Определение № 4191 от 12.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1594/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 442 от 08.12.2022 г. по в. гр. д. № 110/2022 г. на Пазарджишкия окръжен съд е потвърдено решение № 260226 от 29.12.2021 г. по гр. д. № 1868/2020 г. на Пазарджишкия районен съд, с което са отхвърлени предявените от С. К. С. срещу „Електроразпределение юг“ ЕАД [населено място] искове: 1. Иск по чл.124, ал.1 ГПК за установяване правото на собственост на ищеца върху стълб ТП2 А7 и стъпката, върху която е поставен, както и частта от въздушната линия от въздушен електропровод 1 kV, [населено място], която преминава над собствения му УПИ X. - за обществено обслужване, кв. 27 по плана на [населено място], [община], 2. Иск по чл. 109 ЗС за осъждане на ответника да преустанови противоправно създаденото състояние в имота на ищеца, пречещо да се упражнява правото на собственост, чрез премахване на ситуиран в имота електрически стълб ТП2 А7 и въздушен електропровод l kV/ ниско напрежение, представляващ незаконен строеж, 3. Иск по чл. 59 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение в размер на 364, 32 лева за периода от 04.08.2017 г. до 04.08.2020 г. за ползване без правно основание собствения на ищеца имот, ведно със законната лихва за забава върху сумата от датата на завеждане на исковата молба до окончателното заплащане.

Въззивният съд е приел, че ищецът е закупил с нотариални актове от 23.12.2014 г. и 24.09.2015 г. и с договор с общината № 184 от 04.08.2017 г. три недвижими имота, които обединил в УПИ X. - за обществено обслужване в кв. 27 по плана на [населено място], [община]. По повод предприети действия за проучване и проектиране на обект „Архитектурно - изследователска триизмерна лаборатория с изложбено изпитателна зала“ се установило, че в имота му има ограничения на ползването поради съществуването на въздушна линия ниско напрежение, собственост на „Е. ЕР“ ЕАД, попадаща в застроителната зона на имота.

Прието е, че според заключението на вещото лице, назначено от районния съд, не са открити строителни книжа и документи за поставените стълбове и линията за ниско напрежение, преминаваща над имота на ищеца, както и учредяване право на преминаване през този имот. В кадастралния и регулационен план на [населено място], одобрен със заповед № 6004/04.11.1965 г. и изменението на плана със заповед № 26 от 03.07.2017 г., външният електропровод, част от който са стълбове ТП2 А6, ТП2 А7 и ТП2 А8, не е отразен. Електропроводът се захранва от трафопост „Помпена-2“, попадащ в УПИ-1-помпена станция, който се намира северозападно от имота на ищеца. За трафопоста има съставен акт за частна държавна собственост № 2795/26.01.2000 г., в който е отбелязана годината на построяване - 1979 г.

Съдът е кредитирал и комплексната експертиза, приета във въззивното производство. Според вещите лица, въпреки че за въздушната линия НН, част от която е процесния стълб, не се откриват строителни книжа, същата е била допустима по градоустройствения план и по правилата и нормативите – отменени и настоящи до влизане в сила на заповед № 26/03.07.2017 г. на кмета на [община] за одобряване на ПУП – изменение на ПРЗ в кв. 27, след която заповед ищецът е придобил имота, в който е ситуиран процесният ел. стълб. Годината на изграждане на електропровода е 1939 г., съгласно извлечението от баланса и амортизационния план на „Електроразпределение Юг“ ЕАД. Според вещите лица процесният стоманобетонен стълб № 7, находящ се в имота на ищеца, е поставен в периода 1939 г. - 1979 г. и е неразделна част от електропровода. Вещите лица са изхождали от обстоятелството, че сега съществуващият стълб е от вибриран тип и такива са се произвеждали от строителното предприятие в [населено място] до 1974 г., като реконструкцията на електропровода е извършена до 1979 г., когато линията е захранена от трафопоста „Помпена-2“.

От правна страна въззивният съд е приел следното:

По положителния иск за собственост основният въпрос е дали общината, като праводател на ищеца, а след това и самият ищец, са придобили собствеността върху процесния стълб.

Съдът се е позовал на практика на ВКС:

В решение № 251/05.03.2007 г. по гр. д. № 3198/2005 г. на ВКС, ІV г. о., е прието, че съгласно чл.8 от Закона за електростопанството от 1975 г., отменен 1999 г., общите енергийни обекти /уредби/, какъвто е процесният електрически стълб, който захранва няколко потребители, са държавна собственост, не могат да бъдат частна собственост и като такива са изключени от граждански оборот – налице е правна невъзможност за тяхното деривативно придобиване. Такова е и разрешението, прието с решение № 1081/05.11.2008 г. по гр. д. № 3259/2007 г., на ВКС, ІІІ г. о., че съгласно чл.2, ал.1 от ЗЕ от 1975 г. електрическите централи за производство на електрическа енергия и електрическите уредби и мрежи за пренос и разпределение на електрическа енергия са държавна собственост. Тези разрешения съответстват на разрешението, прието с решение № 300 от 28.06.2010 г. по гр. д. № 169/2009 г. на ВКС, І г. о., според което: относно собствеността на енергийните обекти принципът, залегнал в законодателството е, че те трябва да принадлежат на лицата, които са получили лиценз за осъществяване на дейности в областта на енергетиката, което се извежда от анализ на разпоредбите на чл.58 и § 67, ал.2 и ал.9 ПЗР на Закон за енергетиката и енергийната ефективност и чл.40, ал.1, т.2 и § 4, ал.11 ПЗР на действащия Закон за енергетиката. С тези разпоредби са създадени условия държавната собственост върху енергийните обекти, установена още с чл.2, ал.1 от Закона за електростопанството от 1975 г., да премине в собственост на енергийните предприятия.

Прието е, че разпоредбата на чл.2, ал.2 от Закона за електростопанството от 1975 г. позволява на кооперативни и други обществени организации с разрешение на Асоциация „Енергетика“ да придобиват и притежават отделни електроенергийни обекти по ал.1 /електрически централи за производство на електрическа енергия, електрически уредби и мрежи за пренос и разпределение на електрическа енергия/. По силата на § 4 ПЗР на закона само те /кооперативните и другите обществени организации/, които при влизането на този закон в сила притежават електроенергийни обекти, запазват правото си на собственост върху тях. Съгласно чл.2, ал.3 единствено вътрешните електрически инсталации в жилищни и други сгради на гражданите и на обществените организации са тяхна собственост.

След извършения преглед на приложимата нормативна уредба и практиката на ВКС по нея въззивният съд е заключил, че нито общината, като праводател на ищеца, нито той, са могли да придобият собствеността върху действащ ел. стълб и въздушната ел. линия над имота, тъй като те са извадени от гражданския оборот и придобиването на собственост върху такъв обект е свързано със специален лизенционен режим, на правилата на който ищецът и праводателят му не отговарят. В настоящия случай, след като електроенергийният обект е търпим строеж по смисъла на § 16, ал.1 ПЗР на ЗУТ / вече е бил построен през 1987 г. / и по силата на чл.2, ал.1 от Закона за електростопанството от 1975 г. той, като енергиен обект с особен статут и правен режим, представлява електрическа уредба, която обслужва повече от един потребител, е бил държавна собственост. Правната норма на чл. 2, ал. 1 е императивна и следователно при действието на този закон ищецът или праводателят му не са могли да придобият стълба по силата придобивна давност или по приращение по чл.92 ЗС. При действието на следващия Закон за енергетиката и енергийната ефективност /ЗЕЕЕ/, в сила от 1999 г. до 2004 г., ел. стълбът представлява „енергиен обект“ по смисъла на § 1, т.17 ДР на закона и доколкото е бил държавна собственост при влизане в сила на закона, то съгласно чл.58 и § 67, ал.6 ПЗР е могъл да бъде придобит в собственост само от енергийното предприятие, което извършва дейност в енергетиката въз основа на издадено разрешение или лицензия, поради което общината, респективно – ищецът, не биха могли да придобият собствеността върху ел. стълб. Същата е уредбата и в следващия Закон за енергетиката от 2003 г., § 4, ал.7. Затова ищецът не е собственик на процесния обект - електрически стълб и стъпката, върху която е поставен, както и частта от въздушната линия от въздушен електропровод 1 kV, която преминава над собствения му поземлен имот.

По предявените негаторен и съединения с него иск за присъждане на обезщетение за вреди поради неоснователни действия върху поземления имот на ищеца е прието следното:

В своята практика ВКС не третира липсата на редовни строителни книжа като безусловно основание за уважаване на негаторния иск, а изисква да бъде установено, че строежите изобщо или с оглед състоянието, в което са извършени, са нетърпими от закона, тъй като нарушават техническите, технологическите, санитарно-хигиенните, противопожарните и архитектурно-градоустройствените изисквания за строежа, действащите застроителни планове и техническите нормативи. Затова обсъждането на доводите за незаконност на строежа поради липса на строителни книжа в производството по иск с правно основание чл.109 ЗС по необходимост предполага и съобразяване на съдържащите се в благоустройствените закони правила, регламентиращи правното положение на незаконните строежи, извършени без необходимите строителни книжа, в зависимост от това дали същите са били допустими по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите, действали по време на извършването им –§ 262, ал.1 ППЗПИНМ /отм./, чл.162 и чл.173, ал.1 ППЗТСУ /отм./ и § 16, ал.1 ПЗР на ЗУТ. При данните по делото, че електрическият стълб, чието премахване се иска, представлява част от въздушен електропровод, който е въведен в експлоатация през 1939 г. и е реконструиран до 1979 г. и понастоящем е функциониращ, и доколкото не е установено той да не отговаря на техническите изисквания за този вид енергийни обекти, обстоятелството, че за изграждането му не са открити строителни книжа, само по себе си не може да обоснове уважаване на негаторния иск за премахването му. Съгласно § 16 ПР ЗУТ строежи, изградени до 7 април 1987 г., за които няма строителни книжа, но са били допустими по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите, действали по време на извършването им или съгласно този закон, са търпими строежи и не подлежат на премахване и забрана за ползване. От неоспорените в тази им част заключения на СТЕ, се установява, че за въздушната електропреносна линия и в частност за процесния ел. стълб не са открити строителни книжа и документи. От заключението на комплексната СТЕ се установява, че планът на [населено място] е бил изработен през 1966 г., когато е действал ЗПИНМ, поддържан е при действието на ЗТСУ и ЗУТ, като във връзка с тези данни условията за търпимост на процесния обект / стълб като част от електропреносна линия/ вещите лица преценяват спрямо нормативните изисквания на чл.35 ЗПИНМ и чл.67 ЗУТ. Установява се, че още с одобряването на плана на [населено място] от 1966 г. са създадени условия и е резервиран терен за прокарване на линия за електропровод за ниско напрежение и от момента на реализирането му до влизане в сила на заповед № 26/03.07.2017 г. на кмета на [община] за одобряване на ПУП / изменение на ПРЗ в кв. 27 /, трасето на електропровода в процесната му част – стълб № 7, е попадал в държавно, впоследствие – общинско място, предвидено за реализиране на обществени мероприятия. Въздушната линия НН - 1 КV е предназначена за предаване и разпространение на ел. енергия чрез проводници, монтирани на открито и поддържани от опори / стълбове / с монтирани върху тях – изолатори и крепежни елементи. Мрежата е проектирана и построена така, че най-малкото разстояние от най-ниската точка на проводника до земята да е такова, че да гарантира безопасността на хората и превозните средства по линията съгласно Закона за електростопанството от 1975 г. /отм./, действащ към момента на реконструкцията през 1979 г. – в този смисъл заключението на комплексната експертиза. В този си вид процесната въздушна линия е захранвала 86 абоната, а след изграждането на нов трафопост през 2010 г. е останала да захранва 40 абоната. Във връзка с разположението на електропровода вещите лица са дали заключение, че пресичането на железопътните линии се извършва при спазване на изискванията, записани в Наредба № 58 НКЖИ от 02.08.2006 г. за правилата за техническата експлоатация, движението на влаковете и сигнализацията на железопътния транспорт и Наредба № 55 за проектиране и строителство на ж. п. линии, гари, прелези и други елементи от железопътната инфраструктура, като изискванията, записани в приложение № 6 на Наредба № 58/02.08.2006 г., важат за проектиране на ново строителство и реконструкция на съществуващи след влизане в сила на Наредба № 58 обекти. Въздушната линия НН ТП 2 – извод А в частта стълб ТП 2-А7 до ТП 2А в преминаваща над железопътната теснолинейна линия Септември – Добринище, не е претърпявала други реконструкции след 1979 г.

При тези данни съдът е приел, че ел. стълбът и стъпката, върху която е поставен, като част от въздушната линия от въздушен електропровод 1 kV [населено място], представлява „енергиен обект“ по смисъла на § 1, т.17 ЗЕЕЕ от 1999 г., който към момента на влизане в сила на този закон е бил действащ. Поради това по силата на чл.60, ал.2 от този закон в полза на енергийното предприятие – праводател на ответното дружество, около него е възникнало сервитутно право, което е запазило действието си и след влизане в сила на Закона за енергетиката по аргумент от § 26, ал.1 от ПЗР на този закон. При това собственикът на имота, в който е поставен стълбът, следва да търпи произтичащите от сервитутното право ограничения, което прави негаторния му иск неоснователен.

По иска с правно основание чл.59 ЗЗД съдът се е позовал на решение № 1087/21.07.2008 г. по гр. д. № 4377/2007 г. на ВКС, V г. о., според което в имот, в който се намира електроенергиен обект, представляващ търпим строеж съгласно § 16 ЗУТ, ползването на двора от електроразпределителното дружество не е без основание, съгласно чл.10, ал.1 ЗЕ, а следва да се уреди съгласно чл.64 ЗС. Според чл.10 ЗЕ /1975 г./ и според чл.60-62 ЗЕЕЕ, в сила от 1999 г. до 2004 г., за съществуващите към влизане в сила на този закон електроенергийни обекти ползването е безвъзмездно. Следователно за тези сервитути не се предвижда заплащане на обезщетение. Поради изложеното следва да се приеме, че ответникът ползва поземления имот на ищеца на правно основание, искът за заплащане на обезщетение за ползваната част от този имот е неоснователен.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца С. К. С..

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Поставени са следните въпроси:

1.1. При допускане на експертиза за доказване на факти и обстоятелства от различни сфери/области на науката и техниката, длъжен ли е съдът да назначи комплексна експертиза, включваща вещи лица с различни специалности, притежаващи компетентност във всички области на знанието, имащи отношение към установяване на фактите, на които се основава възражението;

1.2. Допустимо ли е съдът да изгражда своите изводи въз основа на съдебни експертизи, чийто състав не е формиран по установения ред /не са включени всички необходими специалисти/;

1.3 Допустимо ли е съдът да изгражда своите изводи въз основа на съдебни експертизи, изготвени от лица, които нямат необходимата и законово предвидена квалификация, респ. изготвени от вещи лица, които не са действащи и не поддържат регистрация в съсловен регистър /когато това се изисква/, респ. нямат съответната техническа и проектантска правоспособност /в конкретния случай по чл.229, ал.1 ЗУТ и чл.230 ЗУТ/;

1.4.Достатъчно обосновано ли е заключение на вещи лица /експертиза/, когато изготвилите го лица нямат необходимата техническа и проектантска правоспособност, когато експертизата изисква такива знания;

1.5. Следва ли съдът да следи дали представеното заключение е пълно, ясно и обосновано и дали отговаря на поставената от съда задача;

1.6. Длъжни ли са вещите лица да отговарят поотделно на всеки един от поставените въпроси, така, както са поставени;

1.7. Непълно ли е заключението, когато вещите лица не са дали отговор на всеки един конкретно поставен въпрос;

1.8. Може ли въззивният съд да основе решението си на заключение на вещо лице, своевременно оспорено по делото, без експертното заключение да е било преценено от съда във връзка с другите доказателства по делото, както изисква разпоредбата на чл.202 ГПК;

1.9. Длъжен ли е съдът да възприеме експертно заключение, или трябва да прецени доказателствената му сила съобразно неговата пълнота, яснота и обоснованост, като изложи мотиви, обосноваващи преценката му; Може ли съдът да не възприеме заключение на съдебни експертизи, без да се мотивира защо и в коя част ги възприема, респ. не ги възприема, в съответствие с нормата на чл.202 ГПК и трябва ли да изложи мотиви, обосноваващо преценката му за годността им;

