Определение № 3402 от 13.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1573/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ срещу въззивно решение № 19 от 19.02.2024 г., постановено от Апелативен съд – Варна по в.гр.д № 533 по описа на съда за 2023 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 154 от 20.10.2023 г., постановено от Окръжен съд – Разград по гр.д. № 164 по описа на съда за 2023 г. в частите му, с които касаторът е осъден да заплати на Г. П. Р., ЕГН: [ЕГН] - лично и и в качеството му на наследник на съпругата си В. П. Р., починала на 23.01.2022 г. суми, представляващи разликите над 20000 лв. до по 125000 лв. (суми от по 105 000 лв.), като обезщетения за неимуществени вреди, претърпени от Г. П. Р. и от неговата съпруга В. П. Р., от настъпилата при ПТП на 02.11.2021 г. смърт на сина им П. Г. Р., ведно със законната лихва върху присъдените суми, считано от 07.03.2022 г. - датата на предявяване на претенцията от Г. П. Р. и считано от 20.11.2021 г. - датата на предявяване на претенцията от В. П. Р., до окончателното изплащане на задълженията, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В жалбата се излагат оплаквания за очевидна неправилност, както и за неправилност на решението, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост, с оглед крайния извод на съда за неприложимост на института на съпричиняване по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. Евентуално, в случай, че се приеме, че атакуваното решение не осъществява видимо тежко нарушение на закона и явна необоснованост по прилагането му се твърди, че решението е неправилно, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и неправилно приложение на материалния закон, довели до необоснованост и нарушаване на основополагащ принцип на равнопоставеност на страните.

Сочи се, че въззивното решение страда от съществен порок, осъществяващ признаците на очевидна неправилност на съдебния акт, произтичаща от разнопосочното ценене от страна на съда, на един и същ, установен по делото факт спрямо поведението на двамата участници в ПТП. Излага се, че при преценката на поведението на водача на товарното МПС, съдът е извел виновност от несъобразяването на същото с тежките метеорологични условия в района на ПТП - гъста мъгла с видимост от 5.00 метра до 10.00 метра, съгласно приетото по делото заключение на вещото лице автотехнически експерт. Същото обстоятелство обаче, съдът е разгледал като оневиняващо поведението на пешеходеца и излизането му на пътното платно, като е отчел същите условия за причина за настъпила дезориентация, каквато не е доказвана по делото, а е изведена като предположение от съда.

По отношение неправилността на решението, като постановено при неправилно приложение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила по прилагането на чл. 300 от Гражданско процесуалния кодекс (ГПК), и института на съпричиняване по чл. 51, ал. 2 чл. 52 от ЗЗД се твърди, че съдът е постановил решението при неспазване на чл. 300 от ГПК, несъобразяване на установения в наказателното производство механизъм на ПТП, част от който е поведението на пострадалия пешеходец, при непълен и неправилен анализ на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, които пороци са довели до извеждането на неправилни и противоречиви изводи на съда, относно липсата на надлежно установено по делото съпричиняване на ПТП и вредоносния резултат от страна на пострадалото от произшествието лице, както и на присъждането на завишени размери на обезщетения, произтичащо от неправилно приложение на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД.

Настоява се, че съдът при решаването на спора по същество не е съобразил резултатите от наказателното производство, а едностранно се е позовал на установената от наказателния съд отговорност на водача на товарното МПС с турски регистрационен номер, игнорирайки и незачитайки в рамките на гражданския процес, установените по безспорен начин факти и обстоятелства от наказателния съд при установяване на механизма на ПТП, част от който в конкретния случай е и поведението на пострадалото лице. Според касатора в конкретния случай, изследваното и установено фактически и обективно поведение на пешеходеца в наказателното производство е неразделна част от установяване на фактическото събитие, от което произтича и отговорността по застраховка „Гражданска отговорност“, системата „Зелена карта“, които факти и обстоятелства следва да бъдат зачетени от гражданския съд по силата на закона. Сочи се, че приложението на чл. 300 от ГПК е от съществено значение за единството и безпротиворечивостта на актовете в системата на правоохранителната дейност като цяло. Излага се, че с влязъл в законна сила съдебен акт на наказателния съд по случая е доказано, че реализирането на събитието и настъпилият в причинна връзка с него вредоносен резултат, са съпричинени в изключително висока степен от пострадалото лице. Наказателният съд при установяване на механизма на ПТП е изследвал освен поведението на водача на МПС и това на пешеходеца, като е извел от неговите действия и бездействия, че същият е съпричинил както събитието, така и вредоносния резултат от него. Т.е. доколкото пострадалото лице е участник в ПТП като пешеходец, неговото поведение е изследвано като част от механизма на ПТП, като изводът на съда за съществено съпричиняване на ПТП и последиците от него е взет предвид от наказателния съд и е отчетен при определяне на наказанието, наложено с присъдата, като смекчаващо отговорността на водача на товарното МПС. Според касатора в противоречие с влязъл в сила съдебен акт по смисъла на чл. 300 от ГПК, гражданският съд е извел липса на установено по делото съпричиняване от страна на пострадалото лице, като едностранно и частично е взел предвид само част от установените в наказателното производство факти и обстоятелства, касаещи механизма на ПТП по отношение единствено на поведението на водача на МПС, игнорирайки поведението на вторият участник в него, установено надлежно в наказателното производство, като част от механизма на ПТП.

Касаторът счита, че съдебният акт е очевидно неправилен, доколкото въззивният съд, потвърждавайки решението на първоинстанционния съд е допуснал нарушение по прилагането на закона, като не е съобразил разпоредбата на чл. 300 от ГПК и е извел неправилен извод, че установеното в наказателното производство поведение на пострадалия, като част от елементите на изпълнителното противоправно деяние, прието за установено в присъдата, идентично с наведеното съпричиняване от пострадалия в гражданския процес, макар и поведението на което лице да не е предмет на изследване в наказателния процес, няма обвързваща и задължителна сила за съда при решаването на повдигнатия по случая пред него гражданскоправен спор, относно последиците от деянието.

По изложените съображения касаторът счита, че решението е постановено при очевидна неправилност и осъществява признаците на същата, съгласно практиката на ВКС - Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 27 от 22.04.2019 г. по гр.д. № 1321/2018 г., 4 Г.О., ГК на ВКС, определение № 97 от 30.01.2018 г. на ВКС по ч.т.д. № 221/2018 г., 2 т.о., определение № 140 от 20.03.2018 г. на ВКС по ч.т.д. № 726/2018 г., I т.о., определение № 16 от 14.01.2019 г. на ВКС по ч.т.д. № 2732/2018 г., I т.о.

Евентуално, по допускане на жалбата до касационно обжалване, се заявява наличието на основания за такова допускане по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.

Формулират се правни въпроси, които според касатора са от значение и за точното прилагане на закона, както и за създадена поради неточно тълкуване съдебна практика (чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 3, т. 4 от ГПК):

„1. Когато наказателният съд в диспозитива на присъдата по чл. 300 от ГПК е отчел поведението на пострадалия като такова, способствало настъпването на вредоносното събитие и последиците от него, следва ли въззивният съд, разглеждащ гражданскоправните последици от деянието, да съобрази същите, когато те са част от установения от наказателния съд механизъм на ПТП, като елемент от съставомерното деяние, дори и същите действия и бездействия, да не са били предмет на наказателното производство?

2. Допустимо ли е въззивният съд да цени по различен начин един и същ установен по делото факт и да извежда противоположни изводи от него?

3. Следва ли въззивният съд да извежда едни и същи изводи при преценката на един и същ факт, установен по делото?

4. Оценката на въззивния съд на един и същ факт, установен по делото може ли да води до противоположни изводи?

5. Правилна ли е преценката на въззивния съд на един и същ факт, установен по делото, в случай че води до противоречиви изводи?

6. Разнопосочната преценка на въззивния съд, на един и същ факт, установен по делото, води ли до нарушаване на принципа на равнопоставеност между страните в производството?

7. Следва ли въззивният съд да достигне до еднозначна преценка на един и същ факт, установен по делото?“

Настоява се, че поставените въпроси са от значение за основателността на исковете и касаят предмета на делото, предвид наведеното по делото от ответника съпричиняване на вредоносното събитие и произтеклия от него вредоносен резултат, като отговорите на същите обуславят изхода от спора и са от значение за формирането на крайният извод на въззивния съд за липса на основание за прилагане института на съпричиняване по чл. 51, ал. 2 от ГПК.

Сочи се, че въззивният съд е постановил решението си в противоречие с практиката на ВКС и тази на съдилищата в страната при прилагането на института на съпричиняването - определение № 1388 от 26.03.2024 г. по гр.д. № 2462/2023 г., определение № 1700 от 19.06.2023 г. по гр.д. № 354/2023 г., ГК, ГО на ВКС, определение № 2834 от 04.10.2023 г. по гр.д. № 417/2023 г., ГК, 3 ГО на ВКС, решение № 105 от 19.06.2017 г. по гр.д. № 60353/2016 г., ГК, 3 ГО на ВКС, определение № 165 от 25.03.2020 г. по т.д. № 1287/2019 г., ТК, 2 ТО на ВКС, определение № 60487 от 15.10.2021 г. по т.д. № 2386/2020 г., ТК, 2 ТО на ВКС, решение № 264 от 12.02.2015 г. по гр.д. № 6457/2013 г., 3 ГО по описа на ВКС.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му в цялост и постановяване на друго, с което да се приеме, че пострадалият пешеходец е съпричинил ПТП и настъпилия вредоносен резултат, като се приложи института на съпричиняването по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, да се определи дела на отговорност на пострадалия спрямо отговорността на водача на увреждащото МПС, респ. – да се намали размерът на присъдените обезщетения, съобразно същия дял на отговорност, претендират се разноски.

Ответникът по касация оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, по същество намира жалбата за неоснователна, претендира разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно основателността на предявените срещу касатора искове в уважените им и с обжалваното решение размери, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение, че:

Съобразно приетото в съдебната практика на ВКС (виж напр. решение 46 от 19.05.2022 г. по т. д. № 408/2021 г. на I т.о., решение № 7 от 09.03.2022 г., гр.д. № 2000/2021 г. на III г.о., решение № 85 от 03.08 016 г. по т.д. № 1047/2015 г. на II т.о., решение № 127/29.10.2015 г. по т.д. № 1882/2014 г. на II т.о. и др.), влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца (по арг. от чл. 300 от ГПК), като всички останали факти, които имат отношение към гражданските последици от деянието, включително съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, подлежат на доказване от страната, която ги твърди с допустимите за това доказателства. Поведението на пострадалия не е предмет на присъдата, освен ако съпричиняването представлява елемент от състава на престъплението и е било предмет на изследване в наказателното производство по конкретното дело. Без значение е дали за съпричиняването са били събрани доказателства в хода на наказателното производство. Фактът на съпричиняване подлежи на самостоятелно доказване в гражданското производство и за него гражданският съд не може да формира изводите си въз основа събраните в наказателното производство доказателства, нито въз основа интерпретацията им от наказателния съд в мотивите на присъдата (в този смисъл определение № 316 от 15.06.2018 г. на ВКС по т.д. № 640/2018 г., I т.о., ТК, в което е цитирана допълнително задължителна съдебна практика на ВКС).

Въззивният състав излага, че пред първоинстанционния съд е изслушано заключение на комплексна СМЕ и АТЕ експертиза. Въз основа на огледния протокол от досъдебното производство вещите лица са посочили, че отдясно в зоната на ПТП на пътното платно има мантинела, затревена площ и гориста местност - има стръмен бряг с високи дървета (гора) и няма обекти, които да са в причинно-следствена връзка с посоката на движение на пострадалия пешеходец. Отляво на пътното платно има затревен банкет с широчина 2.5 метра и мантинела, която на места липсва или е огъната. В участък от около 50 метра вертикалните стълбчета на лявата мантинела са изкривени, а в участъка на ПТП от около 20 метра липсват хоризонталните елементи на оградата. След мантинелата и затревената площ има изграден успореден на главния път второстепенен асфалтов път с широчина 6,50 метра. Ударът между влекача и пешеходеца е настъпил в средната част на пътя, в близост до разделителната линия, при движение по взаимно пресичащи се траектории, при сблъсък на предна челна лява част на кабината на влекача, в зоната на левия фар, с тялото на пешеходеца.

Съставът на съда цитира експертите, които са посочили, че на 02.11.2021 г., около 05:00 часа, на мястото на ПТП е имало гъста мъгла и видимостта е била силно намалена до 5-10 метра. Водачът на товарния автомобил се е движил с включени къси светлини и халогенни фарове в близост до разделителната линия, която заедно със задните светлини на движещият се пред него товарен автомобил, са служили за ориентир на водача. По същото време по успоредния локален път в посока към [населено място] са се движели пострадалият пешеходец П. Г. П. и баща му Г. П. Р.. Навлизайки в гъстата мъгла, пешеходците се разделили и загубили връзка помежду си, като пострадалият П. П., следвайки левия край на локалния път, излязъл на пътното платно на главния път в участъка на липсващото звено от мантинелата. В момента, в който пешеходецът е излязъл на пътното платно и е бил силно дезориентиран в гъстата мъгла и ниската видимост, влекачът на товарния автомобил се е намирал на около 20-30 метра от него и е приближавал със скорост около 80 км/час. Вещите лица заключават, че при възникналата критична ситуация, метеорологичните условия (гъста мъгла и намалена видимост 5-10 метра), силно са повлияли върху времето за реакция на водача и разстоянието за спиране на товарния автомобил, което в конкретната ситуация е било 10 пъти по-голямо от безопасното и водачът се е движил с технически несъобразена скорост с разстоянието на видимост. Поради неправилния избор на скоростта на движение, в условията на намалена видимост, водачът на автомобила не е имал възможност да забележи пешеходеца и да реагира навреме. Вещите лица са допълнили, че в зоната на ПТП не се намират обекти, които да мотивират пешеходеца да предприеме пресичане на платното за движение. Пешеходецът е бил силно дезориентиран в гъстата мъгла и ниската видимост, поради което е излязъл на платното за движение в обсега на товарния автомобил.

След съответните изчисления експертите са установили, че в зависимост от начина на пресичане на пътното платно от пешеходеца (перпендикулярно или косо), в началото на пресичането му, товарният автомобил е бил на разстояние: при перпендикулярно пресичане - от 36.66 до 63.87 метра, а при косо пресичане от 47.10 до 82.20 метра от мястото на удара. Опасната зона за спиране при движението на автомобила с 80 км/час, е 103.6 метра (надхвърляща и най-дългото разстояние до пешеходеца, независимо от начина на неговото пресичане). Видимостта пред водача е била до 10 метра. Пешеходецът е бил облечен с черно яке, без светлоотразителна жилетка или светлоотразителни елементи, без никакво осветление. Местността е била гориста, без обозначения за пресичане на хора.

Съдът възпроизвежда изводите на експертите в насока на това, че в конкретно създалата се ситуация водачът на товарния автомобил не е имал техническа възможност да забележи пешеходеца и да реагира своевременно, за да предотврати удара. В условията на силно намалена видимост (5-10 метра), ПТП е било предотвратимо само в случай, че водачът се е движил с технически съобразена скорост с разстоянието на видимост - до 14 км/час. От своя страна пешеходецът е имал възможност да забележи светлината от фаровете на приближаващият от дясната му страна автомобил на разстояние не повече от 20 метра. Същият обаче е бил дезориентиран в обстановката поради ниската видимост и е предприел пресичане на платното за движение без да се увери, че по него не се движат и приближават МПС. Пешеходецът е могъл да изчака в зелената площ и да не предприема пресичане на платното за движение, като по този начин би избегнал удара с товарния автомобил.

Съдът излага още, че в съдебно заседание вещите лица допълват, че това е републикански път, първи клас, който е извън населено място и не е скоростен път. В случая ограничението на скоростта до 50 км.ч. е при снеговалеж, а иначе разрешената скорост за този тип товарен автомобил е максимално 70 км/ч за пътния участък. В случая, предвид конкретните метеорологични условия, всяка скорост над 14 км/ч води до невъзможност от спиране преди мястото на удара. Товарният автомобил обаче е бил навлязъл малко в лявата лента. Поради това, при всяка скорост по-висока от 14 км/ч, автомобилът ще пресече линията на съприкосновение. Ако пешеходецът продължи да се движи, винаги ще има съприкосновение с товарния автомобил, ако последният се движи със скорост по-висока от 14 км/ч. Ако пешеходецът е стоял на едно място и не се е движил, т.е. не е пресичал, а е стоял неподвижно, а в същото време автомобилът пък се е движил в своята лента, е нямало да настъпи съприкосновение. Пояснява се, че ако водачът на товарния автомобил не е навлязъл в насрещната пътна лента, а се е движил само в своята, траекториите на автомобила и пешеходеца е нямало да се пресекат.

Съдът възпроизвежда и заявеното от вещото лице - автоексперт, който посочва още, че в конкретния случай, към момента, в който пешеходецът е предприел пресичането, не е могъл да възприеме товарния автомобил, нито пък при движение с установената скорост на автомобила - водачът е могъл да възприеме пешеходеца. При възприемането на автомобила от пешеходеца, когато разстоянието между тях е било 20 метра, пешеходецът не е имал никаква възможност за реакция, предвид установената скорост на движение на автомобила, тъй като 20 метра се изминават за не повече от 1 секунда - „няма време да премигнеш“, според поясненото от вещото лице в съдебно заседание. Според показанията на съдебния експерт – медик, констатираните увреждания по пострадалото лице, могат да се получат както ако пешеходецът е бил в неподвижно състояние, така и ако се е движил. Травмите сочат, че главата е била леко обърната наляво, което може да е реакция от възприемането на шума. В случая обаче „пресичането“ е условно употребена дума, тъй като по-скоро дезориентацията е водещият елемент в поведението на пешеходеца.

Според състава на въззивния съд, въз основа на така даденото заключение, вкл. и съобразно поясненията на вещите лица, дадени в с.з. следва да се приеме, че движейки се по успоредния локален път, все още в тъмната част на денонощието и при гъста мъгла, пешеходецът е бил дезориентиран и е навлязъл на пътното платно за движение на автомобилите по републикански път. Това навлизане е било възможно благодарение на липсата на хоризонталните елементи на оградата в участъка на ПТП - около 20 метра е била липсващата мантинела. Според съда очевидно това навлизане не е имало за цел пресичане на пътя, тъй като на отсрещната страна освен мантинела има стръмен бряг с високи дървета (гора) и както сочат експертите - няма обекти, които да са в причинно-следствена връзка с посоката на движение на пострадалия пешеходец. Както допълват в с.з. експертите, по-скоро дезориентацията е водещият елемент в поведението на пешеходеца. Според съда този извод се налага и при проследяване на евентуалната траектория на движение на пешеходеца, който е тръгнал да се връща в посоката, от която е дошъл. Същевременно обаче, при ограничение на скоростта от максимум 70 км./ч. и при силно намалената видимост, която съобразно нормата на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП е изисквала от водача на товарния автомобил да се движи със скорост не по-голяма от 14 км/ч, същият е управлявал автомобила със скорост от 80 км/ч. Освен това, мястото на удара е в лентата за насрещно движение, където се е намирал пешеходецът. Последният пък, именно поради гъстата мъгла, е могъл да възприеме движещото се МПС на разстояние от 20 м. Предвид скоростта, с която се е движил автомобилът обаче, пешеходецът не е имал никаква възможност да реагира, тъй като времето до настъпването на удара е било около 1 секунда след момента на възприемането на приближаващото се МПС.

Поради това, според въззивния съд, е без никакво значение обстоятелството, че пешеходецът е бил облечен в тъмни дрехи и без светлоотразителна жилетка, без значение, че се е озовал без причина на пътното платно от републиканския път, без значение е каква е била посоката му на движение по пътното платно или пък дали в момента на удара е бил неподвижен, защото при превишението на скоростта и поради навлизането в лентата за насрещно движение от автомобила - ударът е бил неизбежен. И обратно - дори и пешеходецът да е предприел пресичане на пътното платно без да има законови предпоставки за това, ако скоростта на товарния автомобил е била до 14 км/ч (предвид намалената видимост) и ако същият не е навлязъл в лентата за насрещно движение, където се е намирал пешеходеца, ударът не би настъпил.

Поради изложеното и в обобщение въззивният съд е намерил, че възражението за съпричиняване е неоснователно и не е налице хипотезата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, за да бъде намалявано определеното обезщетение.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Въззивното решение не е очевидно неправилно.

В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

В конкретния процесен случай в обосноваване поддържаната от него очевидна неправилност на въззивния съдебен акт, касаторът излага две групи твърдения - разнопосочното ценене от страна на съда, на един и същ, установен по делото факт спрямо поведението на двамата участници в ПТП, както и това, че потвърждавайки решението на първоинстанционния съд, въззивният такъв е допуснал нарушение по прилагането на закона, като не е съобразил разпоредбата на чл. 300 от ГПК и е извел неправилен извод, че установеното в наказателното производство поведение на пострадалия, като част от елементите на изпълнителното противоправно деяние, прието за установено в присъдата, идентично с наведеното съпричиняване от пострадалия в гражданския процес, макар и поведението на което лице да не е предмет на изследване в наказателния процес, няма обвързваща и задължителна сила за съда при решаването на повдигнатия по случая пред него гражданскоправен спор, относно последиците от деянието.

Така изложеното не е годно да обоснове извод за очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт. Освен че е относимо изцяло към правилността на въззивното решение /и двете групи твърдения/, схващана като касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК, но без да разкрива белезите на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, описани непосредствено по-горе, но също така и изложеното от въззивния съд /по отношение втората група твърдения на касатора/, е в пълно съответствие, както с ясното съдържание на нормата на чл. 300 от ГПК, така и с обилната, и еднопосочна, известна на касационния състав практика по прилагането й, включително и с цитираната от въззивния съд в решението му, в относимата му към това оплакване на касатора, част от мотивите към решението.

Не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване и по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК /посоченото такова по т. 2 от същия законов текст с актуалното му съдържание след изменението на ГПК, обн. ДВ, бр. 86 от 2017 г., въобще не е обосновано от касатора, а ал. 1 на чл. 280 от ГПК, не съдържа сочената на друго място в изложението т. 4/.

Първият от въпросите на касатора е правен и може да бъде приет за годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. По отношение на него обаче не е налице допълнителният критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие с практиката на ВКС. Както се посочи, по този въпрос съдът е приел в мотивите към решението си, като е цитирал и практика на касационната съдебна инстанция в тази насока, че: влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд само относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца (по арг. от чл. 300 от ГПК), като всички останали факти, които имат отношение към гражданските последици от деянието, включително съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, подлежат на доказване от страната, която ги твърди с допустимите за това доказателства; поведението на пострадалия не е предмет на присъдата, освен ако съпричиняването представлява елемент от състава на престъплението и е било предмет на изследване в наказателното производство по конкретното дело; без значение е дали за съпричиняването са били събрани доказателства в хода на наказателното производство, а фактът на съпричиняване подлежи на самостоятелно доказване в гражданското производство и за него гражданският съд не може да формира изводите си въз основа събраните в наказателното производство доказателства, нито въз основа интерпретацията им от наказателния съд в мотивите на присъдата.

Така приетото от съда е в стриктно съответствие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, и с практиката на Върховния касационен съд – както с нарочно цитираната от въззивния съд в относимата част към мотивите му, така и с постоянната и еднопосочна, служебно известна на касационния състав, практика на ВКС по прилагането на нормата на чл. 300 от ГПК, включително и във връзка с разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД.

По отношение на само мимоходом споменатата т. 2 от ал. 1 на чл. 280, въобще не са изложени твърдения. Не е налице и също само общо заявеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, което не е обосновано от касатора с конкретни твърдения в насоките, разяснени по задължителен за съдилищата начин с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.

Останалите въпроси на касатора не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване. Както самите въпроси, така и евентуалните отговори на същите са относими изцяло към дейността на съда по преценка и оценка на конкретните обстоятелства по делото, и установяващите или отричащи ги доказателства, съответно – към правилността на изводите на съда, като инстанция по съществото на спора, досежно основателността на иска /към която правилност например въпрос № 5 пряко реферира/. В тази им част въпросите на касатора изразяват само несъгласието му с изводите на съда, формирани при оценка на доказателствата по делото и отричащи поддържаните от касатора по същото, негови защитни тези. При изложеното, същите въпроси се явяват изцяло относими към правилността на въззивното решение, схващана като касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК, преценката относно която правилност обаче е извън възможния предметен обхват на настоящото производство по чл. 288 от ГПК по проверка само наличието или липсата на основания за допускане на касационното му обжалване.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение