Определение № 5937 от 18.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4774/2025 г.

Производството е с правно основание чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е въз основа на подадената частна жалба от Е. Д. М. от [населено място], чрез назначения процесуален представител адвокат Я. против определение № 18567 от 1.10.2025г. по в.ч.гр.д. № 13594/2024г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение от 25.10.2024г. по гр.д.№ 58609/2024г.на СРС за прекратяване на производството по делото. Срещу подадената частна касационна жалба не е подаден отговор. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи от страните и данните по делото, намира при проверката си, следното: Е. Д. М. е предявил иск срещу Софийски апелативен съд с искане за присъждане на обезщетение в размер на 24 999лв., претендирани за причинени му неимуществени вреди за периода от 21.10.2017г. до 26.09.2024г. В исковата молба е посочил, че се касае за вреди, причинени в резултат от незаконното му задържане във връзка с повдигнато му обвинение по чл.199 НК, по което е било образувано н.о.х.д.№ 645/2015г. Твърди, че не е осъден и че делото е приключило с произнасяне на състав на ВКС по к.н.о.х.д.№ 1018/2019г.на ВКС. Към исковата молба не са приложени актовете, постановени по посочените дела. Независимо от това, с определение от 25.10.2024г. по гр.д.№ 58609/2024г., СРС е прекратил производството по делото като недопустимо с решаващ довод, че Апелативен съд София не е надлежен ответник. След подадената частна жалба, така постановеният акт е потвърден със сега обжалваното определение № 18567 от 1.10.2025г. по в.ч.гр.д. № 13594/2024г. на Софийски градски съд. Мотивите му са, че след като ищецът не твърди да е отменена мярката за неотклонение „задържане под стража“, от която се оплаква, не е налице хипотеза по чл.2 ЗОДОВ. Не се навеждат доводи за нарушение на съюзни правни норми, както и да е налице нарушение на норма на ЕКЗПЧ. Отделно е преценил, че предявяването на иска не преследва легитимен интерес, а съставлява злоупотреба с право, доколкото се касае за подаване на множество идентични искови молби или отличаващи само по периода на заявената претенция, поради което се касае до превратно упражняване на право, за което съдът не дължи защита. Към частната касационна жалба е приложено изложение /изискуемо съгласно препращането по чл.274, ал.3 ГПК/, в което жалбоподателят се позовава на основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следният поставен въпрос: Представлява ли „злоупотреба с право“ предявяването на иск по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ от ищец, който е оправдан с влязла в сила присъда и търси обезщетение за вреди, произтичащи от задържане под стража, наложено в същото производство, а участието му по други дела представлява упражняване на гарантирано от Конституцията ЕКЗПЧ и правото на ЕС право на достъп до съд? Настоящият съдебен състав намира, че следва да се допусне касационно обжалване по така поставения въпрос, доколкото същият е от значение за изхода на спора и е разрешен от въззивния съд в противоречие с установената съдебна практика във връзка с понятието „злоупотреба с право“. Последното е изяснено, че е налице при превратно упражняване на право, когато с предприетите се цели заобикаляне на закона или увреждане на другата страна. Няма злоупотреба с право когато лицето, подава сезираща съда молба със съзнанието, че упражнява съществуващо свое субективно право, като е без значение дали то съществува или дали е избран правилният път за неговото удовлетворяване /вж.в този смисъл напр. решения по гр.д.№ 1149/2009г.на ІV г.о. и по гр.д.№ 130782024г.на І г.о./ Имайки пред вид даденият отговор на поставения въпрос, настоящият съдебен състав намира постановения въззивен акт за неправилен. В случая, макар и като допълнителен аргумент, е прието наличие на „злоупотреба с право“ с мотиви за наличие на подадени множество идентични искови молби без по делото да се съдържат никакви данни за такива. Отделно, въззивният съд е следвало да констатира, че в случая претендираното спорно право не е било надлежно индивидуализирано и предприетите от първата инстанция действия по прекратяване на производството са преждевременни. Като е допуснал произнасяне по нередовна искова молба, без да даде указания за поправянето й, въззивният съд е постановил неправилен акт, който следва да бъде отменен. В случая, претенцията на ищеца е обезщетение за причинени му вреди в резултат на незаконно задържане във връзка с повдигнато му обвинение по чл.199 НК, по което е било образувано н.о.х.д.№ 645/2015г.на СпАС, във връзка с което е постановено и решение по к.н.о.х.д.№ 1018/2019г.на ВКС. По делото не са представени постановените актове по посочените дела. След служебна справка, настоящият съдебен състав констатира, че с постановеното решение по к.н.о.х.д.№ 1018/2019г.на ВКС – частично въззивната присъда на Апелативен специализиран наказателен съд София е отменена и делото е върнато за ново разглеждане, а в друга част е потвърдена. При тези данни, липсва конкретизация и абсолютно неясно е – кое точно задържане ищецът визира, дали е във връзка с наложена мярка „задържане под стража“, на коя дата, въз основа на какъв акт, дали е последвало обжалване и какъв е резултата. Посоченото уточнение е от съществено значение първо – с оглед определяне на надлежния ответник и второ – с оглед изхода на спора, доколкото заявената претенция предопределя възможния резултат. Съгласно постановеното ТР № 5 от 15.06.2015г. по т.д.№ 5/2013г.на ОСГК на ВКС - съдът не е легитимен да представлява държавата по искове за обезщетение за вреди от задържане под стража като мярка за неотклонение, когато то е отменено поради липса на законно основание /когато първата инстанция е наложила мярката за неотклонение, но въззивният съд я е отменил, тъй като не отговаря на изискванията на закона/ и съдът не отговаря по искове за обезщетение за вреди при постановяване на осъдителна присъда, отменена по реда на инстанционния контрол или по реда на възобновяване на наказателни дела. Липсва причинна връзка между актовете на съда и причинените вреди и когато бъде първо постановена осъдителна присъда и след това подсъдимия е оправдан. Това обаче не изключва отговорността му по принцип, тъй като са възможни и други хипотези на нарушаване на права, защитени от чл.5, §2-4 ЕКЗПЧ, във връзка с чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ. Преценката за конкретната хипотеза е невъзможна без конкретизиране на конкретно предявената претенция, а за това е следвало исковата молба да бъде оставена без движение на исковата молба с конкретни указания. Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение