Определение № 1744 от 10.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 934/2026 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Застрахователно акционерно дружество „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, ЕИК:[ЕИК], против въззивно решение № 183 от 12.02.2026 г., постановено от Апелативен съд - София по в.гр.д. № 2959 по описа на съда за 2025 г. в частта му, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционно решение № 188 от 29.07.2025 г., постановено от Окръжен съд – Кюстендил по гр.д. № 348 по описа на съда за 2024 г., касаторът е осъден да заплати на Д. Б. Д., ЕГН: [ЕГН], сумата в размер на 15338.76 евро /с левова равностойност 30000 лв./, представляваща разликата над същата сума - 15338.76 евро /с равностойност 30000 лв./, до общо присъдения размер от 30677,51 евро /с левова равностойност 60000 лв./ - обезщетение за претърпени неимуществени вреди - болки и страдания в резултат на настъпило на 09.04.2023 г. ПТП, със законните последици по отношение на лихвите и разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, иска се отмяната му в същата част и отхвърлянето на предявения срещу касатора иск за сумата над 15338.76 евро /с левова равностойност 30000 лв./, до общо присъдения размер от 30677,51 евро /с левова равностойност 60000 лв./, със законните последици по отношение на лихвите и разноските, при условията на евентуалност се иска намаляване на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, претендират се разноски. Касаторът счита, че решението е постановено в нарушение на материалния закон - чл. 52 ЗЗД и при допуснати съществени процесуални нарушения - превратно тълкуване на събрания по делото доказателствен материал и липсата на всестранна и обективна оценка на всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, неотчитане на характера и интензитета на претърпените от пострадалия вреди, и на релевантните критерии, запълващи със съдържание понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД, както и на характера и степента на причинените от процесното ПТП телесни увреждания, респ. - на интензитета и продължителността на търпените от ищеца болки и страдания. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК по въпроса: Кои са конкретно съществуващите обстоятелства, които съдът следва да вземе предвид при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 52 от ЗЗД, при предявен иск срещу застрахователя? Основанието по т. 1 от посочения законов текст се обосновава с твърдения, че видно от формалното съпоставяне на съдържанието на въззивната жалба на ответника и въззивното решение, въззивният съд не се е произнесъл по наведените от застрахователя доводи за съобразяването на обстоятелствата и доказателствените средства, като неотчетени от първоинстанционния съд, в обосноваване на размера на присъденото обезщетение. Сочи се, че с определение № 569 от 3.11.2020 г. по т.д. 494/2020 г. на ВКС, II т.о. е допуснато касационно обжалване по поставения и от касатора в настоящото производство, правен въпрос, като при произнасянето си по същия ВКС е съобразил изразената в т. 11 от ППВС 4/68 г. задължителна практика на ВС, приложима и по отношение на отговорността на застрахователя, като функционална на отговорността на деликвента, доразвита в постановени от ВКС решения: решение № 749/05.12.2008 г. по т. д. № 387/2008 г. на II ТО, решение № 95/24.10.2012 г. по т.д. № 916/2011 г. на I ТО на ВКС, решение 103/2.11.2020 г. по т.д.2181/19 г., ВКС, Първо ТО и др., и в посочените в тях актове, и съгласно която при приложение на чл. 52 от ЗЗД, на обезщетяване на посоченото основание подлежат всички „неимуществени вреди“, включващи всички онези телесни и психически увреждания на пострадалия и претърпените от него болки и страдания, формиращи в своята цялост негативни емоционални изживявания на лицето, ноторно намиращи не само отражение върху психиката, но и създаващи социален дискомфорт за определен период от време. На основание чл. 52 от ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като понятието „справедливост“ не е абстрактно, а е свързано с цялостна преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства във всеки един случай. Според касатора в случая съдът не е извършил такава цялостна преценка на обстоятелствата, що се касае до приетото за справедливо обезщетение за неимуществени вреди, предвид което обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното решение с противоречието му с посочената практика, както и със следните решения на ВКС: № 157 от 11.02.2016 г. по т.д. № 3638/2014 г., 1-во търг. отделение, № 42 по гр.д. № 5488/2013 год. на IV г.о. на ВКС - споделено и в други решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, така реш. № 42 по т.д. № 799/2011 год. на II т.о. на ВКС, реш.№ 36 по т.д. № 2366/2013 год. на II т.о. на ВКС, реш. № 197 по гр.д. № 7364/2013 год. на III г.о. на ВКС, реш. № 217 по гр.д. № 761/2010 год. на IV г.о. на ВКС, реш. № 146 по т.д.№ 2687/2014 год. на II т.о. на ВКС, включително и на цитираните в тези актове решения. Твърди се и че правният въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на чл. 52 ЗЗД, както и за развитието на правото, защото разглеждането му ще допринесе за обогатяване на съдебната практика, както и за развитие на правото и точното прилагане на закона по случаи свързани с обезщетения за вреди от ПТП. Ответникът по жалбата в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, по същество намира жалбата за неоснователна, претендира разноски. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима. В мотивите си към обжалваното решение, относими към оплакванията в касационната жалба и твърденията в изложението на основания за допускане на касационно обжалване, въззивният съд е приел, че: От приетите по делото писмени доказателства - съдебно-медицинска документация, заключението на допуснатата, изслушана и приета съдебно-медицинска експертиза, която е анализирала тази документация, както и въз основа на извършения от вещото лице личен преглед на ищеца, се установява, че вследствие на процесното ПТП, състояло се на 09.04.2023 г., ищецът е получил следните травматични увреждания: Фрактура на колянното капаче /патела/ на лява колянна става, налагаща оперативно лечение; Мекотъканни контузии /натъртвания/ на гръдната стена в дясно и коремната степа в ляво; Лекостепенен травматичен шок, развил се в резултат от болковото дразнене от травмите. Посочено е, че непосредствено след ПТП пострадалият е имал много силна болка в капачето на лявата колянна става и по-слаба болка в дясната гръдна и лявата коремна половини, които след проведеното лечение са започнали да намаляват. Установените при пострадалия травматични увреждания не са довели до опасност за живота му и постоянно разстройство на здравето, временно опасно за живота. В следствие на получените увреди, ищецът е претърпял три оперативни намеси с последваща рехабилитация между тях, като нормалния период за възстановяване след оперативното лечение на фрактурата на колянната става е от порядъка на 4-6 месеца, но тъй като той е получил повторна фрактура на същата става, този период се е удължил до една година. Вещото лице сочи, че след направени ЯМР при ищеца са откроими данни за непълно срастване на полифрагментната фрактура на капачката и частична руптура /скъсване/ на пателарния лигамент /връзка/, като описаните промени в костите, участващи в образуването на коленната става /фемура, тибия и капачката/ се свързват със Зудекова атрофия /разреждане на костното вещество в описаните кости/, вследствие на дългото обездвижване на ставата. При ищеца са налични и данни за дегенеративни /възрастови/ промени в лявата колянна става и данни за лезия /скъсване/ на задния рог на медиалния менискус 2-ра степен. Пояснено е, че така проведеното оперативно и постоперативно лечение с рехабилитация са били необходими с цел зарастване на счупената кост и впоследствие възстановяване обема на движение на лявата коленна става. Вещото лице дава положителна прогноза за възстановяване на фрактурата, като се очаквало да остане болка при палпация в ставата и при движение в същата, засилващи се при по-голямо натоварване и ограничаване на движенията в същата става в крайните степени. Вещото лице пояснява, че при ищеца има остатъчен оток в колянната става с контрактура от 10 градуса, означаващо, че той не може да изправя докрай левия си крак и този отток и контрактура ще останат до края на живота на ищеца и няма да се възстанови напълно обема на движението, т.е. не подлежат на възстановяване. Според вещото лице няма данни за причината за настъпване на повторната фрактура /рефрактура/ на лявата коленна става, но въззивният съд е констатирал, че същата е констатирана в медицинската документация, приета по делото, както и че в последната е отразено, че на 12.06.2023 г. ищецът е реопериран в болница „Лозенец“. Според съда видно от показанията на свидетелката О. Й., повторната фрактура е настъпила в санаториума в „Овча купел“, където ищецът е бил на рехабилитация след първата операция. Причината за падането е била трудната подвижност на ищеца. Същевременно въззивната инстанция е констатирала, че по делото /пред първоинстанционния съд/ е прието като доказателство решение на ТЕЛК, видно от което, вследствие на счупването на пателата ищецът е с 50 % трайна нетрудоспособност, без чужда помощ, за срок от 3 години - до 01.03.2027 г. Видно от това решение, рефрактурата е взета предвид при обсъждане и определяне размера на ТНР. Това писмено доказателство, надлежно прието в процеса, според въззивния съд не е било обсъдено от първоинстанционният такъв. Въззивната инстанция е намерила, че същото подлежи на съвкупна преценка с останалите събрани по делото доказателства /писмени и гласни/ и това доказателство е прието от въззивния съд за относимо, както във връзка с търпените от ищеца болки и страдания, така и във връзка с дължащия му се размер на обезщетението. Освен това въззивният съд излага, че по делото е допусната, изслушана и приета съдебно-психиатрична експертиза, която е изготвена от вещото лице също въз основа на приетата по делото медицинска документация, както и личен преглед на ищеца. Вещото лице по същата констатира, че след травматичното увреждане вследствие на процесното ПТП е извършена консултация с психиатър, като е проведено лечение с антидепресанти и транквилизатори. Последствията от преживяното при ищеца се изразяват в страх за здравето, безперспективни мисли за бъдещето, свързани с реализацията и автономността, което е следствие на въздействие на травмиращата ситуация. Вещото лице отчита, че състоянието на безпокойство и тревожност, нарушенията в съня и в емоционално оценъчните функции на личността са били особено интензивни в първите шест месеца след претърпяното ПТП и са носели характеристиките на остра реакция на стрес. В последващия период е настъпило и разстройство в адаптацията. Налице е фрустриране на уменията да функционира като успешна личност, нарушени са значими за ищеца житейски стереотипи, изпитва несигурност, понижаване на самооценката, което влияе върху начина му на общуване в семейния кръг и функциониране в ежедневието, и социалните ситуации, в които се реализира повече от една година след случилото се. Пояснено е, че описаните симптоми са нормалпсихологични и не представляват същинска психична болест, но са довели до необходимост от специализирана психиатрична помощ и могат да бъдат квалифицирани като остра реакция на стрес, довела впоследствие до разстройство в адаптацията и емоционална тревожност, влияещи върху социалния резонанс и емоционално волевите функции на ищеца. Вещото лице посочва и че към момента е преодоляна социалната дезадаптация и чувството за тревожност, възстановено е и умението да се рационализират страховете, но продължават да персистират ситуативна тревожност, периоди на нарушения в съня при ситуации, свързани с преживяното. В заключение вещото лице сочи, че при ищеца е била налице „остра стресова реакция“, преминала в „разстройство в адаптацията“, довели до затруднение в ежедневното социално функциониране. От събраните по делото гласни доказателства - свидетелите О. И. Й. и М. Д. П. - първата от които майка на ищеца, а втората - негова баба, според въззивния съд се установява, че след произшествието и оперативните интервенции, възстановяването на ищеца е продължило вкъщи. Той бил напълно неподвижен, за всичко се нуждаел от помощта на своите роднини. Ищецът бил на легло до месец септември същата година. За хигиенни нужди /тоалетна/ през този период е ползвал инвалиден стол като свидетелката Й. е следвало да го вдига от леглото и да го слага на инвалидния стол. Инвалидният стол е бил в стаята, в която ищецът спял. Свидетелката Й. го къпела, както и му сменяла превръзките и след трите операции. Свидетелката П. също е помагала. Това продължило около 6 месеца. След третата операция започнал рехабилитация, която и към момента продължавала. Травматичното изживяване се отразило и на психиката на ищеца - изпаднал в депресия и за около 6 месеца не искал да вижда никой, гонел дори най-близките си родственици, приемал медикаменти. Станал коренно различен човек от това, което бил преди ПТП - социален и активен физически, ходел на фитнес, вдигал тежести. Свидетелките сочат, че и към момента психическото му състояние не е както е било преди инцидента, независимо от употребените от ищеца лекарства. Въззивната инстанция е намерила, че следва да се отчете и факта, че по професия ищецът е шофьор на товарен автомобил, т.е. така причинените му вследствие на процесното ПТП травматични увреждания, ще оказват влияние на професионалната му реализация, като са цитирани и показанията на св. П.: „Пак си шофира, обаче, с автоматични скорости, автомобил“. При така изложените мотиви, въззивната инстанция е формирала извод, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди не съответства на търпените от ищеца болки и страдания и не овъзмездява същите в пълен размер, като е счела, че справедлив размер по смисъла на чл. 52 ЗЗД, на обезщетението за търпените от ищеца болки и страдания, е такъв от 60 хиляди лева. Въззивният съд е посочил, че що се касае до това дали е налице плащане от страна на застрахователя, излага следните мотиви: Тежестта за доказване на плащане е на ответника, ако същият го твърди. В конкретния случай от представените по делото /пред първата съдебна инстанция/ доказателства се установява, че от страна на ищеца е предявена претенция за изплащане на застрахователно обезщетение за причинените му неимуществени вреди вследствие на ПТП от 09.04.2023 г. По тази претенция е образувана застрахователна преписка, обективирана в щета № 0801-002565/2023-02, по която е определено застрахователно обезщетение в размер на 15 000 лв., което е преведено по сметка на ищеца с платежно нареждане от 17.04.2024 г., но сумата е била възстановена по сметка на дружеството с платежно нареждане от 19.04.2024 г., в който документ като причина за възстановяване на сумата по сметката на ответното дружество е посочено: „крайно недостатъчно обезщетение“. Този факт се признава и от самия ответник в отговора му по исковата молба. Според въззивния съд, действително, от първоинстанционния съд няма издаден изпълнителен лист за сумата 15 хиляди лева, за която е прието от въззивната инстанция в решението й, че обжалваното решение е влязло в сила. Съдът сочи, че пред въззивния съд процесуалният представител на ищеца/въззиваем, признава, че след постановяване на първоинстанционното решение от страна на ответника/въззивник е изплатена сумата в размер на 15 хиляди лева. Според въззивния съдебен състав обаче, доколкото се касае до плащане на сумата, за която от въззивната инстанция е прието, че касае влязлата в сила част на първоинстанционното решение, това не повлиява на изхода по спора пред въззивния съд. При така изложеното, за да се произнесе, настоящият касационен състав съобрази следното: Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В случая не е налице претендираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. По поставения въпрос е налице обилна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата практика на върховната касационна инстанция, част от която е цитирана и от касатора, и по отношение на която не е налице необходимост от изоставянето или промяната й, съобразно разясненията в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., поради което на това основание касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне. Касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по поставения от касатора въпрос, уточнен и конкретизиран от касационния състав, съобразно разрешенията в т. 1 от посоченото тълкувателно решение, като такъв относно критериите за определяне на справедливо по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, обезщетение за неимуществени вреди, включително при предявен пряк иск срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите – за проверка съответствието на обжалваното въззивно решение с цитираната от касатора задължителна /т. 11 от ППВС № 4/1968 г./ и казуална, както и със служебно известна на касационния състав, практика на ВС и ВКС по същия въпрос. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение