Определение № 1540 от 01.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1980/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 159 от 17.10.2022г. постановено по гр.д. № 317/2022г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 261015 от 12.12.2021г. по гр.д. № 2916/2020г. на Пловдивски окръжен съд. С последното е уважен предявеният от Т. Д. С., З. В. П. и Й. В. П. против „ОББ интерлийз“ ЕАД и И. З. П. иск по чл. 440, ал. 1 ГПК за установяване, че ответникът И. З. П. не е собственик на 2/6 ид.ч. от недвижими имоти, които са обект на принудително изпълнение, а именно: поземлен имот в [населено място], заедно с две сгради в него – жилищна сграда и гараж, като в жилищната сграда има два самостоятелни обекта. За разликата над 2/6 ид.ч. до предявения размер от 3/6 ид.ч. искът по чл. 440, ал.1 ГПК е отхвърлен. Срещу решението са подадени две касационни жалби. Ответникът „ОББ интерлийз“ ЕАД, ЕИК 831257890 - взискател в изпълнителното производство, обжалва уважаването на иска. Моли да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпросите: 1/ за правните последици от уважен иск по чл. 56 ЗН и възможността кредиторът да изпълнява върху длъжниковото наследствено имущество по отношение на трети лица, които преди образуването на производството по чл. 56 ЗН са придобили права върху наследственото имущество или от последващи разпореждания с него; 2/ ползва ли се кредитор, провел успешно производство по чл. 56 ЗН, от последиците от уважаване на иска спрямо последващи приобретатели на длъжника, придобили преди завеждане на иска по чл. 56 ЗН права от унищожения отказ от наследство и от последващи разпоредителни сделки; 3/ за предпоставките за предявяване на иска по чл. 56 ЗН и необходимостта от вписване на исковата молба или възбрана при предявяване на иска. Ищците Т. Д. С., З. В. П. и Й. В. П. обжалват отхвърлянето на иска за разликата на 2/6 до 3/6 ид.ч., т.е. за 1/6 ид.ч. Поставят правните въпроси: 1/следва ли въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения; трябва ли да изложи мотиви защо приема или не приема изложените във въззивната жалба доводи; 2/ ако след вписване на възбрана по персоналната партида на длъжника, има извършени разпореждания от трето лице, което не е правоприемник на длъжника, те противопоставими ли са на кредитора, наложил възбраната. Сочат допълнителните основания по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Касаторите взаимно оспорват жалбите си и наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Необжалвалият ответник И. П. не взема становище. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационните жалби са подадени в срок и са допустими. Производството е по отрицателен установителен иск по чл. 440, ал.1 ГПК. Ищците Т. Д. С., З. В. П. и Й. В. П. твърдят, че първият от тях е придобил с постановление за възлагане от 16.11.2019 г. след проведена публична продан по изп.д.№ 301/2018г. на ЧСИ А. А. 1/2 ид.ч. от ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място], както и от два самостоятелни обекта в сграда с идентификатори ***** и *****, представляващи жилища, както и сграда с идентификатор ****, представляваща гараж. Тази 1/2 ид.ч. е била притежание на длъжника З. И. П., който я е придобил през 2017г. от К. И. Н.. Вторият и третият ищец са собственици на останалата 1/2 ид.ч. от имотите, придобити чрез договор за дарение през 2017г. от баща им В. З.. Тъй като по изп.д. № 20158210401135 на ЧСИ П. И., образувано от „ОББ интерлийз” ЕАД против И. З. П., е наложена възбрана върху 1/2 ид.ч. от гореописаните недвижими имоти /земя и сгради/, то ищците молят да бъде установено, че тази 1/2 ид.ч. не е собственост на длъжника по изпълнението И. З. П.. Ответникът И. З. П. не е взел конкретно становище по иска. Ответникът „ОББ интерлийз“ ЕАД оспорва исковете. Твърди, че претендираните от ищците права са придобити след вписване на възбрани в полза на дружеството и по време на висящността на предявените от него искове против длъжника И. З. П. за унищожаване на извършени от него откази от наследството на родителите му, по които са постановени влезли в сила решения за уважаването им. Разпоредителните действия на В. П., брат на длъжника И. П., с наследствените имоти са непротивопоставими на дружеството, поради което върху тях може да бъде насочено изпълнение. С първоинстанционното решение е признато за установено, че длъжникът по изпълнителното дело И. З. П. не е собственик на общо 2/6 ид.ч. от подробно описаните недвижими имоти, а за разликата от 2/6 ид.ч. до пълния предявен размер от 3/6 ид.ч., т.е. за 1/6 ид.ч., исковете са отхвърлени. От фактическа страна е установено, че спорните недвижими имоти са били собственост на Н. Ц. П., починала на 20.12.2006 г. и З. И. П., починал на 01.07.2017 г., в режим на съпружеска имуществена общност; след смъртта на първата е възникнала обикновена съсобственост между наследниците по закон - преживелият съпруг З. И. П. с 4/6 ид.ч. и синовете й И. З. П. и В. З. П. с по 1/6 ид.ч. всеки от тях. През 2015 г. е образувано изп. дело № 20158210401135 по описа на ЧСИ П. И. с рег. № * на КЧСИ по искане на взискателя „Интерлийз“ ЕАД(предишно наименование на ответника „ОББ Интерлийз“ ЕАД) против длъжника И. З. П.. На 06.01.2016 г. върху притежаваната от И. П. по наследство от майка му 1/6 ид.ч. от процесните имоти, е наложена възбрана. С решение на Пловдивски окръжен съд в производство по чл. 437 ГПК са отменени действията на съдебния изпълнител по налагане на възбрана и насочване на опис върху процесните недвижими имоти до размер от 1/12 ид.ч. от тях. На 20.01.2016г. И. П. се е отказал от наследството на майка си Н. П., който отказ е вписан в особената книга на Пловдивския районен съд. На 19.02.2016г. „Интерлийз“ ЕАД предявява против И. З. П. иск по чл. 56 от ЗН за унищожаване на направения отказ от наследство; исковата молба е вписана на 21.12.2016 г.; по нея е образувано гр.д. № 2057/2016 г. по описа на Пловдивския районен съд, по което е допуснато обезпечение чрез налагане на възбрана върху 1/6 ид.ч. от процесните недвижими имоти, вписана на 01.04.2016 г. С влязло в сила на 12.12.2018 г. решение искът е уважен като е унищожен в полза на взискателя „ОББ Интерлийз“ ЕАД направеният от И. П. отказ от наследството на неговата майка Н. Ц. П.. След смъртта на З. И. П. на 01.07.2017г. негови наследници по закон остават двамата сина И. П. и В. П., които наследяват притежаваните от него 4/6 ид.ч. при равни права. На 16.08.2017 г. И. П. се е отказал от наследството на баща си З. П., който отказ също е вписан в особената книга на Пловдивския районен съд. С нотариален акт за покупко-продажба от 06.11.2017г. В. П. прехвърля 1/2 ид.ч. от процесните имоти на К. И. Н.. С нотариален акт за покупко-продажба от 10.11.2017г. К. Н. продава на З. И. П., син на длъжника И. П., така придобитата 1/2 ид.ч. от недвижимите имоти. Впоследствие тази 1/2 ид.ч. е придобита въз основа на публична продан от ищеца Т. Д. С. - той като взискател е образувал изп.д. № 301/2018 г. на ЧСИ А. А. срещу З. И. П., вписал е възбрана върху тази 1/2 ид.ч. и тя му е възложена с постановление за възлагане от 16.01.2019 г. С договор за дарение от 10.11.2017 г. В. П. дарява на синовете си З. В. П. и Й. В. П. (ищци по иска) другата 1/2 ид.ч. от имотите. И в двете сделки, сключени от В. П., той се е легитимирал както с удостоверенията за наследници, така и с направените откази от наследство, предвид това не би могло да се направил разграничение с коя сделка прехвърля собствените си наследствени права и с коя тези, получени в резултат на отказите от наследство на брат си И.. На 21.11.2017 г. „Интерлийз“ ЕАД предявява иск против И. З. П. по чл. 56 от ЗН за унищожаване на направения отказ от наследството на баща му З. П.; исковата молба е вписана на 22.12.2017 г.; по делото е допуснато обезпечение на иска чрез налагане на възбрана върху 1/2 ид.ч. от имотите, вписана на 15.12.2017 г. С влязло в сила на 19.05.2020 г. решение искът е уважен като е унищожен в полза на взискателя „Интерлийз“ ЕАД направеният от И. П. отказ от наследството на неговия баща З. И. П.. Решението е вписано на 01.07.2020 г. При тези данни решаващият съд е направил следните обобщени фактически изводи: След смъртта на родителите си Н. и З. П., В. П. и И. П. са притежавали по 1/2 ид.ч. от имотите по наследство. Заявените от И. П. откази от наследство са унищожени по отношение на „ОББ интерлийз“ ЕАД, което дава възможност на кредитора да насочи принудително изпълнение върху 1/2 ид.ч. от имотите за удовлетворяване на вземането си спрямо длъжника И. П.. Исковите молби по предявените искове по чл. 56 ЗН са вписани и са допуснати обезпечения чрез налагане на възбрана върху имотите - на 01.04.2016 г. върху 1/6 ид.ч. от тях (за наследствената от Н. П. част) и на 15.12.2017г. върху 1/2 ид.ч. (за наследствената и от двамата родители част); впоследствие са вписани и съдебните решения. Преди това, на 06.01.2016 г. е вписана изпълнителна възбрана по изп.д.№ 1135/2015 г. на ЧСИ П. И. върху 1/6 ид.ч. от имотите, съответстващи на правата на длъжника И. П. към тази дата, частично отменена до 1/12 ид.ч. от имотите. Докато са разглеждани исковете по чл. 56 от ЗН другият сънаследник В. П., който в резултат на отказите от наследство се легитимира като единствен собственик, се е разпоредил с всички недвижими имоти: на 06.11.2017 г. в полза на К. Н. с 1/2 ид.ч. и на 10.11.2017 г. в полза на синовете си Й. П. и З. П. - останалата 1/2 ид.ч.; придобитата от К. Н. 1/2 ид.ч. е продадена на 10.11.2017г. на З. П., син на длъжника И. П., а впоследствие е възложена при публична продан на ищеца Т. С.. Съпоставяйки датите на извършване на посочените правни действия и при съобразяване с разпоредбите на чл. 401 ГПК и чл. 451 - чл. 453 от ГПК, съгласно които от момента на вписване на възбраната длъжникът се лишава от правото да се разпорежда с имота, а ако бъдат извършени такива разпореждания, те са недействителни спрямо взискателя, като не могат да му се противопоставят прехвърлянето на вещни права, които не са били вписани преди възбраната, включително чрез отказ от наследство, съдът е направил извод, че сключените договори след 06.01.2016 г. (когато е вписана първата възбрана върху 1/6 ид.ч., макар и частично отменена впоследствие), респ. 01.04.2016 г. (когато е вписана обезпечителната възбрана по иска по чл. 56 ЗН също върху 1/6 ид.ч.) в частта им за възбранената 1/6 ид.ч. са недействителни спрямо кредитора „ОББ интерлийз“ ЕАД. Това са разпоредителните сделки от 06.11.2017г. и 10.11.2017г., извършени след направения отказ от наследство от И. П. и наложените възбрани за разпореждане с притежаваната от него идеална част от имотите. За тази част може да се проведе принудително изпълнение по посоченото изпълнително дело на ЧСИ П. И. за удовлетворяване на първия ответник, а обективно съединените искове по чл. 440 ГПК в тази част са неоснователни и подлежат на отхвърляне. По отношение на останалите 2/6 ид.ч. от имотите исковете са основателни и следва да бъдат уважени, тъй като тези части са придобити от трети лица преди вписване на възбраната по отношение на 1/2 ид.ч. от имотите на 15.12.2017г. и за тях не намират приложение разпоредбите на чл. 452, ал. 2 и чл. 453, т. 1 от ГПК, поради което прехвърлянето на вещни права, вписани преди възбраната, са противопоставими на взискателя „ОББ интерлийз“ ЕАД. Следователно, третите лица запазват придобитите вещни права. За да мотивира тези правни изводи съдът е изходил от утвърденото в правната теория и съдебната практика разбиране за характера на иска по чл. 56 ЗН като особен конститутивен иск, чието действие се разпростира само в отношенията между длъжника и кредитора, предявил иска, т.е. спрямо предявилият иска кредитор наследникът е носител на правото на наследяване и той може да се удовлетвори от имуществото, което ще се върне в патримониума на длъжника. Позитивното решение по иска по чл. 56 ЗН няма действие по отношение на трети лица, спрямо които направеният отказ от наследство е действителен и те са придобили имуществени права преди предявяване на иска и вписване на възбрана като обезпечителна мярка. Съответно, решението има действие по отношение на трети лица, сключили транслативни сделки с обогатилия се след отказа наследник или негови правоприемници след предявяване на иска, доколкото те поемат риск, знаейки или можейки да узнаят за вписаните възбрани. Съдът е счел, че не следва да обсъжда възражението на „ОББ интерлийз“ ЕАД дали вписването на исковите молби по чл. 56 ЗН има само оповестително или оповестително-защитно за третите лица действие, тъй като от една страна правните изводи се базират на наложените възбрани и разпоредбите на чл. 452, ал. 2 и чл. 453, т. 1 от ГПК, а от друга страна възмездното разпореждане с 1/2 ид.ч. от процесните недвижими имоти, извършено от В. П. след отказа от наследството на брат му И. П., е извършено на 06.11.2017 г., т.е. преди вписване на исковата молба по второто образувано дело по чл. 56 ЗН, като независимо какво разбиране ще възприеме съдът, то не би имало значение за формиране на извод за противопоставимостта на договора за разликата над 1/6 ид.ч. до 1/2 ид.ч. от имотите, в която част се атакува решението от „ОББ интерлийз“ ЕАД. Все пак за пълнота на изложението съдът е посочил, че с иска по чл. 56 ЗН се дава възможност на кредиторите да обявяват относителна недействителност на направения от наследник отказ от право на наследяване, като макар в текста на разпоредбата да е използван терминът „унищожаване“, доколкото не се твърди и доказва порок във волята на наследника, вложеният смисъл е насочен именно към настъпване на правна промяна в отношенията между длъжник-наследник, направил отказ от наследство, и кредитора с цел удовлетворяване на последния. Тоест по своята правна природа искът по чл. 56 ЗН е специална хипотеза на иска по чл. 135 ЗЗД, макар между тях да няма пълен идентитет. В този смисъл са Решение № 43/15.05.2020 г. по гр.д. № 1761/2019 г. на ВКС, III г.о. и Решение № 155/23.12.2020 г. по гр.д. № 4919/2019 г. на ВКС, I г.о. На база сходството между двата правни института и предвиденото в разпоредбата на чл. 135, ал. 1, изр. 3 от ЗЗД, че недействителността не засяга правата, които трети добросъвестни лица са придобили възмездно преди вписване на исковата молба за обявяване на недействителността, следва да се приеме, че и при двата иска вписването на исковата молба има не само оповестително, но и защитно действие, така че договорите за придобиване на вещни права от трети лица след вписване на исковата молба не могат да се противопоставят на кредитора. При преценка на сочените предпоставки за допускане на касационно обжалване Върховният касационен съд намира следното: По жалбата на ищците срещу частичното отхвърляне на иска им. Първият правен въпрос е за задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото като прецени всички относими доказателства, обсъди въведените от страните доводи и възражения, изложи мотиви защо приема или не приема изложените във въззивната жалба доводи. Поддържаното оплакване е, че съдът не е разгледал изложените във въззивната жалба доводи, че всички извършени разпореждания са противопоставими на кредитора, съответно не е изложил мотиви защо не приема тези доводи. Това оплакване е несъстоятелно. Във въззивната жалба е поддържано, че прехвърлителят по сделките В. П. не е страна в нито едно производство, поради което извършените от него разпореждания не са от длъжник по смисъла на чл. 452, ал.2 ГПК и той не е обвързан от вписаните възбрани. В решението съдът надлежно е мотивирал становището си защо предвид наложените възбрани счита, че някои от сделките са непротивопоставими на взискателя и по този начин е отговорил на доводите на жалбоподателите. Съдът е изходил от спецификата на иска по чл.56 ЗН, с който се цели да бъда установено в отношенията между длъжника и предявилият иска кредитор, че наследникът е носител на правото на наследяване и кредиторът може да се удовлетвори от имуществото. Именно поради това решението, с което иска се уважава, ще има действие по отношение на трети лица, които след предявяване на иска и налагане на възбраната са сключили транслативни сделки с обогатилия се след отказа наследник или с негови правоприемници, тъй като те поемат риск, знаейки или можейки да узнаят за вписаните възбрани. При наличието на тези мотиви не е допуснато процесуално нарушение и не може да бъде допуснато касационно обжалване поради противоречие с посоченото Решение № 50142 от 16.11.2022г. по т.д. № 1833/2021г. на ІІ т.о., което изисква решаващият съд да обсъди доказателствата, доводите и възраженията на страните. Вторият правен въпрос е дали разпорежданията след вписване на възбрана по партидата на длъжника извършени от трето лице, което не е правоприемник на длъжника, са противопоставими на кредитора, наложил възбраната. Застъпената от касаторите теза (посочена и по-горе) се базира на това, че възбраната е вписана по партидата на ответника по иска по чл. 56 ЗН И. П., който е и длъжник, а разпореждането е извършено от друго лице В. П., който не е длъжник, нито ответник по иска и затова считат, че за вписаната възбрана не може да има действието по чл. 542, ал.2 ГПК. Въпросът, така както е поставен, не съответства на данните по делото. Извършените разпореждания са от трето лице (В. П. и негови правоприемници), което обаче черпи права от извършения от длъжника отказ от наследство - атакуваният отказ уголемява неговия дял от наследството и той се легитимира като единствен собственик. Ако въпросът касае разпорежданията, извършени от трето лице, което не е страна по иска по чл. 56 ЗН, след възбраната, той определено има значение за изхода на спора. Конкретна съдебна практика по него не е посочена от касатора и не се открива. Въззивният съд е дал разрешението си в съответствие с практиката по Решение № 50077 от 12.10.2023 по гр.д. № 1454/2022г. на ІІ г.о., Решение № 43 от 15.05.2020г. по гр.д. № 1761/2019г. на ІІІ г.о. и с оглед мотивите на Тълкувателно решение № 2/2017г. на ОСГТК като е изходил от сходството между иска по чл. 56 ЗН и иска по чл. 135 ЗЗД (съотношението между тях е на специален към общ). Както е разяснено в посочената практика с искът по чл. 56 ЗН кредиторът претендира правна промяна (унищожението на отказ от наследство) с оглед възможността да насочи принудителното изпълнение за удовлетворяване на вземането си върху имущество от наследството. Именно затова наложената в този процес обезпечителна мярка възбрана защитава правата му спрямо разпореждания, извършени от лицата, които се ползват от отказа от наследство - това са другите наследници, които са призовани към наследяване или чийто дялове се уголемяват вследствие на отказа /чл. 53 ЗН/. Предвид изложеното не е установено основание за допускане на касационно обжалване по този въпрос. По жалбата на ответника - взискател в изпълнителното производство досежно уважената част на иска. Първите два правни въпроса са свързани и касаят възможността кредиторът, чийто иск по чл. 56 ЗН е уважен, да изпълнява върху длъжниковото наследствено имущество по отношение на трети лица, които преди предявяване на иска са придобили права върху наследственото имущество или от последващи разпореждания с него. А третият въпрос е за необходимостта от вписване на исковата молба по чл. 56 ЗН и/или налагане на възбрана върху имуществото, обект на наследяване. Касаторът счита, че въпросите са разрешени в противоречие с Решение № 60174 от 05.07.2021г. по гр.д. № 2385/2020г. на ІV г.о, Решение № 1281 от 21.01.2009г. по гр.д. № 5578/2007г. на ІІ г.о. и Решение № 273 от 10.09.2010г. по гр.д. № 382/2009г. на ІV г.о. В първото решение касационното обжалване е допуснато по въпроса дали вписаната искова молба представлява тежест върху имота, след като не е вещноправна тежест. Даденото разрешение е, че вписването на исковата молба представлява тежест върху имота по отношение на трети лица, които след вписването са придобили права върху имота, конкуриращи правата на ищеца, но не и до третите лица, които придобиват права върху имота от самия ищец. Това разрешение не е приложимо към настоящия спор, тъй като изложените от въззивния съд аргументи, касаещи вписването на исковата молба по чл. 56 ЗН са само допълващи, а не решаващи за изхода на спора. Спорът е решен въз основа на правилата за действието на вписаните възбрани. Второто решение - това по гр.д. № 5578/2007г. на ІІ г.о. обръща внимание, че положителното решение по иска по чл. 56 ЗН има действие само в отношенията между длъжника и кредитора, но не и по отношение на трети лица, спрямо които направеният отказ е действителен. Този извод не противоречи на приетото във въззивното решение, в което също е посочено, че унищожаването на отказа е само в отношенията между кредитор и отказалият се наследник - длъжник. В случая спорът е за действието на вписаната възбрана спрямо придобитите от трети лица права. Третото решение - това по гр.д.№ 382/2009г. на ІV г.о. съдържа тълкуване на употребения в текста на закона израз „доколкото не могат да се удовлетворят от имуществата на наследника”. Това тълкуване не е релевантно за изхода на настоящия спор. Предвид горното липсва основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Следва да се допълни, че по отношение действието на възбраната съдът е изходил от постановките на т.3 на Тълкувателно решение № 1/2015г. на ОСГТК, според които възбраната е вещна тежест върху недвижимия имот, която „пази имота“ в патримониума на длъжника, за да може по отношение на този имот да се проведе принудително изпълнение, въпреки извършеното разпореждане в полза на трето лице. От друга страна, съдът е взел предвид спецификата на иска по чл. 56 ЗН, с който кредиторът иска да бъде унищожен по отношение на него (равнозначно на това да бъде обявен за относително недействителен) отказът от наследство на длъжника му, така че да може да се удовлетвори от наследеното имущество. Затова, при съответно прилагане правилото на чл. 453, т.1 ГПК спрямо конкретния случай, е достигнал до извод, че на кредиторът, предявил иска по чл. 56 ЗН, са непротивопоставими разпорежданията с наследеното от длъжника имущество, извършени от лицата, които вследствие на отказа се легитимират като собственици на наследствения имот, след вписване на обезпечителната възбрана. И обратно, че такива разпореждания, ако са извършени пред и налагане на възбраната, са противопоставими на кредитора - ищец по иска по чл. 56 ЗН и той не би могъл да насочва изпълнение върху придобитите от трети лица права. Това разрешение е логично и напълно съответства на разума на закона. Въз основа на него съдът е разрешил спора като е съобразил, че първата възбрана, наложена преди разпорежданията, е върху 1/6 ид.ч. от недвижимите имоти и затова е отхвърлил иска за 1/6 ид.ч. от имотите, а за 2/6 ид.ч. го е уважил. В обобщение не следва да се допуска касационно обжалване по никоя от жалбите. Направените от страните разноски остават в тяхна тежест. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.