Определение № 60835 от 25.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2574/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 293537/17.03.2021 г. на И. А. К., починал на 25.06.2021 г. и заместен от конституирания с определение на ВКС от 09.11.2021 г. негов малолетен наследник А. И. Х., чрез законния му представител – майка му П. Х. В., срещу въззивно решение № 260772/03.02.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 2246/2020 г. по описа на Софийски градски съд, с което, като е отменено решение № 256231/27.10.2019 г., постановено по гр. дело № 38820/2019 г. по описа на Софийския районен съд, е отхвърлен предявеният иск по чл. 249, ал. 2 ЗЗД от И. А. К. срещу Б. М. Т. за осъждане на ответника да върне на ищеца предадения по договор за заем за послужване недвижим имот, представляващ гараж-склад, находящ се в [населено място] и подробно индивидуализиран в решението. В касационната жалба се релевират доводи за противоречие на въззивното решение с материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите относно допустимостта на собственически възражения на ответника в производството по глава ХХV от ГПК по иск за опразване на наети и заети за послужване помещения, както и относно способите за трансформиране на държането на чужда вещ във владение при наличие на уговорка за ползване между страните и манифестиране на намерението за своене – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Цитира Решение № 118/02.06.2017 г. по гр. д. № 3769/2016 г. на ВС, ІV г.о.; Решение № 41 от 26.02.2016 г. по гр.д. № 4951/2015 г. на ВС, І г.о. Ответникът по касация – Б. М. Т., в писмен отговор взема становище за неоснователност на касационната жалба. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Предявен е иск от И. А. К. срещу Б. М. Т., с правно основание чл. 249, ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 310, ал. 1, т. 2 ГПК, за връщането на предаден по заем за послужване недвижим имот, представляващ гараж-склад № 3, находящ се в жилищна сграда – блок № 5, разположен в подземния етаж кота -1, 90 метра, със застроена площ от 18, 75 кв. м., построен в УПИ № XIV-2027, 2028 в кв. 172 по плана на [населено място]. Въззивният съд е посочил, че за да бъде уважена предявената претенция, ищецът трябва да установи постигнато съгласие между страните за сключването на договор за заем за послужване и предаването на вещта. Втората инстанция е анализирала събраните свидетелски показания, като е стигнала до извода, че от тях безпротиворечиво се установява, че Б. Т. упражнява фактическа власт върху процесния гараж, но не се изяснява на какво правно основание става това. Свидетелката Д., работила за строителната фирма, построила сградата, в която се намира гаражът, е посочила, че нейна колежка е предала ключовете от гаража директно на ответника в края на 2008 г. или началото на 2009 г. Това според въззивния съд, при липса на други данни, опровергава твърдението на ищеца, че лично или по поръчение на ответника е предал гаража на последния и разколебава тезата му за наличието на сключен с ответника договор за заем за послужване. Въззивният състав е приел, че основанието за ползване на гаража от Б. Т. по силата на сключен заем за послужване между страните е останало недоказано, поради което е отхвърлил предявения иск. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав счита, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1 на ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поставените от касатора въпроси не са обусловили решаващия извод на въззивния съд за отхвърляне на предявения иск. Втората инстанция, след като е обсъдила събраните по делото доказателства, е приела, че не е доказано от ищеца при условията на пълно и главно доказване наличието на договор за заем за послужване между страните, по силата на който на ответника е предоставена фактическата власт върху процесния недвижим имот. В мотивите на въззивното решение не са обсъждани никакви възражения, свързани с правото на собственост върху процесния гараж или с трансформирането на държането на чужда вещ във владение. Твърденията в касационната жалба, че ответникът е променил субективното си отношение и от държател се е превърнал във владелец, са ирелевантни за спора между страните. Само за пълнота следва да се посочи, че обжалваният въззивен акт не противоречи на цитираните от касатора решения – последните са постановени по дела с различен предмет. С оглед на горното, настоящият състав намира, че не са налице сочените от касатора основания за допускане до касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват. Насрещната страна не е доказала сторени в касационното производство разноски – не е представила договор за правна помощ, нито списък с разноски по чл. 80 ГПК, поради което такива не могат да й бъдат присъдени. С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,