Определение № 3401 от 19.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2131/2026 г.

Производството е с правно основание чл.274 ал.3 т.1 ГПК. Образувано е въз основа на подадена частна касационна жалба от М. Б. М., чрез процесуалния представител адвокат С. против въззивно определение № 134 от 25.03.2026г. по в.ч.гр.д. № 110/2026г. на Апелативен съд Варна, с което е потвърдено определение № 402 от 10.03.2026г. по т.д.№ 154/2026г. на ОС Варна, с което делото е изпратено по подсъдност на РС Варна, на основание чл.118, ал.2 ГПК. В представеното към жалбата изложение, жалбоподателят се позовава на основанията за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните поставени въпроси: 1. Обвързан ли е съдът, по предявен морски иск, от правната квалификация и родовата подсъдност, възприети при допускане на обезпечение на бъдещ иск чрез арест на кораб по чл.390 ГПК, вр.чл.364а КТК? Касаторът се позовава на противоречие на въззивиня акт с приетото в определения по ч.гр.д.№ 2563/21г.на ІІІ г.о., ч.гр.д.№ 396/12г.на І г.о. и ч.гр.д.№ 3610/19г.на І г.о., 2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички релевантни доводи и доказателства относно приложението на ратифицирани международни договори, когато от тях зависи правната квалификация на иска и родовата подсъдност?, 3. Следва ли съдът, който преквалифицира предявен иск и препраща делото по подсъдност, да съобрази последиците от вече допуснато обезпечение по специален международноправен режим? и 4. Допустима ли е квалификацията на спор като трудов по чл.357 КТ, с произтичащия от това процесуален ред за разглеждане на трудови спорове, когато претенцията е предявена като морски иск по чл.1, ал.1, б.“о“ от Международната конвенция за арест на кораби, 1999г. и е допуснат арест на кораб като обезпечение на бъдещ иск? Само последният въпрос е поставен на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Срещу подадената частна касационна жалба не е постъпил отговор. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи по допускането и данните по делото, намира следното: М. Б. М. е предявил, в ОС Варна, на 10.03.2026г., иск срещу „С. Л. Ш.“О. [населено място] за заплащане на суми /30 989 USD неизплатено трудово възнаграждение, пропуснат доход и законни лихви, 456 582 USD, обезщетение за незаконно задържане, 300 000 USD, неимуществени вреди, 100 000 USD, обезщетение за причинени вреди на здравето, 50 000 USD, пропусната полза и 50 000 USD, разходи за правна помощ/. Като е преценил, че е сезиран с иск на работник /моряк/ срещу работодател за изплащане на трудово възнаграждение и обезщетения за вреди, причинени от неизпълнение на задължения на ответника, произтичащи от международното трудово право, с определение № 402 от 10.03.2026г. по т.д.№ 154/2026г., ОС Варна е изпратил делото по подсъдност на РС Варна, на основание чл.118, ал.2 ГПК. Същото е потвърдено със сега обжалваното въззивно определение № 134 от 25.03.2026г. по в.ч.гр.д. № 110/2026г. Апелативен съд Варна е приел, че независимо, че ищецът признава липсата на сключен трудов договор, по същество изложените от него доводи сочат наличие на необходимите съществени елементи за възникване на трудово правоотношение – място на работа /кораб/, дата на сключване на договора и начало на неговото изпълнение /16.10.2024г., когато се е качил на кораба/, времетраене на правоотношението /до 29.11.2024г., когато е подал заявление за напускане/,възнаграждение за престиран труд, заемана длъжност /“помощник-капитан“/. Наведени са твърдения за нарушение на правилата свързани с работното време, почивките, полагането на извънреден труд. Въззивният съд е счел, че доколкото правното основание на претендираното възнаграждение за труд се определя от наведените в исковата молба обстоятелства, то от изложеното следва, че се касае за трудови правоотношения. Трудовият спор е подсъден на районния съд като първа инстанция независимо от цената на иска /чл.103-104,т.4 ГПК/. Приел е, че на основание чл.114 КТ, ищецът е избрал да предяви иска си по мястото, където обичайно е полагал труд. Не се спори, че преди предявяване на иска – с определение № 1666 от 17.11.2025г.по ч.т.д.№ 519/2025г. ОС Варна е допуснато обезпечение на бъдещи морски искове, предявени от М. Б. М. срещу „С. Л. Ш.“О., в качеството на корабопритежател /беър-боут чартър/на моторен кораб „V. I.“ с I. № ***, със собственик Т. М.“И. за заплащане на сумата от 29 463 щатски долара, представляваща сбор от неизплатени суми по твърдяно трудово правоотношение с работодателя„С. Л. Ш.“О., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.12.2024г. чрез налагане на обезпечителна мярка „арест“ на моторен кораб“V. I.“, при условията на гаранция в размер на 4 950лв., вносима от молителя и е определен срок от две седмици за предявяване на бъдещия иск, считано от връчване на препис от определението. За останалата част, касаеща претенциите – искове за сумите от 50 000щатски долара, обезщетение за незаконно задържане и морална вреда и за 470 537щатски долара, обезщетение за пропуснат доход, разходи за предстоящо лечение, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.12.2024г., искането е оставено без уважение. Това определение е влязло в сила на 25.02.2026г., когато е потвърдено с определение на АС Варна по в.ч.т.д.№ 70/2026г., с изключение на частта, в която е определена гаранцията от 4 950лв., която е отменена. В определението изрично е посочено, че са представени множество доказателства, от които се установява, че се касае за „фактическо изпълнение от страна на молителя на работа по трудово правоотношение, по което бъдещият ответник се явява работодател по морски трудов договор“. Съобразявайки изложеното, настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато по поставените от жалбоподателя въпроси, доколкото част от тях не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост /въпроси № 3 и № 4/, съгласно дадените разяснения с т.1 2 от ТР № 1/2010г. по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС, а за всички не са налице посочени специални основания за допустимост. Съображенията за това са следните: Съгласно т.2 от ТР № 1/2010г. по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС – за да е налице основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК следва поставеният от касатора правен въпрос да е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС; с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, обн. ДВ, бр.59 от 22.07.1994 г. (отм.); с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК. По първият поставен от въпрос, посоченото специално основание за допустимост не е налице, защото жалбоподателят се позовава на определения по чл.274, ал.2 ГПК и по чл.122 ГПК, които не попадат сред гореизброените актове, формиращи задължителна съдебна практика. Освен това следва да се посочи, че нормата на чл.390, ал.1 ГПК, на която явно се позовава касатора е неприложима за настоящата хипотеза, защото предвижда, че „обезпечение може да се иска и преди предявяване на иска от родово компетентния съд по постоянния адрес на ищеца или по местонахождението на имота, който ще служи за обезпечение“. В случая няма спор, че ищецът няма постоянен адрес в страната и наложената обезпечителна мярка, произтича от специалната норма на чл.364а, ал.4, т.2 от Кодекс на търговското мореплаване, предвиждаща специална подсъдност при налагане на „арест“ на кораб, когато компетентен е „окръжния съд по местонахождението на кораба – при обезпечаване на бъдещ морски иск“. Вторият поставен от жалбоподателя въпрос е разрешен в съответствие с установената съдебна практика, доколкото въззивният съд – видно от гореизложените му мотиви - е обсъдил всички релевантни доводи и доказателства, въз основа на които е определил правната квалификация на иска и родовата му подсъдност. Жалбоподателят оспорва правилността на тези изводи, но в производството по допустимост касационната инстанция не извършва проверка за правилност. Третият и четвъртият поставени въпроси не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост, доколкото не са свързани с решаващите доводи на въззивния съд и не са от значение за изхода на делото. Те са неясени, доколкото не е видимо нито съществуването на връзка между определената подсъдност и последиците на вече допуснатото обезпечение по специален международноправен режим /в какъвто смисъл е въпрос №3/, нито с какво определянето на спора като трудов по чл.357 КТ би се отразило на предявения морски иск и на допуснатия арест на кораб като обезпечение на бъдещ иск /въпрос № 4/. Съгласно чл.7, ал.1 от Международната конвенция за арест на кораби, 1999г. – съдилищата на държавата, в която е извършен арест имат правомощия за разрешаване на случая по същество, освен ако страните не са се договори за друго, а в случая наличието на подобна договорка не е установено. С оглед на това и доколкото процесният арест е извършен именно за обезпечаване на част от настоящите искове, явяващи се морски искове, съгласно дефиницията в чл. 1, ал. 1, б. (о) от Конвенцията, произнасянето по тях представлява "решаване на случая по същество" по смисъла на чл. 7, ал. 1 от Конвенцията, което предопределя съответно компетентността за разглеждането им на българския съд като съд на държавата, в която е извършен арестът. КМЧП е неприложим с оглед нормата на чл.3, ал.1, изключваща приложението на разпоредбите на този кодекс при уредба на частноправните отношения с международен елемент, установена в международен договор, в друг международен акт в сила за Република България или в друг закон. Такъв международен договор, относим към случая, е Международната конвенция за арест на кораби, 1999 г. След като българският съд е международно компетентен по случая, съгласно чл.7, ал.1 от Международната конвенция за арест на кораби, 1999г., той разглежда споровете съобразно приложимото национално право. Мотивиран от гореизложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение