Определение № 3249 от 25.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2980/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. В. З. и С. Р. З. против решение № 119 от 10.03.2023 г. по в.гр.д.№ 273 от 2022 г. на Кюстендилския окръжен съд, I. състав в следните негови части:

1. Частта, с която е отменено решение № 260009 от 02.02.2022 г. по гр.д.№ 2671 от 2019 г. на Кюстендилския районен съд в частта му за уважаване на предявения от С. Р. З. и К. В. З. срещу К. В. С. и Д. В. С. иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за установяване на правото на собственост на ищците върху 2/3 ид.ч., придобити по давност, от два имота: 1. жилище с площ от 100 кв.м., състоящо се от три стаи, кухня, входно антре и баня със санитарен възел, ведно с прилежащите към него две избени помещения в източната половина на сградата, източната половина на таванското помещение и съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж в УПИ * в кв.* по регулационния план на [населено място], находящо се в [населено място], [улица], сграда 1, ет.2, представляващо имот с идентификатор № * по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-96 от 28.10.2008 г. на Изпълнителния директор на АГКК и 2. гараж с площ от 14 кв.м., находящ се в същото дворно място, представляващ имот с идентификатор ** по кадастралната карта на [населено място] от 2008 г., като вместо него е постановено ново решение за отхвърляне на този иск;

2. Частта, с която е потвърдено решение № 260009 от 02.02.2022 г. по гр.д.№ 2671 от 2019 г. на Кюстендилския районен съд в частта му за осъждане на К. В. З. да заплати на К. В. С. и Д. В. С. на основание чл.31, ал.2 ЗС обезщетение за лишаване от ползване на 2/3 ид.ч. от гореописаните имоти за периода от 21.01.2016 г. до м.05.2019 г. в размер на 3 257,80 лв. на всеки от ищците;

3. Частта, с която е отменено решение № 260009 от 02.02.2022 г. по гр.д.№ 2671 от 2019 г. на Кюстендилския районен съд в частта му, с която на страните са присъдени разноски по компенсация, като К. В. З. е осъден да заплати на К. В. С. и Д. В. С. разноски в размер на 1 636,04 лв., а К. В. С. и Д. В. С. са осъдени да заплатят на К. В. З. разноски в размер на 2 835,70 лв. и вместо това е постановено ново решение за осъждане на К. В. З. да заплати на К. В. С. и Д. В. С. разноски за първата и възивната инстанция в размер на 2 978,01 лв., а К. В. С. и Д. В. С. са осъдени да заплатят на К. В. З. и С. Р. З. разноски за първата и въззивната инстанция в размер на 1 834,72 лв.

В касационната жалба се твърди, че решението на Кюстендилския окръжен съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.

Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поставят се следните правни въпроси:

1. Вписването на искова молба по собственически иск по чл.124, ал.1 ГПК има ли оповестително- защитно действие по отношение на ищеца ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с решение № 177 от 08.04.2019 г. по гр.д.№ 4119 от 2017 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 52 от 23.07.2018 г. по гр.д.№ 1455 от 2017 г. на ВКС, ГК, I г.о.

2. В. искова молба презюмира ли знанието на владелеца- приобретател по последваща сделка, че праводателят му не е собственик ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с решение № 60117 от 15.12.2021 г. по гр.д.№ 3680 от 2020 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 385 от 06.10.2010 г. по гр.д.№ 1359 от 2009 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 1048 от 28.10.2008 г. по гр.д.№ 3131 от 2008 г. на ВКС, ГК, I. г.о., решение № 11 от 13.07.2018 г. по гр.д.№ 1451 от 2017 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 52 от 23.07.2018 г. по гр.д.№ 1455 от 2017 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 60111 от 08.10.2021 г. по гр.д.№ 342 от 2021 г. на ВКС, ГК, II г.о.

3. Следва ли ответниците по иск за собственост, на които е противопоставена придобивна давност по чл.79, ал.2 ЗС, да оборят законната презумпция на чл.70, ал.2 ЗС, като докажат, че ищците са знаели при сключване на договора с нотариален акт, че закупеният от тях имот не е собственост на праводателя им ? По този правен въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с решение № 86 от 30.10.2020 г. по гр.д.№ 3076 от 2019 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 237 от 29.04.2009 г. по гр.д.№ 1937 от 2008 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 309 от 06.12.2012 г. по гр.д.№ 697 от 2012 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 132 от 06.02.2019 г. по гр.д.№ 5049 от 2017 г. на ВКС, ГК, II г.о. и ППВС № 6 от 27.12.1974 г. по гр.д.№ 9 от 1974 г.

4. Описанието на имота по административен адрес, без същият да е индивидуализиран в исковата молба, съответно при вписването в Службата по вписванията с поне три от границите си и според актуалния му регулационен статут /последният влязъл в сила регулационен план/, достатъчно основание ли е вписването да породи действието, предвидено в чл.114 ЗС ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с решение № 429 от 28.10.2011 г. по гр.д.№ 579 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 323 от 27.09.2012 г. по гр.д.№ 408 от 2011 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 672 от 07.03.2011 г. по гр.д.№ 1584 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 129 от 14.02.2019 г. по гр.д.№ 3314 от 2017 г. на ВКС, ГК, I г.о.

