Определение № 145 от 08.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2405/2022 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Делото е образувано по частна касационна жалба вх. № 285843/13.05.2022 г., подадена от В. Д. К. и Г. Д. К., чрез адвокат М. Д., срещу определение № 262627 от 15.04.2022 г. по ч. гр. д. № 4511/2021 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение № 20016256 от 19.01.2021 г. по гр. д. № 71029/2018 г. на Софийски районен съд в частта, с която е върната исковата молба и прекратено производството по делото.

Въззивният съд е посочил, че производството пред Софийски районен съд е образувано по искова молба на В. Д. К. и Г. Д. К., с която срещу И. В. Г. са предявени искове по чл. 108 ЗС. Ищците твърдят, че са собственици на подробно описания в исковата молба недвижим имот (апартамент № *, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] ет. V, с идентификатор *****), като наследници на Д. Г. К. и на основание влязлото в на 15.12.2008 г. решение от 8.11.2001 г., постановено по гр. д. № 4298/1996 г. по описа на СРС, с което имотът бил поставен в техен общ дял. Излагат, че същото решение представлява изпълнително основание по смисъла на ГПК и подлежи на принудително изпълнение относно предаване владението на имота. Сочат, че ответницата владее имота без правно основание и отказва да предаде владението върху него, поради което те и наследодателя им се снабдили с изпълнителен лист на 23.01.2013 г., въз основа на който образували изп. д. № 2144/2013 г. на ЧСИ С. Я.. Владението на имота не им било предадено, а изпълнителното дело било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 6 и 8 ГПК. На 2.10.2018 г. поканили ответницата да им предаде владението на имота, но тя не само отказала, но и с писмо от 31.10.2018 г. признала, че владее имота на основание изтекла придобивна давност. Ищците считат това й възражение за неоснователно. От своя страна, ответницата е оспорила исковата молба, като е направила възражение за изтекла в нейна полза придобивна давност относно процесния имот, излагайки твърдения, че към момента на предявяване на иска ищците не са били собственици на имота, тъй като тя го е придобила по силата на давностно владение - непрекъснато, явно, спокойно и несмущавано, започнало от даряването на имота от нейната сестра през 1980 г. и продължаващо и към настоящия момент. И. Г. оспорва, че решението по делбеното дело е влязло в сила едва на 15.12.2008 г., а твърди, че това е станало през м. ноември 2007 г., като за първи път ищците предприели действия по предявяване на твърдяното от тях право върху процесния имот с изпращането на покана, която тя получила на 2.10.2018 г., към която дата вече била придобила по давност собствеността върху спорния имот.

Въззивният съд е приел жалбата, с която е бил сезиран, за неоснователна. Посочил е, че твърденията за това, че Касамакови не са влезли във владение на процесния имот, по естеството си касаят неизпълнение на влязлото в сила решение по чл. 344, ал. 1 ГПК, като нямат характера на настъпили след постановяването му правопораждащи, респ. правоизменящи факти по отношение на установените с него права на собственост на страните. Посочил е, че жалбоподателите и понастоящем разполагат с изпълнителен титул и могат да предприемат необходимите действия за влизане във владение на процесния имот, като разполагат със съответна защита срещу неправомерните действия на съдебния изпълнител, а последният носи отговорност за вредите, настъпили в резултат на изпълнението. Съдът е приел за несъстоятелни доводите за прекратяване на образуваното по искане на Касамакови и наследодателя им изпълнително дело поради липсата на изпълнителен титул, като в тази връзка е съобразил, че изп. д. № 2144/2013 г. е било прекратено поради бездействие на иницииралите го лица, изразило се в невнасяне на дължимите по същото дело авансови такси, както и поради това, че като взискатели не са поискали извършването на изпълнителни действия в продължение на две години. Посочил е, че за жалбоподателите съществува възможността и сега да предприемат необходимите действия за въвод в процесния имот.

Софийски градски съд е препратил, на основание чл. 272 ГПК, към изложените от първоинстанционния съд доводи за прекратяване на производството по иска по чл. 108 ЗС, а именно: решението по извършване на делбата е задължително за страните, техните правоприемници, за съдилищата и учрежденията, което следва от изричната разпоредба на чл. 297 ГПК; ищците не сочат правопораждащи за заявеното с предявения иск право на собственост факти, възникнали след постановяването му, а решението по делбеното дело установява със силата на пресъдено нещо лицата, имотите и дяловете на съделителите, т. е. и на кого принадлежи правото на собственост; заявяването на права, признати с решението по делбата, означава пререшаване на въпроса за правото на собственост върху делбения имот, което е недопустимо; според съдебната практика, след влизане в сила на решението по чл. 344, ал. 1 ГПК участвалият в делбата съделител не може да предяви нов иск за делба, но и иск за собственост, ако делбата е била допусната, ако в исковата молба не се твърди, че след влизане в сила на решението по допускане на делба са настъпили нови правопораждащи или правоизменящи правото на собственост факти; твърденията за това, че реално не е извършен въвод във владение, не може да обоснове извод за допустимост на исковата претенция, доколкото въпросът за собствеността на процесния имот вече е бил разрешен с влязло в сила решение по гр. д. № 4298/1996 г. на СРС, като не се сочат нови факти, настъпили след неговото постановяване, имащи отношение към правото на собственост.

Жалбоподателите считат атакуваното пред ВКС определение за неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовават, на първо място, на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите:

1. Когато въпросът за собствеността на един недвижим имот е решен с влязло в сила решение по делбен процес и той е поставен в дял на единия собственик, допустим ли е негов иск по чл. 108 ЗС срещу другата страна в делбения процес;

2. Невладеещият собственик на недвижим имот, получил правото си на собственост по силата на влязло в сила решение за съдебна делба, как може да защити владението си, неоснователно непредадено от другата страна в делбеното производство, след изтичане на три години от издаване на изпълнителен лист;

3. Може ли невладеещият собственик да предявява неколкократно иск по чл. 108 ЗС против владеещ несобственик, ако владението му бъде отнемано неколкократно в рамките на 10 години от едно и също лице;

4. Разрешаването на делбен спор между едни страни може ли да лиши едната от тях, в полза на която е поставен дял имотът, от искова защита по чл. 108 ЗС, след като са изтекли пет години от издаване на изпълнителния лист въз основа на съдебното решение по делбата. На второ място, В. К. и Г. К. сочат очевидна неправилност на определението – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК. В тази връзка визират отговора на нотариалната им покана, с който И. Г. е оспорила правото им на собственост, твърдейки правопораждащи факти, настъпили след решението по делбеното дело.

Считат, че изпълнителният лист, издаден въз основа решението по извършване на делбата, не може да бъде основание за образуване на изпълнително производство срещу ответницата за предаване владението на имота, още повече, че изпълнителното производство е било прекратено през 2018 г. Насрещната страна е депозирала отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира за установено следното:

Частната жалба е подадена в срок, от надлежни страни, срещу определение, подлежащо на касационно обжалване.

Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК урежда, че по отношение на частните касационни жалби приложение намират чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е предпоставено от произнасянето от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивния акт (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно постановките на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение/определение. Неформулирането на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Допълнително касаторът следва да аргументира наличието на някое от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване, визирани в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Въз основа на така изложеното съдът намира, че следва да допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по първия въпрос, конкретизиран от ВКС съгласно правомощията му: Когато недвижим имот е поставен в дял на един съделител в приключил делбен процес, допустим ли е иск по чл. 108 ЗС на последния срещу друг съделител, който владее имота и се позовава на придобивна давност, изтекла в негова полза след влизане в сила на решението по извършване на делбата.

По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване:

С решението по допускане на делбата се разрешава със сила на пресъдено нещо въпросът за собствеността на делбените вещи и дяловете на съделителите. Влязлото в сила решение по извършване на делбата, с което в дял и изключителна собственост на някой от съделителите е поставен недвижим имот, има конститутивно действие, тъй като по силата на решението правото на собственост преминава в патримониума на това лице. Същевременно такова конститутивно решение представлява изпълнително основание по смисъла на чл. 404, т. 1, пр. първо ГПК, въз основа на което се издава изпълнителен лист, и затова не е необходимо да се води отделен иск за ревандикиране на имота (така: ППВС № 9/11.12.1984 г., решение № 904/16.07.1992 г. по гр. д. № 544/1992 г., ІV г. о. на ВКС, определение № 164/17.06.2015 г. по ч. гр. д. № 2367/2015 г., ІІ г. о. на ВКС). Когато, обаче, владението на поставения в дял имот не е било предадено на съделителя, получил имота, и владеещият го се позовава на изтекла в негова полза придобивна давност по чл. 79, ал. 1 ЗС, започнала да тече след влизане в сила на решението по извършване на делбата, ревандикационният иск е допустим. Това е така, защото след приключване на делбеното дело са налице нови факти с правно значение за собствеността на имота, които не се обхващат от силата на пресъдено нещо на вече постановеното решение по делбата. Налице е нов спор, който следва да бъде разрешен по реда на чл. 108 ЗС. За ищците е налице правен интерес от ревандикационния иск и с оглед незабавния ефект от предявяването му – прекъсване придобивната давност на ответника на основание чл. 116, б. „б“ ЗЗД.

В настоящия казус, след влизане в сила на решението по извършване на делбата на процесния апартамент, с което същият е бил поставен по реда на чл. 292 ГПК (отм.) в дял на К., И. Г. е останала във владение на същия имот, като на 31.10.2018 г., в отговор на отправена й покана да го освободи, е уведомила В. К. и Г. К., че не е получила присъденото й с решението парично уравнение на дела й, както и че е владяла апартамент № 46 повече от десет години съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС. Следователно, предвид дадения по-горе отговор на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване на атакуваното определение, в случая предявеният иск по чл. 108 ЗС се явява допустим. Това обуславя отмяната на определението и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия от страна на първоинстанционния съд.

С отмяната на определението за прекратяване на производството по исковете по чл. 108 ЗС се възобновява висящността и на насрещните претенции, предявени при условията на евентуалност.

ВКС не следва да присъжда разноски на жалбоподателите за производството пред себе си. Същите следва да бъдат взети предвид при решаване спора по същество, с оглед изхода на същия.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,