 600 лв. При това положение жалбоподателят бил под прага на линията за бедност в страната, като за покриване на ежемесечните си разходи той често е подпомаган от своите родители. Наличието на теглени кредити не означавало, че сумите по тях са налични към момента на подаване на исковата молба. Съдът изследвал имущественото състояние на жалбоподателя, но основал преценката си на факти и обстоятелства, осъществили се в предходен момент, като предположил, че щом липсват доказателства за разходването на средствата по кредитите, то жалбоподателят разполага със средства за заплащане на държавната такса.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:

1. Към кой момент във времето следва да се преценява имущественото състояние на молителя при разглеждане на молба по чл.83, ал.2 ГПК;

2. Как следва да се тълкува поемането на банкови заеми при произнасяне по молбата по чл.83, ал.2 ГПК – като възможност или липса на възможност за заплащане на държавна такса;

3. Следва ли разпорежданията за заплащане на други държавни такси от съда по други производства, водени от молителя, да се съобразяват от решаващия състав при произнасянето му по молбата по чл.83, ал.2 ГПК като разходи, допълнително затрудняващи материалната сфера на ищеца.

По първия въпрос се сочат определение № 41 от 22.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 53/2020 г., II т. о., определение № 326 от 16.07.2018 г. на ВКС по т. д. № 1064/2018 г., I т. о., определение № 171 от 13.04.2016 г. на ВКС по ч. т. д. № 208/2016 г., I т. о., определение № 274 от 12.05.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1842/2015 г., III г. о. и определение № 612 от 12.08.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 564/2010 г., II т. о., а другите два въпроса се свързват само с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема, че не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Въпрос № 1 жалбоподателят свързва с тезата си, че според посочената от него практика на ВКС преценката, дължима при произнасянето по мл.83, ал.2 ГПК, следва да се осъществява на базата на обстоятелства за имущественото, семейно и здравословно състояние на лицето към момента на подаване на исковата молба, докато в случая съдът, вместо да се довери на представената от ищеца декларация, основал отказа си на данните за банкови кредити, изтеглени в период повече от 4 месеца преди предявяването на иска. Съдът следвало да приеме, че към датата на предявяване на иска сумите по отпуснатите кредити вече не били налични и самото съществуване на банкови сметки не означавало налични средства по тях.

По този въпрос не са налице поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Когато съдът се произнася по молба за освобождаване от задължение за внасяне на държавна такса той събира, включително и служебно, доказателства за здравословното, имущественото и семейно състояние на страната, която дължи таксата. Преценката дали тази страна има достатъчно средства е винаги конкретна, като съдът следва да съпостави данните за имущественото състояние с пълния размер на дължимата държавна такса - определение № 60373 от 19.11.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4115/2021 г., IV г. о., определение № 47 от 21.01.2021 г. на ВКС по ч. т. д. № 31/2021 г., II т. о., определение № 153 от 29.03.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4734/2017 г., IV г. о. и др. В настоящия случай въззивният съд се е съобразил с тази практика на ВКС, включително и с посочените в жалбата определения, като е изследвал въз основа на декларацията на ищеца, представените от него и събраните служебно от съда доказателства, какво е имущественото и здравословното му състояние и е съобразил размера на дължимата държавна такса – 400 лв., за да направи извод, че ищецът има средства да я заплати. Извадката от определение № 41 от 22.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 53/2020 г., II т. о., на която жалбоподателят е акцентирал – че тегленето на кредити не може „a priоri“ да бъде аргумент нито за възможността, нито за липсата на възможност за заплащане на държавната такса, респ. за заплащане на разноските по делото, важи и по настоящото дело. И тъй като по всяко дело преценката по чл.83, ал.2 ГПК е конкретна, в настоящия случай следва да бъде отчетено обстоятелството, че в периода 2021 г. – 2023 г., непосредствено преди завеждане на исковата молба, няколко банки са преценили, че могат да отпуснат на ищеца и жалбоподател в настоящото производство Г. К. Г. множество кредити, някои от които за големи суми / 34 000 лв.; 71 000 лв.; 80 000 лв. и др./ и при съответни обезпечения, което сочи, че имущественото му състояние дава възможност за внасяне на държавна такса в размер на 400 лв.

Не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по втория и третия въпрос. Както беше посочено, налице е постоянна практика на ВКС, че преценката по чл.83, ал.2 ГПК е винаги конкретна, съобразно данните за здравословно, семейно и имуществено състояние на страната, която иска освобождаване от задължение за внасяне на държавна такса и при съпоставка с размера на държавната такса, както и при отчитане и на всички други обстоятелства, които са от значение за конкретния случай. Тези общи указания на ВКС, които са приложими по всички дела, изключват основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Не може да се даде еднозначно указание по въпроса как следва да се тълкува поемането на банкови заеми при произнасяне по молбата по чл.83, ал.2, както е прието и в определение № 41 от 22.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 53/2020 г., II т. о., тъй като всичко зависи от останалите обстоятелства по делото. Що се отнася до третия въпрос – той не е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не е свързан с решаващ извод на въззивния съд. Затова по него също не може да се допусне касационно обжалване.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,