Определение № 233 от 18.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1779/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби, подадени от Д. Д. П., чрез процесуалния представител адв. Н. П. и от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието, чрез процесуалния представител юрк. П. С., срещу въззивно решение № 303 от 30.11.2022 г. по в. гр. д. № 442/2022 г. по описа Окръжен съд - Сливен, с което е постановено следното: частично е отменено решение № 1519 от 28.12.2018 г. по гр. д. № 57/2018 г. по описа на Районен съд – Сливен и е признато за установено по отношение на страните, че Д. Д. П. има право на допълнителен отпуск за положен извънреден труд над 50 часа за всяко тримесечие, до 12 дни годишно, за периода 01.01.2003 г. – 31.12.2009 г., в размер на: 11 дни за 2003 г., 4 дни за 2006 г., 12 дни за 2007 г., 12 дни за 2008 г. и 12 дни за 2009 г.; решение № 1519 от 28.12.2018 г. по гр. д. № 57/2018 г. по описа на Районен съд - Сливен е потвърдено в останала част, я която е отхвърлен като неоснователен, поради погасяването му по давност, предявеният от Д. Д. П. против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на Правосъдието установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено между страните, че Д. Д. П. има право на допълнителен отпуск от по 12 дни за положен от нея извънреден труд над 50 часа за всяко тримесечие за периода от 01.01.2010 г. до 30.06.2013 г. и са присъдени съдебни разноски. Д. Д. П. обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска, а Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието обжалва въззивното решение в частта, с която е уважен иска. В касационната жалба на Д. Д. П. се поддържа, че въззивното решение, в обжалваната част, е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и необосновано. Жалбоподателката се позовава на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор ответната страна по касационна жалба Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието, чрез процесуалния представител юрк. П. С., в който изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение. В касационната жалба на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието се поддържа, че въззивното решение, в обжалваната част, е недопустимо, евентуално неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и необосновано. Жалбоподателят се позовава на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор ответната страна по касационна жалба Д. Д. П., чрез процесуалния представител адв. Н. П., в който поддържа, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, в обжалваната от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието част, изразява и становище по съществото за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Касационните жалби са процесуално допустими, подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира: Производството пред Окръжен съд - Сливен в образувано след връщане на делото по ВКС с указания по приложението на процесуалния и материалния закон. В отменителното решение е прието, че държавните служители в МВР, работещи на смени, положили труд над законоустановеното работно време, за съответния период над 50 часа, имат право на допълнителен платен годишен отпуск до 12 работни дни, за което обаче има забрана да се компенсира с парично обезщетение, освен при прекратяване на служебното правоотношение, т.е. правото на допълнителен отпуск не се трансформира в парично докато съществува правоотношението с МВР и не може да бъде упражнено едностранно от служителя, поради което давността започва да тече от деня, в който правоотношението е прекратено. Ищцата е заемала длъжността „надзирател“ в затвора в [населено място] и липсват доказателства, че правоотношението й с Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието е прекратено. Дадени са указания, че при повторното разглеждане съдът следва да изслуша ново заключение на вещо лице, което да установи има ли превишаване на нормалната продължителност на работното време, с повече от 50 часа за всяко тримесечие през исковия период, като съобрази, че правото на допълнителен платен годишен отпуск е измеримо в дни и не може да надвишава 12 дни за всяка календарна година. Крайните изводи на съда, превишавана ли е нормалната продължителност на дежурствата на служителя, следва да бъдат направени след изчисляване на действително отработеното време за всяко тримесечие и съпоставянето му с нормалната продължителност на работното време за съответното тримесечие. При новото разглеждане на делото, въззивният съд е приел, че правото на ищцата да ползва допълнителния си платен годишен отпуск, компенсиращ положен извънреден труд не се е погасило по давност за периода 01.01.2003 г. – 31.12.2009 г. /по аргумент от § 8в ЗДСл/, тъй като такова погасяване не е било законово регламентирано. След този момент, до края на исковия период – 30.06.2013 г., при наличието на действието на разпоредбата на чл. 59а от ЗДСл § 8в ЗДСл /в сила от 01.03.2011 г./, материалното право на ползване на този отпуск се е погасявало по давност с изтичане на две години от края на всяка година, за която се полага, а този за 2010 г. – от 31.12.2012 г. Ищцата е разполагала с 2 годишен срок за всяка година да поиска ползването му или да предяви иска си за установяване на точния му размер, но тя е сторила това едва през 2018 г. – исковата молба е предявена на 05.01.2018 г. Искът е основателен и следва да се уважи за периода 01.01.2003 г. – 31.12.2009 г. като се признае за установено, че ищцата има право на допълнителен платен отпуск съгласно приетата допълнителна СИЕ в размер на 11 дни за 2003 г., на 4 дни за 2006 г., на 12 дни за 2007 г. на 12 дни за 2008 г. и на 12 дни за 2009 г. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателката Д. Д. П. е формулирала следните правни въпроси: 1. „Задължителни ли са за въззивния съд, на който делото е върнато за повторно разглеждане, указанията дадени от касационния съд но тълкуване и прилагане на материалния закон и длъжен ли е същият да приеме същото което е приела и касационната инстанция, щом този въпрос е поставен за разглеждане по делото при новото му разглеждане?“; 2. „С оглед вида, естеството и правната регламентация на правото на допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд по чл. 229, ал. 9 /ал. 8 ЗМВР от 1997 г. /отм./ и по чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР от 2006 г. /отм./ възможно ли е изобщо да се погаси но давност това материално право или правото му на ползване?“; 3. „Въведената от законодателя 2-годишна давност за погасяване на правото на ползване на платения годишен отпуск по чл. 59а ЗДСл, в сила от 01.03.2011 г., приложима ли е и за допълнителните платени годишни_отпуски за положен извънреден труд по ЗМВР – по чл. 229, ал. 9 /ал. 8 ЗМВР от 1997 г. /отм./ и по чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР от 2006 г. /отм.//, които са възникнали в периода след 2010 г.?“; 4. Допустимо ли е „по аналогия на закона“ да се приложи норма в общ закон /чл. 59а ЗДСл/, предвиждаща погасяване по давност спрямо основно конституционно субективно право, което е регламентирано в специален закон /ЗМВР от 2006 г., отм. с ЗМВР от 2014 г. /, съдържащ специални трудовоправни разпоредби, в които не само, че не е предвидена погасителна давност на това право, но и съдържащи изрична възможност за ползване на неизползвани отпуски от минали години до края на службата?“. Формулирани са и шест въпроса, касаещи присъдените по делото разноски. Сочи, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС по цитираните множество решения на ВКС, както и, че поставените под номер пет, шест и седем в изложението въпроси относно разноските са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Налице е основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по процесуалния въпрос относно приложението на нормата на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК. Касационното обжалване следва да се допусне за проверка на съответствието на решението с практиката на ВКС – решение № 253 от 06.04.2010 г. по гр. д. № 4122/2008 г. на IV г. о., решение № 217 от 03.07.2012 г. по гр. д. № 579/2011 г. на IV г. о., решение № 164 от 01.07.2013 г. по гр. д. № 1238/2012 г. на III г. о., решение № 28 от 27.06.2017 г. по т. д. № 3416/2015 г. на I г. о. и др., според която при новото разглеждане на делото въззивният съд е длъжен да се съобрази с указанията, дадени от ВКС относно тълкуването и прилагането на закона /материален или процесуален/. Задължителните указания на ВКС се отнасят и до изразеното в отменителното решение по чл. 290 ГПК становище относно материалноправен или процесуалноправен въпрос, произнасянето по който във въззивното решение покрива някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 или 3 ГПК, и е довело до допускане на касационното обжалване. Не е допустимо при новото разглеждане въззивният съд, на когото делото е върнато за ново разглеждане от касационната инстанция, да не се съобрази с дадените от последната указания за тълкуването както на материалния закон, така и на процесуалния закон, като правото на ВКС да даде подобни указания е признато с т. 11 на Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и тези указания са задължителни за въззивния съд при новото разглеждане на делото. По останалите въпроси не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение, в обжалваната от него част, тъй като същите не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, поради което нямат характеристиката на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Досежно въпросите по присъдените с делото разноски, касационната инстанция ще се произнесе с решението по чл. 295 ГПК, при разглеждане на касационната жалба същество. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието е формулирал следните правни въпроси: 1. „Допустим ли е установителен иск за признаване право на допълнителен отпуск за положен извънреден труд, след като той вече е законоустановен на осн. чл. 211, ал. 5 ЗМВР /отм./ в чл. 212, т. 3 ЗМВР /отм./ за периода 2003 г. до 30.06.2014 г., като исковата молба е подадена през 2018 г. при действащи служебни правоотношения и ищецът не е бил ограничен със законови и подзаконови разпоредби, едностранно и своевременно да предприеме действия за упражняване правото си на допълнителен отпуск /след изтичане на всеки 3 месечен отчетен период/ предвид заповед № ЛС-03- 26/26.01.2007 г. на Министерство на правосъдието - т. 13 и заповед № ЧР-06-94/29.08.2013 г. на Министерство на правосъдието - т. 7, за видовете, размера и реда за ползване на отпуските в ГД „ИН“ издадени във връзка с чл. 212, ал. 5 ЗМВР 2006 г. /отм./ и приложени по делото?“; 2. „Приложим ли е институтът на погасителната давност за предявяване на иск, с който да се установи дали са налице предпоставките за право на допълнителен отпуск за положен извънреден труд над 50 часа по чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР /отм./, от кой момент започва да тече срокът за претендиране на допълнителен отпуск за положен извънреден труд и за какъв период може да се претендира, след като служителят едностранно и своевременно /след изтичане на 3 месечен отчетен период/ има право да заяви писмено желанието си да упражни правото си на отпуск, съгласно заповед № ЛС-03-26/26.01.2007 г. на Министерство на правосъдието - т. 13 и заповед № ЧР-06-94/29.08.2013 г. т. 7, за видовете, размера и реда за ползване на отпуските в ГД „ИН“ издадени във връзка с чл. 212, ал. 5 ЗМВР 2006 г. /отм./ и приложени по делото, но не го е упражнил своевременно?“. Сочи, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 197 от 24.11.2015 г. по гр. д. № 7210/2014 г., III г. о. и определение № 200 от 11.03.2019 г. по гр. д. № 4816/2018, IV г. о. Поддържа, че въззивното решение е недопустимо, тъй като правото на допълнителен отпуск за положен извънреден труд е законоустановено и не следва отново да се установява със съдебно решение. Атакуваното решение не е недопустимо, каквото е настояването на жалбоподателя. Всеки може да предяви установителен иск по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това. Правният интерес на ищцата се извежда от необходимостта за установяване по надлежния ред на предпоставките, при които възниква правото и да бъде компенсирана с допълнителен отпуск за положен труд в извънработно време, което право се оспорва от ответната страна. В този смисъл е и константната практика на ВКС от която въззивният съд не се е отклонил, а именно, че правото на допълнителен отпуск /за превишаване над 50 часа на нормативно установеното работно време/ е непарично и от държавните служители в МВР не може да бъде предявено с друг иск, освен с установителен. По втория формулиран в изложението въпрос също е налице трайна практика на ВКС, от която въззивният съд не се е отклонил, а именно, че съгласно че за разлика от разпоредбите в КТ /чл. 176, ал. 3/ и ЗДСл /чл. 59, ал. 6/, нормите на ЗМВР не предвиждат възможност държавния служител в МВР да упражни това право с едностранно волеизявление. Естеството на задълженията, които такъв служител има, не допуска възможността той сам да реши кога да преустанови тяхното изпълнение. Той не може да ползва нито основния си, нито допълнителния си отпуск без насрещно волеизявление за съгласие от страна на съответния ръководител. От друга страна, отменените закони за МВР изрично забраняват този отпуск да се компенсира с парично обезщетение - чл. 229, ал. 4 ЗМВР 1997 г. /отм./ и чл. 212, ал. 4 ЗМВР 2006 г. /отм./, освен при прекратяване на служебното правоотношение. След като непаричното право не може да бъде трансформирано в парично докато съществува правоотношението между държавния служител и МВР, нито може да бъде упражнено едностранно от държавния служител, то за него давност не започва да тече до момента на прекратяване на правоотношението. Погасителната давност е санкция за ищец, който бездейства да упражни правото си и тя няма приложение там, където кредиторът е възпрепятстван със законови разпоредби да предприеме действия по упражняване на това право. Предвид изложеното, не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието част. На основание чл. 81 ГПК на Д. Д. П. следва да се присъдят съдебни разноски в размер на 1200 лева /заплатено адвокатско възнаграждение за подаване на отговор на касационната жалба, съгласно договор за правна защита и съдействие от 19.01.2023 г./, платими от насрещната страна Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение