Определение № 4140 от 18.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1213/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД, [населено място], подадена чрез процесуалния му представител юрисконсулт В. Й., срещу въззивно решение № 825 от 06.06.2022 г. по в.гр.д. № 2874/2021 г. на Софийския апелативен съд, с което частично е отменено решение № 8183 от 05.12.2017 г. по гр.д. № 10879/2016 г. на Софийския градски съд и вместо това „ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД е осъдено да заплати на П. Г. И. и на В. П. И. на основание чл. 266, ал. 1 КЗ (отм.) по 80 000 лв. на всеки от тях, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на смъртта на Е. В. И., настъпила в резултат на ПТП на 23.03.2012 г., ведно със законната лихва върху сумата от 07.09.2013 г. до окончателното ѝ изплащане.

Ответниците по касационната жалба П. Г. И. и В. П. И., и двамата със съдебен адрес [населено място], чрез адвокат Ж. Е., изразяват становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а по същество за неоснователност на касационната жалба. Претендират направените деловодни разноски.

Въззивният съд е приел, че са предявени субективно съединени искове по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за обезщетяване на претърпените от ищците П. Г. И. и В. П. И. неимуществени вреди от смъртта на Е. В. И. – съпруга на П. И. и майка на В. И.. От съвкупната преценка на събраните доказателства е установено, че на 23.03.2012 г. при управление на лек автомобил „Опел Вектра“ с рег. [рег.номер на МПС] водачът И. П. Г., застрахован за риска „гражданска отговорност“ при ответното дружество за периода от 31.12.2011 г. до 30.12.2012 г., по непредпазливост и при независимо съизвършителство с водача на друго МПС – А. С. С., са причинили смъртта на Е. В. И.. Ищците са от кръга на лицата, имащи право на обезщетение на неимуществените вреди, причинени им от смъртта на тяхната родственица съгласно ППВС № 4/1961 г., № 5/1969 г. и № 2/1984 г. Посочено е, че първоинстанционното решение, което е останало необжалвано в осъдителните му части до размерите на присъдените обезщетения от по 7500 лв., формира сила на пресъдено нещо по фактите, пораждащи претедираното вземане, а именно: наличието на действителен застрахователен договор, с който застрахователят се е задължил да покрие в границите на определената в договора застрахователна сума отговорността на застрахования за причинени от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди, и елементите от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, пораждащи отговорността на застрахования делинквент спрямо увредените ищци, а именно: извършване на противоправно деяние, настъпване на вредоносен резултат, причинна връзка между двете и вина. По отношение на извършването на деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, съдът е обвързан и от влязлата в сила присъда по НОХД № 778/2014 г. на Софийския градски съд и решението по ВНОХД № 545/2015 г. на Софийския апелативен съд. Във връзка с възраженията на ответника – застраховател е посочено, че когато отговорността на делинквентите се ангажира по сключената застраховка „гражданска отговорност на автомобилистите“, увреденият може да търси обезвреда на всички вреди и чрез предявяване на пряк иск срещу всеки от застрахователите на причинителите на вредата. Пострадалите могат да предявят претенция спрямо единия делинквент и само за част от вредите, като запазят правата си за обезвреда спрямо другия делинквент или спрямо неговия застраховател. Въззивният съд е приел, че спорът, разгледан от наказателния съд и разрешен с влязлата в сила присъда, не е тъждествен с този, предмет на настоящото производство, и няма сила на пресъдено нещо нито спрямо неговия застраховател, нито спрямо застрахователя на другия съизвършител. Застрахователят по застраховка „гражданска отговорност“ на един от делинквентите не отговаря спрямо увреденото лице солидарно с останалите делинквенти или с техните застрахователи, но предвид функционалната обусловеност на отговорността на застрахователя спрямо отговорността за непозволено увреждане на застрахования при него, застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност“ отговаря по отношение на увредения в обема, в който отговаря застрахованият при него делинквент – в случая за всички вреди, предвид принципа за пълна обезвреда, до размера на застрахователната сума. При определянето на дължимото на ищците обезщетение са взети предвид събраните по делото свидетелски показания, възрастта на ищците към датата на настъпване на застрахователното събитие, продължителността на болките и страданията, които според съда ще продължават до края на живота им, продължителността на съвместния живот с починалата, силната емоционална връзка между ищците и нея, характера на съществуващите отношения на обич и привързаност между тях, степента на преживените от последните страдания от преждевременната и невъзвратима загуба на починалата, вкл. и това, че и до настоящия момент те не са преодолели тежката загуба на родител/съпруга, както и икономическите условия в страната и практиката на съдилищата в подобни случаи. Сумата от 95 000 лв. е определена като справедливо обезщетение за претърпените от ищците неимуществени вреди, като от нея са приспаднати присъдените им по 15 000 лв. от наказателния съд по уважените от него искове по чл. 45 ЗЗД срещу другия делинквент.

Касаторът е изложил доводи за произнасяне в обжалваното решение по следните правни въпроси, по отношение на които счита, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:

1. „Не следва ли на увредените лица да бъде предоставена еднократна възможност да очертаят обема на претенцията си за обезщетяване на конкретни имуществени вреди от конкретно събитие и съответно – еднократна възможност да се обезщетят за едни и същи вреди и тази възможност да им бъде предоставена в първото, образувано за тази цел производство?“.

2. „Възможността на увредените лица да потърсят обезщетяване на едни и същи вреди, но насочвайки ги срещу различни адресати, не представлява ли въвеждане на нов критерии за определяне на размера на обезщетение - индивидуалните качества на ответника, а не индивидуализиране на вредите?“.

3. „При равна по обем отговорност на съизвършителите на деликт, допустимо ли е присъждането на различно по размер обезщетение, дължимо от всеки от застрахователите им?“.

4. „При предявен срещу застраховател на един от съизвършителите на деликт иск за обезщетяване на неимуществените вреди от този деликт, не е ли очевидна необходимостта от участието на другите застрахователи на другите съизвършители в същото производство с цел правилно разпределение на финансовата отговорност за вредите?“.

Във връзка с поставените въпроси не е цитирана или представена съдебна практика, с която се твърди противоречие.

Поддържа се още наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предложение трето ГПК – очевидна неправилност.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Четирите въпроси се основават на възражения, въведени за пръв път в представеното изложение на основанията за допускане до касационно обжалване. Доколкото въззивният съд не се е произнасял по тях, то те не са свързани и с решаващите му мотиви и следователно не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост по смисъла на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съобразно чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК указанията на Върховния касационен съд по тълкуването и прилагането на закона са задължителни за съда, на когото е върнал делото за ново разглеждане. Това задължава въззивния съд да приеме по съответния материалноправен въпрос същото, каквото е приела касационната инстанция, но ако този въпрос не бъде поставен при новото разглеждане на делото, въззивният съд няма да се произнесе по него. Указанията по прилагането и тълкуването на процесуалния закон посочват на въззивния съд кои процесуални действия /на съда и на страните/ са извършени надлежно и кои са извършени ненадлежно, както и кои процесуални действия той е длъжен да извърши или да повтори и кои процесуални действия той не може да извърши. При новото разглеждане на делото въззивният съд е длъжен да зачете процесуалните действия, посочени като надлежно извършени и да не зачете посочените като ненадлежно извършени, както и да извърши предписаните процесуални действия и да не извършва посочените като недопустими. Той преценява по вътрешно убеждение кои факти са доказани и кои не са, но не може да основе вътрешното си убеждение на доказателствено средство, което няма доказателствена сила или е събрано ненадлежно, нито може да не обсъди доказателствено средство, което му е предписано да обсъди. Цитираната от касатора практика по първия формулиран въпрос е неотносима, тъй като касае коренно различен случай и съответно обстоятелства.

Решението не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика.

С оглед изхода на спора на ответниците по касационната жалба са дължими направените от тях разноски съгласно изрично направеното в отговора искане. Доколкото обаче не са представени допълнителни доказателства за реалното извършване на такива, разноски не могат да бъдат присъдени – агр. от т. 1 и 2 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д. № 6//2012 г. на ОСГТК, ВКС. Пред касационната инстанция няма данни процесуалното им представителство да е осъществено по реда на чл.38 ЗАдв и евентуално по коя от хипотезите по чл.38, ал.1 ЗАдв.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение