Определение № 5574 от 02.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4447/2024 г.

Производството по делото е по чл. 274, ал. 3 ГПК и е образувано по частна касационна жалба, подадена от Х. Х. Ц., чрез адвокат А. Ж., срещу въззивно определение № 2531 от 09.10.2024 г. на Софийския апелативен съд, постановено по ч.гр.д. № 2196/2024 г. Жалбоподателят излага съображения за неправилност на обжалваното определение и иска неговата отмяна. Сочи, че въззивният съд в нарушение на процесуалния и материалния закон не е анализирал и обсъдил изцяло и в съвкупност намиращите се по делото доказателства за материалното, гражданското и здравословното му състояние, не е събрал и служебно доказателства за относимите факти и обстоятелства за производството. Неправилно е отказал да го освободи от задължението за внасяне на държавна такса единствено с това, че не е представил декларация по чл. 83, ал. 2, т. 2 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационното обжалване. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд взе предвид следното: Срещу решение № 6600 от 20.12.2023 г. по гр.д. №10/2023 г. на СГС е постъпила касационна жалба вх. № 15740/12.02.2024 г. от Х. Х. Ц., чрез процесуалния му представител адв.А. Ж.. Първостепенният Софийски градски съд е дал указания на ищеца да отстрани констатирани нередовности на касационната жалба, като я е оставил без движение с разпореждане № 3641/13.02.2024 г. Със същото разпореждане е указано е на касатора да представи попълнена декларация за имуществено и семейно положение по повод отправено искане за освобождаване от държавна такса за касационното обжалване. Разпореждането е връчено на адв.А. Ж. на 26.03.2024 г. В указания срок не е представена декларация. Първостепенният съд е оставил без уважение искането за освобождаване от държавна такса за касационното обжалване. То е потвърдено от САС. Апелативният е посочил, че на страната е дадена възможност да представи попълнена декларация за имуществено и семейно положение, тя не се е възползвала от това, поради което, правилно е оставено без уважение искането по чл. 83, ал. 2 ГПК. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК по следния въпрос: длъжен ли решаващият съд при едно забавено извън разумния срок дело да бави делото с порочното определение на въззивния съд и да преследва незаконна цел при установено налице неразумно съотношение на съразмерност между използваните средства и преследваната цел от съда, с отказа от освобождаване от държавна такса в размер на 30 лв., като по частното дело, съдът е станал причина за забавяне на цялостния процес и процеса по частната жалба извън разумния срок – твърди се противоречие на въззивното решение с мотивите към т. 12 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС; определение № 66 от 12.02.2016 г. по ч.гр.д. № 3180/2013 г. на ВКС, IV г. о.; определение № 274 от 12.05.2015 г. по ч. гр. д. № 1842/2019 г. на ВКС, III г.о.; определение № 87 от 19.05.2017 г. по ч. гр. д. № 1704/2017 г. на ВКС, I г.о. Въпросът е неотносим към предмета на произнасяне, както в обжалваното въззивно определение, така и по настоящата частна жалба. Дали съдебното производство продължава в неразумно дълъг срок или не, няма отношение към въпроса, изпълнила ли е изискванията по чл. 83, ал. 2, т. 2 ГПК страната, съответно установила ли е, че няма достатъчно средства, за да заплати държавна такса по касационната жалба. Следващият правен въпрос е: правилно и допустимо ли е съдът за извършва преценка на възможността за плащане на държавна такса на основа на теоретични и несигурни доходи на инвалидизирано и болно лице със 75% т.н.р. по ЕР на ТЕЛК. Въпросът, макар и некоректно зададен, се явява относим във всяко производство по чл. 83, ал. 2 ГПК относно това дали съдът преценява здравословното състояние на молителя. Касаторът не е изложил обосновка за допълнителните условия по чл. 280, ал. 1 ГПК, което само по себе си е достатъчно за извода, че по поставения въпрос няма основания за допускане на касационно обжалване (ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Независимо от това, съставът на ВКС намира за нужно да посочи, че видно от въпроса, според касатора, лицата с призната инвалидност с ЕР на ТЕЛК изобщо не дължат заплащане на такси и разноски в исковите производства, а тогава няма основание и да се развива производство по чл. 83, ал. 2 ГПК. Не е ясно от къде страната прави подобни заключения, като същевременно действащата уредба е ясна и несъмнена, а отговорът на въпроса се съдържа в чл. 83 ГПК – в ал. 1 изрично са посочени групите лица, които не внасят такси и разноски и по кои видове дела, между които не са лицата с увреждания. Последните, както и всички други физически лица, извън тези по ал. 1, могат да бъдат освободени от такси и разноски по граждански дела, само ако подадат подобна молба и само с акт на съда, т.е. последният „правилно“ и „допустимо“ се произнася, щом бъде сезиран, а здравословното състояние на страната преценява, ведно с другите, посочени в чл. 83, ал. 2 ГПК обстоятелства, за да установи има ли достатъчно средства, за да заплати дължимите такси и разноски по делото. Също, следва да се посочи, че съдът прави горните заключения въз основа на предоставени от самата страна доказателства, като за имущественото й състояние съди въз основа на декларираното от самата нея. Следващият въпрос е длъжен ли е съдът да съобрази и мотивира в съдебния акт текущите възможности за заплащане на държавни такси по делото от молителя и специфичните обстоятелства - юридически, здравни, финансово-икономически по казуса. Отново не е изяснено в коя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК е направено питането. Въпросът, несъмнено, е от значение за всяко производство по чл. 83, ал. 2 ГПК, но в случая е некоректно зададен и извън съображенията на въззивния съд. Той не е отказал да извърши преценка по посочените обстоятелства, а е бил поставен от самата страна в невъзможност да го стори, защото тя не е представила изискуемата по чл. 83, ал. 2, т. 2 ГПК декларация. Нещо повече, първостепенният съд, преди да се произнесе, изрично е указал на страната да попълни такава, изчакал е дори повече от два месеца за изпълнение, но Х. Ц. е проявил бездействие да охрани собствените си интереси. Следователно липсва основание за допускане на касационно обжалване и по така поставения въпрос. Касаторът твърди още, че е ограничено правото му на достъп до съд, като цитира решението на ЕСПЧ по дело „А. ООД и М. срещу Б.“, жалба № 68334/01, т. 37. Посочва, че ограничаването на достъпа до съд не е в съответствие на чл. 6 §1 КЗПЧОС, освен ако не преследва законна цел и не е на лице разумно съотношение на съразмерност между използваните средства и преследваната цел. (К., §§54-55; Т. и синове ЛТД и други и М. и други срещу В., 10 юли 1998 г. §72, сборник 1998-11/). Факторите, които трябва да се вземат предвид при определяне дали един жалбоподател се е възползвал от правото си на достъп до съд, що се отнася по-специално до разноските или държавните такси, дължими от страна по делото, са следните: размерът на таксите, преценен в светлината на специфичните обстоятелства по случая, както и платежоспособността на заинтересованото лице и стадия производството, в който въпросното ограничение е наложено. (К., §60; П. и „П.“ ООД срещу П., жалби № 39199/98, § 64). Правен въпрос не е поставен, за да се прецени хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, а от друга страна цитираната практика е неотносима към казуса. Именно нормата на чл. 83, ал. 2 ГПК гарантира достъп до съд и на лицата, които са финансово затруднени, за да заплатят нужните такси и разноски по делото. Самата преценка, съобразена с размера на таксите, предвид спецификата на случая, платежоспособността на заинтересованото лице и стадия производство, в което въпросното ограничение е наложено, както стана ясно вече многократно по повод поставените по-горе от касатора въпроси, въззивният съд е бил в невъзможност да извърши в цялост. Той е отчел размера на държавната каса от 30 лв., която е следвало да заплати страната, фазата на производството – приключило въззивно и подадена касационна жалба, но не е имало как да установи финансовите възможности на Ц., съответно той би ли се затруднил да заплати таксата. Последното се дължи на отказа на самата страна да декларира имущественото си състояние. На практика, страната прехвърля върху съда последиците от собственото си неизвинимо бездействие. В заключение, няма основания за допускане до касационно обжалване на обжалваното въззивно определение. Мотивиран от горното, съдът