Определение № 50105 от 27.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3428/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. К. Й., чрез адв. Л. Ц., срещу въззивно решение № 116 от 06.06.2022 г. по в. гр. д. № 144/2022 г. на Окръжен съд – Ловеч, с което след отмяна на решение № 260112 от 15.10.2021 г. по гр. д. № 1147/2020 г. на Районен съд – Троян, Н. К. Й. е осъдена да заплати на Г. Д. В. на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата от 5500 лв., която ответницата е получила без основание, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба – 21.12.2020 г. до окончателното изплащане на задължението. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1/ „Може ли да се приеме, че ответникът е доказал „основанието“ в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, когато ответникът докаже, че ищецът е извършил даването /плащането/ при съгласие между всички страни плащането да бъде извършено на третото лице?“ – сочи се противоречие с решение № 133 по гр. д. № 60339/2016 г. на ВКС, III г.о.; 2/ „Задължен ли е съдът да вземе предвид всички правно релевантни по делото доказателства и обстоятелства и да оцени тяхното значение и тежест при извършване на преценката си относно съществуването или несъществуването на основание по смисъла на чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД?“ – твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 11 от 01.02.2021 г. по гр. д. № 1745/2020 г. на IV г.о. и решение № 338 от 27.03.2018 г. по гр. д. № 706/2017 г. на IV г.о.; 3/ „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички представени от страните доказателства и всички възражения и доводи на страните, както и да изложи мотиви по отношение на доказателствата, които не приема?“ – твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 310 от 08.01.2019 г. по гр. д. № 915/2018 г. на IV г.о., решение № 11 от 01.02.2021 г. по гр. д. № 1745/2020 г. на IV г.о., решение № 338 от 27.03.2018 г. по гр. д. № 706/2017 г. на IV г.о., решение № 200 от 02.01.2018 г. по гр. д. № 350/2017 г. на I г.о. и решение № 98 от 12.07.2017 г. по гр. д. № 3871/2016 г. на III г.о. Поддържа се също, че е налице основанието на чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното решение, доколкото било налице пряко установимо нарушение на процесуално правило. В тази връзка се сочи, че необсъждането на доказателства и възражения от съществено значение за делото и правните изводи на съда в мотивите на съдебния акт е довело до нарушение на основано процесуално правило, установено в чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК. Ответната страна Г. Д. В., чрез адв. М. Ц., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил, че е предявен главен иск с правна квалификация по чл. 55, ал. 1 пред. 1 от ЗЗД съединен с евентуален такъв с правно основание чл. 59 от ЗЗД за връщане на сумата 5500 лв. на ищцата Г. В. с твърдения, че същата е дадена без основание на ответницата Н. К. Й.. Съобразил е, че за да бъде уважен този иск ищцата следва при пълно и главно доказване да установи, че е превела сумата 5500 лв. на ответницата и че това заплащане е било без основание, а ответницата следва да докаже възражението си, че е имало основание за това плащане – връщане на заем със страни заемодател нейната дъщеря С. Д. и заемател ищцата Г. В.. Според съда в казуса от събраните по делото писмени доказателства безспорно се установява превод на сумата от 5500 лв. от ищцата на ответницата, а и последната не оспорва този факт. Спорен бил въпросът за наличие или липса на основание за този паричен превод. Въззивната инстанция, за разлика от първата е счела, че ищцата е доказала наличието на фактическия състав на разпоредбата на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, а именно, че сумата от 5500 лв. е преведена на ответницата без наличие на основание за това. Приела е също, че ответницата от своя страна не е доказала надлежно своето възражение за наличие на основание за този превод – договор за заем. От представените писмени доказателства не се установявало конкретната сума от 5500 лв. да е дадена в заем на ищцата. Въззивният състав е отчел, че на първо място с оглед разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК е недопустимо със свидетелски показания да се установява наличие на договор на стойност по-голяма от 5000 лв., какъвто казус е настоящият. В тази връзка е приел, че не следва да обсъжда свидетелките показания на дъщерята на ответницата като годно доказателствено средство. Обосновал е и извод, че в случая са неприложими и изключенията по чл.165 ГПК. За да обоснове този си извод е посочил, че фактът, че банка ДСК не съхранява платежния документ за превод на сумата не води до допустимост на свидетелските показания по смисъла на чл. 165, ал. 1 от ГПК, тъй като този документ с оглед естеството си не би могъл да съдържа договор за заем между ищцата с трето на спора лице. Според въззивния съд в разпоредбата на чл. 165, ал. 1 от ГПК се говори за изискване от закона на писмен документ, но договорът за заем е неформален, т. е. за неговата действителност не се изисква писмен документ, който евентуално ми могъл да бъде загубен, за да са допустими свидетелски показания. Този договор е реален, т. е. достатъчно е да се докаже, че са предоставени в заем парични средства, което в казуса не е установено безспорно. Съобразил е още, че от писмените доказателства не се установява по категоричен и безспорен начин, че точно тази сума от 5500 лв. е послужила за погасяване на дадени преди това на заем парични средства, с