1.10. Съществува ли процесуална възможност съдът да обсъди и възприеме в правните си изводи единствено текста на писмените заключения на вещите лица по съдебни експертизи, без да вземе предвид отговорите на въпросите на вещите лица, дадени в открито съдебно заседание преди приемане на същите експертизи;

1.11. Какво е задължението на съда при наличието на две съдебно-технически експертизи, които си противоречат; Необходимо ли е заключението на вещото лице да почива на обективни данни, да бъде пълно, ясно и мотивирано, както и следва ли експертът да посочи не само изводите, които прави във връзка с поставената му задача, но и конкретните факти, които обосновават тези изводи;

1.12. Може ли въззивният съд да назначи служебно експертиза, когато оплакванията във въззивната жалба са за недоказаност на иска поради пасивно поведение от страна на ответника /липса на направени доказателствени искания от ответника/ и с назначената служебно експертиза да се установят факти и обстоятелства, които ползват ответната страна, която не е подала въззивна жалба; Приравнява ли се тази хипотеза към разясненията, дадени с т.3 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

2.1. Дали във всички случаи енергиен обект се ползва със законово определен сервитут и конкретно възниква ли такъв и в случаите, когато са нарушени строителни правила и норми за отстояния и безопасност;

Дали за възникване на сервитутно право по чл.60, ал.2, т.1 ЗЕЕЕ /отм./ е от значение енергийният обект да е изграден при спазване на всички законови норми към момента на изграждането му;

За съществуващите енергийни обекти към влизане в сила на ЗЕЕЕ /отм./ чл.60, ал.2, т.1 ЗЕЕЕ /отм./ установява ли винаги законов сервитут, или той е правна възможност, която възниква само при спазване на законовите изисквания за изграждането му и нормите на безопасност;

2.2. Относно приложението на чл.60, ал.2, т.1 ЗЕЕЕ /отм./ във връзка с предвидените сервитутни зони около съществуващите енергийни обекти; за правното значение на установената по делото липса на каквито и да е строителни книжа, липса на решения на МС поради пресичане с ЖП линия и несъответствие с градоустройствения план и на незаконността на строителството при преценката за основателността на негаторен иск и за това доколко притежателите на право на собственост следва да търпят ограничение на правото си с оглед защита на обществения интерес от електроснабдяване;

2.3. Необходимо ли е съдът при признаване приложението на чл.60, ал.2, т.1 ЗЕЕЕ /отм./ и признаване на сервитут да установи и определи с конкретни граници сервитутната зона;

2.4. За значението в производството по чл.109 ЗС на обстоятелството дали един строеж е със статут на търпимост по смисъла на § 16, ал.1 ПЗР на ЗУТ;

2.5. Следва ли съдът при прилагане на чл.60, ал.2, т.1 ЗЕЕЕ /отм./ да провери и направи извод за това дали местоположението на трасето на процесното съоръжение /стълб, стъпка и ВЛНН/ съответства на проектното трасе, респ. на предвиждането на градоустройствен план; Следва ли съдът да констатира недвусмислено, че към 1999 г., влизане в сила на ЗЕЕЕ /отм./, процесното съоръжение е съществувало;

3.1. Прилага ли се Наредба 58 НКЖИ за заварените строежи, или се прилага само за бъдещо строителство /ново строителство/;

3.2. Следва ли при прилагане на чл.60, ал.2, т.1 ЗЕЕЕ /отм./ и признаване на възникнал сервитут с оглед предмета на иска по чл.109 ЗС съдът да съобрази променените технически изисквания към този вид съоръжения и в частност изискването за подземно полагане на ВЛНН, съгласно цитираната Наредба № 58/2006 г.;

4.1. Задължен ли е въззивният съд да изложи фактически и правни изводи след обсъждане на всички доводи и възражения на страните и всички релевантни доказателства и задължен ли е въззивният съд да извърши цялостна оценка на заключението на вещото лице заедно с другите доказателства по делото във връзка с разпоредбата на чл.202 ГПК;

4.2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в решението си всички доводи, възражения и доказателства, на които страната се е позовала във въззивната жалба /въззивната инстанция/;

5. Относно приложението на § 21 ЗР на ЗУТ.

По първата група въпроси се сочат решение № 145 от 19.02.2020 г. по т. д. № 3004/2018 г. на ВКС, II-ро т. о., решение № 39 от 05.03.2019 г. по гр. д. № 3855/2018 г. на ВКС, IV-то г. о.; решение № 275 от 18.11.2014 г. по гр. д. № 2620/2014 г. на ВКС; решение № 95 от 15.06.2016 г. по гр. д. № 5592/2015 г. на ВКС, I-во г.о.; решение № 267 от 04.03.2014 г. по гр. д. № 30/2013 г., решение № 25 от 02.07.2020 г. по гр. д. № 2976/2019 г. на ВКС; решение № 91 от 27.08.2015 г. по гр. д. № 321/2015 г. на ВКС; решение № 117 от 22.01.2021 г. по гр. д. № 1409/2019 г. на ВКС, решение № 124 от 21.12.2020 г. по гр. д. № 4444/2019 г. на ВКС; решение № 28 от 13.04.2021 г. по т. д. № 248/2020 г. на ВКС, I-во т.о. и посочената в него практика; решение № 14 от 02.03.2022 г. по гр. д. № 997 от 2021 г. на ВКС и посочената в него практика; решение № 55/30.05.2022 г. по гр. д. № 1421/2021 г. на ВКС, IV-то г. о., решение № 224 от 07.01.2019 г. по гр. д. № 612/2018 г. на ВКС, III-то г.о.; решение № 59 от 24.04.2020 г. по гр. д. № 3624/2019 г. на ВКС, IV-то г.о., решение № 139 от 12.01.2021 г. по гр. д. № 151/2020 г. на ВКС, III-то г. о. и решение № 197 от 19.10.2017 г. по гр. д. № 60238/2016 г. на ВКС, IV-то г. о. Отделно от това по въпроси 1.8 и 1.12 се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

По втората група въпроси се сочат решения № 454/14.12.2012 г. по гр. д. № 467/2012 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 20 от 12.04.2012 г. по гр. д. № 3514/2008 г. на ВКС, III-то г. о., решение № 312 от 10.04.2014 г. по гр. д. № 4055/2013 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 60148 от 22.11.2021 г. по гр. д. № 1186/2021 на ВКС, I-во г. о., определения № 164 от 23.03.2015 г. по гр. д. № 7180/2014 г. на ВКС, I-во г.о., и № 60271 от 21.06.2021 г. по гр. д. № 1186/2021 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 129 от 22.07.2014 г. по гр. д. № 4880/2013 г. на ВКС, решение № 179 от 28.10.2016 г. по гр. д. № 394/2016 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 300 от 28.06.2010 г. по гр. д. № 169/2009 г. на ВКС, I-во г. о. Отделно от това по въпрос 2.2 се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

По третата група въпроси се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

По четвъртата група въпроси се сочат решение № 69 от 22.06.2022 г. по т. д. № 878/2021 г. на II-ро т.о., решение № 17 от 23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012 г. на ВКС, II-ро т. о., решение № 43 от 04.06.2014 г. по т. д. № 213/2012 г. на ВКС, II- ро т. о., решение № 51 от 29.06.2020 г. по т. д. № 613/2019 г. на ВКС, I-во т. о., решение № 63 от 28.06.2019 г. по гр. д. № 2296/2018 г. на ВКС, II-ро г. о., решение № 227 от 22.03.2019 г. по гр. д. № 896/2018 г. на ВКС, III-то г. о., решение № 173 от 06.11.2020 г. по гр. д. № 4404/2019 г. на ВКС, III-то г. о. и решение № 60208 от 04.01.2021 г. по гр. д. № 126/2021 г. на ВКС, III-то г. о. и посочената в него практика на ВКС.

По петия въпрос се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.3 и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.

С молба вх. № 13943/06.11.2023 г. жалбоподателят сочи допълнителна практика – решение на ОС-Шумен и определение на ВКС. Със становище вх. № 13630/30.10.2023 г. жалбоподателят оспорва отговора към касационната жалба и представя нови доказателства – отговор № 94-154/1/ от 28.09.2023 г. на АГКК на поставени от жалбоподателя въпроси за наличието и значението на условни знаци върху плана на [населено място] от 1966 г., засягащи процесната електрическа мрежа над процесния имот. Тъй като молбата е подадена извън процедурата по чл.287 ГПК, тя не следва да бъде коментирана, а нови доказателства пред ВКС се събират само в производство по чл.295, ал.2 ГПК.

Ответникът в производството „Електроразпределение юг“ ЕАД Пловдив оспорва жалбата. Счита, че не са налице поддържаните основания за допускане на разглеждането на жалбата по същество. Излага и доводи за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост и иск по чл.109 ЗС, както и по обусловена парична претенция, които са в обхвата на касационния контрол.

Не са налице обаче поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.

На първо място във връзка с поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК следва да се посочи следното:

Не се налага да се обсъждат подробно всички решения, посочени в изложението на касационната жалба, тъй като целта на производството по чл.288, вр. чл.280, ал.1, т.1 ГПК не е да се извършва сравнителен анализ на приетото от ВКС в множество решения по правни въпроси, разбити в различните нюанси, които се поставят по различните дела, а да се прецени дали въззивният съд не е действал в противоречие с практиката на ВКС, при разумно дефиниране на конкретните правни проблеми, който се поставят по конкретното дело и които са обусловили крайния извод на съда в обжалваното решение. Освен това – в настоящия случай по-голямата част от посочената практика на ВКС е неотносима към спора по делото.

Правните проблеми, поставени от жалбоподателя, са следните:

• дали заключението на комплексната експертиза е изготвено от компетентни вещи лица и дават ли те отговор на всички зададени въпроси; може ли съдът да основе решението си на оспорено заключение на вещи лица и длъжен ли е да обсъди заключението във връзка с другите доказателства по делото и отговорите на вещите лица в съдебно заседание; трябва ли съдът да се мотивира защо не възприема заключението на вещите лица; може ли въззивният съд да назначи служебно експертиза в интерес на ответника по жалбата;

• в кои случаи енергийните обекти се ползват със законово определен сервитут и какво е значението за иска по чл.109 ЗС на липсата на строителни книжа за енергийния обект; на липсата на решение на МС при пресичане с ЖП линия и несъответствието с градоустройствения план и незаконността на строителството, както и търпимостта по смисъла на § 16, ал.1 ПЗР на ЗУТ; кога съдът определя границите на сервитутната зона;

• в кои случаи се прилага Наредба 58/2006 г. за правилата за техническата експлоатация, движението на влаковете и сигнализацията в железопътния транспорт;

• за задължението на въззивния съд да обсъди в съвкупност всички доказателства по делото, възраженията и доводите на страните;

• за приложението на § 21 ЗР на ЗУТ.

По първата група въпроси данните по делото са следните:

В първата инстанция е прието неоспореното заключение на вещото лице Б. З. Г. със специалност експерт-оценител на недвижими имоти, а въззивният съд служебно е допуснал нова комплексна експертиза за изясняване на въпроса за търпимостта на процесния електропровод от гледна точка на § 16 ПР на ЗУТ, като по искане на въззивника е поставил допълнителен въпрос във връзка с Наредба № 58 НКЖИ. Определените вещи лица са инж. В. В. със специалност строителен инженер ХМС, оценител недвижими имоти, и инж. Ц. Х. К., електроинженер, оценител на машини и съоръжения в сферата на електротехническата и електронната промишленост, с допълнителна специалност икономист, експерт по съдебно – счетоводни и финансово – ценови експертизи.

Въззивният съд е основал решението си на тези експертизи, въпреки че заключението на комплексната експертиза е било оспорено от ищеца основно по съображения за некомпетентност на вещите лица. Съдът е приел в решението си, че тяхната специалност категорично изключва каквито и да било съмнения за некомпетентност; че двете вещи лица разполагат със специфични познания в съответните сфери и съвместната им работа дава възможност да се съберат данни от съществено значение за спора; че заключението е подробно обосновано, а при изслушването в съдебно заседание вещите лица също мотивирано и обстойно са отговорили на поставените въпроси.

При тези данни следва да се приеме, че обжалваното въззивно решение е в пълно съответствие с практиката на ВКС по прилагането на чл.195 - чл.200 ГПК и с т.3 на Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г. В съответствие с тълкувателното решение въззивният съд е назначил служебно експертиза, свързана с императивна материалноправна норма, която е следвало да приложи при разрешаване на правния спор - § 16 ПР на ЗУТ. Това негово действие не може да се възприеме като действие в интерес на ответника, както неправилно се поддържа в касационната жалба и в изложението към нея. При разглеждането на предявения иск по чл.109 ЗС съдът по необходимост следва да вземе отношение по въпроса дали ответното дружество, което държи електрически стълб в имота на ищеца, извършва неоснователно действие, а оттук са необходими разсъждения дали електропроводът, за който няма строителни книжа, е търпим строеж и дали част от него /процесният стълб и мрежата над него/ може да бъде премахната посредством негаторния иск. Разпоредбата на § 16 ПР на ЗУТ следва да бъде съобразена при отговора на тези въпроси. Тази разпоредба е императивна, тъй като е установена в обществен интерес и съдът е длъжен да се съобрази с нея, тъй като търпимите строежи в случая са със същия статут като законните строежи. На следващо място - назначавайки вещи лица –електроинженер и инженер Хидромелиоративно строителство /ХМС/, въззивният съд е действал в съответствие с практиката на ВКС - решение № 60173 от 22.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3659/2020 г., III г. о., решение № 134 от 7.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2813/2020 г., III г. о., решение № 60172 от 22.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3575/2020 г., III г. о., да се назначават вещи лица с подходящи специалности, тъй като в случая се изследва законността на електропровод, който минава над железопътна линия и напоителен канал. Жалбоподателят не оспорва компетентността на вещото лице, назначено от първата инстанция, а то не притежава инженерна специалност, нито пък специалност, свързана с архитектура и геодезия. Вещите лица от комплексната експертиза са изяснили всички факти, които са от значение за преценката дали електропроводът представлява търпим строеж по смисъла на § 16 ПР на ЗУТ, като са посочили както годините на строителството и реконструкцията му, позовавайки се на писмени доказателства и други данни, от които може да се направи съответният извод – заприходяването на електропровода в активите на енергийното предприятие през 1939 г.; намиращият се в съседство трафопост, изграден през 1979 г., който захранва електропровода, както и данни от огледа, който насочва, че сега съществуващият стълб е изработен до 1974 г. Посочена е и нормативната уредба, действала при създаването на първия план на [населено място] от 1966 г. и понастоящем – чл.35 ЗПИНМ и чл.67, ал.1 ЗУТ. Изяснен е въпросът за трасето на електропровода, който минава през терени, които първоначално са имали статут на държавна, а след това на общинска собственост, преди ищецът да закупи процесния имот, т. е. електропроводът е отговарял на изискванията на чл.67, ал.1 ЗУТ да бъде изграден в държавен /общински/ поземлен имот. Следователно вещите лица, независимо от това, че не са архитекти или геодезисти, са дали отговори на поставените въпроси, включително и от градоустройствена гледна точка. Не е необходимо вещите лица да отговарят на изискванията на чл.229, ал.1 и чл.230 ЗУТ /както се поддържа в изложението/, тъй като няма да извършват проучвателни, проектантски, контролни, строителни и надзорни дейности, нито да изработват устройствени планове и инвестиционни проекти. Затова тезата, че тяхното заключение не може да бъде кредитирано, не съответства на данните по делото. Освен това – както съдът не е длъжен да кредитира заключение на вещо лице, което не е оспорено - решение № 60 от 25.03.2013 г. на ВКС по т. д. № 475/2012 г., II т. о., решение № 38 от 25.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2049/2020 г., IV г. о., така той може да основе решението си и на оспорено заключение, ако прецени, че оспорването е неоснователно. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил заключенията на вещите лица във връзка с останалите доказателства по делото, като е съобразил и дадените от тях отговори в съдебно заседание.

Втората група въпроси са съществени, тъй като са свързани с решаващите изводи на въззивния съд за отхвърляне на предявените искове. Въпросите се концентрират в проблема дали възниква законов сервитут по чл.60, ал.2, т.1 ЗЕЕЕ /отм./, когато за енергийния обект няма строителни книжа, но той е търпим строеж по смисъла на § 16 ПР на ЗУТ.

По тази група въпроси не е налице противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което да обуслови допускане на касационно обжалване. В решение № 454/14.12.2012 г. по гр. д. № 467/2012 г., I-во г. о., съставът на ВКС е приел, че за да възникне законов сервитут върху енергиен обект по силата на чл.60 ЗЕЕЕ /отм./, е необходимо да са спазени законовите изисквания за изграждането му и нормите на безопасност. В решение № 20 от 12.04.2012 г. по гр. д. № 3514/2008 г. на ВКС, III-то г. о., също се приема, че за сервитута по чл.60, ал.2 т.1 ЗЕЕЕ /отм./ е необходимо енергийният обект да е изграден съобразно съответните технически и правни изисквания за неговото поставяне и при спазване на действащия правен режим. В това решение се набляга на необходимостта за спазване на разрешителен режим, когато това е било необходимо, както е било по конкретното дело. Същите разсъждения за сервитута по чл.60 ЗЕЕЕ /отм./ са изложени в решение № 312 от 10.04.2014 г. по гр. д. № 4055/2013 г. на ВКС, I-во г. о., по повод иск по чл.109 ЗС за премахване на електрически стълб, както е и по настоящото дело. Там съставът на ВКС е върнал делото за ново разглеждане с указания да се провери дали въздушният електропровод ниско напрежение е изграден в съответствие с изискванията на ЗТСУ и правилника за прилагането му, респ. дали местоположението на този стълб съответства на определено по надлежния ред трасе на електропровода. В решение № 60148 от 22.11.2021 г. по гр. д. № 1186/2021 на ВКС, I-во г. о., съставът на ВКС се позовава на приетото в предходното свое решение № 454/14.12.2012 г. по гр. д. № 467/2012 г. на ВКС, I-во г. о., като в конкретния случай приема, че няма данни процесните електрически стълбове да са търпим строеж и именно затова връща делото за изследване на този въпрос, като не възприема заключението на вещото лице за търпимост на стълбовете.

Посочената практика на ВКС е относима към спора по настоящото дело, но обжалваното въззивно решение не й противоречи. Предварително следва да се посочи, че статутът на търпимите строежи в случая е същият, както и на законните. В настоящия случай е изяснено, че процесният електрически стълб и ел. мрежа е част от търпим строеж по смисъла на § 16 ПР на ЗУТ. Същественото по настоящото дело е това, че вещите лица са изследвали трасето на електропровода, който се захранва от трафопост „Помпена-2, намиращ се в държавен имот, като при строителството това трасе е преминавало през терени, които са били държавна, а след това общинска собственост, т. е. той не е бил строен в чужд имот. Разделната собственост между електропровода и държавните терени, върху които е построен, възниква при приватизацията на енергийното предприятие, но с това възниква и законният сервитут по чл.60, ал.2, т.1 ЗЕЕЕ /отм./. Строителството на електропровода е осъществено през 1939 г. и за този период не е имало разрешителен режим. Затова в тази част не възниква съмнение за възникването на законния сервитут по чл.60, ал.1 ЗЕЕЕ /отм./. Обстоятелството, че този сервитут не е отразен в придобивните документи на ищеца, не влияе на неговото съществуване, тъй като той произтича от закона, а преди сделките ищецът е могъл да провери, че се касае за действащ електропровод, който преминава над имота му. Вписването на законните сервитути по чл.60, ал.2, т.1 ЗЕЕЕ /отм./ няма конститутивно действие - решение № 12 от 19.05.2009 г. на ВКС по т. д. № 676/2009 г., II т. о. Съгласно § 26, ал.3 ПЗН на действащия Закон за енергетиката сервитутите по чл.60, ал.2, т.1 ЗЕЕЕ /отм./ се вписват по искане на съответното енергийно предприятие - собственик на енергийния обект, в службата по вписванията и в имотния регистър по местонахождението на служещия поземлен имот. Липсата на такова вписване обаче не означава липса на сервитут. Освен това – в производство по иск за собственост на електрически стълб и иск за премахване на този стълб по реда на чл.109 ЗС съдът не определя сервитутната зона, тъй като това е извън предмета на правния спор. Затова и съответният въпрос по чл.280, ал.1 ГПК не отговаря на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване.

Другите решения, свързани с втората група въпроси, не засягат сервитутното право по чл.60 ЗЕЕЕ /отм./. Те са по въпросите дали може да бъде уважен иск по чл.109 ЗС за премахване на търпим строеж, ако той препятства пълноценното упражняване на правото на собственост на ищеца - решение № 129 от 22.07.2014 г. по гр. д. № 4880/2013 г. на ВКС, решение № 129 от 22.07.2014 г. по гр. д. № 4880/2013 г. на ВКС, както и дали е било възможно да се извърши приватизационна продажба на трафопост в полза на търговско дружество, което е извън системата на енергетиката - решение № 300 от 28.06.2010 г. по гр. д. № 169/2009 г. на ВКС, I-во г. о. Тези решения са неотносими към спора по настоящото дело. Настоящият случай се отличава с това, че именно сервитутното право по чл.60, ал.2 ЗЕЕЕ /отм./, което е възникнало в полза на ответното дружество, е пречка за уважаването на иска за премахване на процесния електрически стълб, който е част от електрическа мрежа със статут на търпим строеж и ищецът следва да търпи този стълб в своя имот. Оспорването, че електропроводът не е част от активите на ответника „Електроразпределение юг“ ЕАД [населено място], не е доказано, но дори това да е така, исковете са насочени именно срещу този ответник, с което самият ищец приема, че това е надлежният ответник, т.е. електропроводът е част от неговото имущество.

И на последно място – посочените от жалбоподателя определения № 164 от 23.03.2015 г. по гр. д. № 7180/2014 г. на ВКС, I-во г.о., и № 60271 от 21.06.2021 г. по гр. д. № 1186/2021 г. на ВКС, I-во г. о., са постановени в производство по чл.288 ГПК и не могат да послужат като основания за допускане на касационно обжалване, още повече, че и решенията по тези дела, на които жалбоподателят се е позовал, също не сочат на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Въпросите от третата група са обуславящи по смисъла на т.1 на ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като косвено са свързани с приетото от въззивния съд, че процесната електрическа мрежа, преминаваща надземно над железопътна линия, е търпим строеж по смисъла на § 16 ПЗР на ЗУТ. Според Наредба 58/2006 г. НКЖИ пресичането на железопътната линия трябва да е подземно. Преминаването на мрежата над железопътната линия определя и нейното трасе над процесния имот, затова въпросът е свързан с проблема дали възниква законен сервитут, който засяга процесния имот на ищеца. Не е налице обаче специалната предпоставка на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В най-общ вид въпросите опират до действието на нормативните актове във времето, а при отговора разсъжденията следва да се концентрират върху текста на § 16 ПЗР на ЗУТ. Действително, няма практика на ВКС по въпроса дали Наредба 58/2006 г. НКЖИ се прилага за заварените строежи, или и за бъдещо строителство, но такава практика не е необходима. Тълкуването на посочената наредба в случая не е самоцелно, а е свързано с § 16 ПЗР на ЗУТ. Тази разпоредба е ясна, има практика на ВКС по нея и тя не създава проблем в тълкуването. За да се приеме един строеж за търпим според самия текст на закона той трябва да е извършен до 7 април 1987 г. и да е бил допустим по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите, действали по време на извършването му или съгласно този закон. Следователно са налице две алтернативни хипотези, всяка от която признава търпимост на един строеж. В първата хипотеза - след като самият закон приема, че един строеж е търпим, ако отговаря на правилата и нормативите, действали по време на извършването му, няма как да се поддържа, че изискване за неговата търпимост ще бъде и правна уредба, приета след извършването му. Това заключение може да се направи и без да е необходимо това да стане с решение по чл.290 ГПК. Не е придадено обратно действие на Наредба 58/2006 г. НКЖИ, което би наложило тълкуване в контекста на поставените въпроси. Оттук преминаването на електрическата мрежа над железопътна линия, когато строителството е станало преди Наредба 58/2006 г. НКЖИ, не може да разколебае извода за търпимост на строежа по смисъла на § 16 ПЗР на ЗУТ, а оттам – и за възникването на законния сервитут по чл.60, ал.2, т.1 ЗЕЕЕ /отм./.

По четвъртата група въпроси въззивното решение е в пълно съответствие с практиката на ВКС за задълженията на въззивния съд да изложи фактически и правни изводи след обсъждане на всички доводи и възражения на страните и всички релевантни доказателства, както и за оценката на заключението на вещото лице. Изрично са обсъдени някои от доводите и възраженията във въззивната жалба, а останалите доводи и възражения са приети за неоснователни с цялостното изложение на въззивното решение. По тези въпроси също не възниква поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Въпрос № 5 от изложението към касационната жалба е за приложението на § 21 ЗР на ЗУТ, според който когато във връзка с устройството на територията се държи сметка за заварени строежи, се имат предвид законните строежи. Жалбоподателят сочи, че същото съдържание имала и разпоредбата на чл.190 ЗТСУ /отм./. Според него разпоредбата на чл.60, ал.2, т.1 ЗЕЕЕ /отм./ не дава дефиниция на заварените строежи, а използва понятието съществуващи строежи. Затова съдът се произнесъл при непълна правна уредба, която предполагала правоприлагане по аналогия. Тъй като ЗТСУ /отм./ бил специален по отношение на ЗЕЕЕ /отм./, съдът трябвало да приложи по аналогия разпоредбата на чл.190 ЗТСУ /отм./, но не сторил това. Затова жалбоподателят иска допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и тълкуване на посочената по-горе правна уредба.

Тезата на жалбоподателя съдържа в себе си разбирането, че само за законните енергийни обекти възниква законният сервитут по чл.60, ал.2, т.1 ЗЕЕЕ /отм./, но не и за енергийните обекти, които са със статут на търпим строеж по смисъла на §16 ПЗР на ЗУТ. Това разбиране обаче не се споделя от практиката на ВКС, тъй като например в посоченото от жалбоподателя решение № 60148 от 22.11.2021 г. по гр. д. № 1186/2021 на I-во г. о. съставът на ВКС, разсъждавайки за законния сервитут по чл.60, ал.2, т.1 ЗЕЕЕ /отм./, връща делото на въззивната инстанция за изследване на въпроса дали процесните електрически стълбове са търпим строеж по смисъла на § 16 ПЗР на ЗУТ. Следователно – поставеният въпрос за тълкуване на § 21 ЗР на ЗУТ не е обуславящ за изхода на правния спор по настоящото дело и по него не може да се допусне касационно обжалване на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не е налице и по въпроси 1.8. и по 1.12. Първият въпрос не съответства на данните по настоящото дело, доколкото в случая няма други доказателства, които да разколебаят заключението на комплексната експертиза, а вторият въпрос има своя отговор в т.3 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност. При прочита на решението не се установяват груби нарушения на закона и на правилата на формалната логика.

При този изход на делото на ответника следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,