оглед липсата на доказателства за такъв договор. Съдът е отчел и, че представената имейл кореспонденция от 08.04.2009 г. между Г. В. и С. Д. касае получена сума от 13 427 долара от страна на Г. В., но в същата е посочено и за какво точно е послужила тази сума, а именно за закупуване на климатици, изолация, труд, работа, къртене, поставяне на водопровод, поставяне на метални решетки и изолация, което води до извода, че тази сума не е дадена в заем, а е била предназначена за извършване на конкретните строително-монтажни работи. Следователно не се касае за договор за заем, където съдържанието следва да е даване на парична сума със задължение да бъде върната. Посочил е, че тази кореспонденция представлява отчет по сключен договор за изработка, т. е. изпълнителят се отчита пред възложителя за какво точно е послужила заплатената от нея сума. Въззивният състав е приел, че се касае за други правоотношения между ищцата и свидетелката по делото С. Доддс, които не са предмет на настоящото производство. В този смисъл е обобщил, че преведената от ищцата на ответницата сума от 5500 лв. се установява, че е дадена без основание и подлежи на връщане. Въззивната инстанция е установила също, че предаването на суми от едно лице на друго не е равнозначно на възникнал договор за заем между тях, а освен това не може по безспорен и категоричен начин да се установят елементите от фактическия състав на сделката заем. Не било установено по делото наличието на правно основание по силата на което ответницата да е получила от Г. В. исковата сума, поради и което искът с правно основание чл. 55, ал. 1 пред. 1 от ЗЗД според въззивния състав се явява основателен. Доколкото правните изводи на въззивната инстанция не съвпадат с тези в първоинстанцинното решение, то въззивният съд е приел, че последното следва да бъде отменено изцяло като неправилно и да бъде постановено друго, с което да бъде осъдена Н. Й. да заплати на Г. В. на основание чл. 55, ал. 1 пред. 1 от ЗЗД сумата от 5500 лева, която ответницата е получила без основание, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба – 21.12.2020 г. до окончателното изплащане на задължението. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Поставеният от касатора в изложението първи въпрос не отговаря на условието да съставлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, на което да се даде тълкуване от ВКС с акт по чл. 290 ГПК, тъй като не представлява правен въпрос, разрешен от въззивния съд, а съдържа изложение на фактите, осъществили се и установяващи противните на възприетите от съда изводи според собственото на касатора виждане за тяхната взаимовръзка и тълкуване. Чрез навеждането на този въпрос касаторът по същество преповтаря изложението на фактите от касационната жалба, които според неговото убеждение са релевантни за спора. Касаторът излага твърдения за наличието на основание, въз основа на което е преведена процесната сума, които не са възприети от въззивния съд в решаващите му мотиви и по които съдът е застъпил обратното становище. В настоящия случай въззивният съд е обосновал извод, че ответницата не е доказала надлежно своето възражение за наличие на договор за заем като основание за процесния превод. Ето защо доколкото поставеният въпрос не съставлява общо основание по смисъла на чл. 280 ГПК, съдът не дължи произнасяне по поддържаните допълнителни основания. По отношение на формулираните от касатора втори и трети въпрос настоящият състав намира, че същите на практика се припокриват по между си по смисъл и съдържание. Така поставени, въпросите са привързани към доводите на касатора за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Касаторът навежда доводи, че въззивният съд изобщо не е изложил мотиви защо не кредитира показанията на свидетеля С. Д., от които се установявало наличието на договор за заем. В случая обаче не се установява соченото процесуално нарушение, доколкото въззивният съд се е позовал на разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, съгласно която е недопустимо да се установява наличие на договор на стойност по-голяма от 5000 лева със свидетелски показания. Съобразил е, че във връзка с горното не следва да обсъжда свидетелските показания на дъщерята на ответницата като годно доказателствено средство. Освен това следва да се отбележи още, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Така поставени, въпросите по естеството си не представляват правен въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК, а касационни оплаквания по чл. 281 ГПК, които подлежат на преценка във втората фаза на производството, ако касационното обжалване бъде допуснато. В обобщение обжалваното решение съдържа необходимите мотиви, които изясняват установения от въззивния съд фактически състав на разпоредбата на чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Освен това, посочената от касатора практика касае случаи, при които е допуснато нарушение на правилото на чл. 235, ал. 2 ГПК, какъвто настоящият не е. Само за пълнота на мотивите следва да се посочи, че по отношение на формулираните въпроси не е налице и релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая жалбоподателят бланкетно се е позовал на това основание и не е развил доводи за наличието на специфичната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което прави невъзможна преценката на касационния съд дали е налице или не с оглед въведеното в чл. 6 ГПК диспозитивно начало. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 800 лева. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,