В писмен отговор от 13.07.2023 г. ответниците по жалбата К. В. С. и Д. В. С. оспорват същата. Молят касационното обжалване на решението на Кюстендилския окръжен съд да не бъде допускано.

Върховният касационен съд на Република България, състав на първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното:

I. Касационната жалба срещу решението на въззивния съд, касаещо предявените от К. В. С. и Д. В. С. срещу К. В. З. искове по чл.31, ал.2 ЗС, е недопустима и като такава следва да се остави без разглеждане, тъй като е срещу решение на въззивен съд по искове с цена на иска под 5 000 лв. /два иска за 4 100 лв./, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК не подлежи на касационно обжалване.

II. Касационната жалба срещу решението на въззивния съд, касаещо предявения от К. В. З. и С. Р. З. срещу К. В. С. и Д. В. С. иск по чл.124, ал.1 ГПК за собственост, е допустима: подадена е от легитимирани лица /страни по делото/, в едномесечния срок по чл.283 ГПК /жалбоподателите са били уведомени за обжалваното решение на 27.03.2023 г. г., а касационната жалба е подадена на 26.04.2023 г./ и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижими имоти, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване, независимо от цената на иска, ако са налице някои от предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване.

За да постанови решението си по установителния иск за собственост по чл.124, ал.1 ГПК, въззивният съд е приел за установена следната фактическа обстановка: Процесните имоти /жилище на втори етаж от двуетажна къща и гараж/ са били собственост на К. В. С. и Д. В. С. и на тяхната майка А. Д. С. по наследство от техния баща и съпруг В. Р. С., което е видно от констативен нотариален акт за собственост № 138 от 02.05.1996 г. и удостоверение за наследници на В. Р. С., починал на 17.12.1998 г.

С нотариален акт № 169 от 29.05.2002 г. А. Д. С., К. В. С. и Д. В. С. са продали процесните два имота на Ц. Б. М. и Р. Н. Д..

С нотариален акт № 141 от 29.09.2003 г. Ц. Б. М., К. М. М., Р. Н. Д. и Г. С. Д. са продали обратно на А. Д. С. процесните имоти.

С постановление за възлагане на недвижим имот от 14.07.2006 г. на съдия изпълнител по изп.д.№ 20067430400002 и присъединено изп.д.№ 20067430400001 процесните имоти са били възложени на В. И. М..

На 14.08.2006 г. е била предявена, а на 27.12.2006 г. е била вписана искова молба, с която К. В. С. и Д. В. С. са предявили срещу А. Д. С., Ц. Б. М., К. М. М., Р. Н. Д., Г. С. Д. и В. И. М. искове по чл.26, ал.1 ЗЗД за обявяване за нищожен поради противоречието му със закона /чл.209 ЗЗД/ на сключения между А. С., К. С. и Д. С. като продавачи и Ц. М. и Р. Д. като купувачи договор за покупко-продажба на процесните два имота, обективиран в нотариален акт № 169 от 29.05.2002 г. и по чл.97, ал.1 ГПК /отм./ за приемане за установено по отношение на всички ответници, че К. В. С. и Д. В. С. са собственици на по 1/3 ид.ч. от горепосочените имоти. По тази искова молба е образувано гр.д.№ 1659 от 2006 г. на Кюстендилския районен съд, преобразувано по-късно в гр.д.№ 3328 от 2010 г. Делото е приключило с влязло в сила решение от 25.06.2014 г. по в.гр.д.№ 795 от 2013 г. на Кюстендилския окръжен съд, с което тези два иска са уважени.

С нотариален акт № 180 от 01.08.2007 г. /след завеждане на делото, по което е постановено горепосоченото решение- 14.08.2006 г. и след вписване на исковата молба по това дело, извършено на 27.12.2006 г./ В. И. М. е продал процесните имоти на ищеца К. В. З. по време на брака му с ищцата С. Р. З..

С нотариална покана, връчена на К. В. З. на 21.12.2015 г., К. С. и Д. С. са поканили К. З. да им заплаща обезщетение за ползването на имота в размер общо на 200 лв. месечно.

От събраните по делото гласни доказателства е установено, че К. В. З. и семейството му са установили владение върху процесните имоти два-три месеца след закупуването му с нотариалния акт № 180 от 01.08.2007 г.

Въз основа на приетото по делото заключение на в.л.Н. Г. е прието, че размерът на наема за жилището за исковия период от 21.01.2016 г. до 31.05.2019 г. е 8 680,64 лв., на зимничните помещения- 1 097,74 лв., а на гаража- 1317,30 лв.

При така установената по делото фактическа обстановка, въззивният съд е достигнал до следните правни изводи: Съгласно чл.226, ал.3 ГПК силата на пресъдено нещо на решението по гр.д.№ 1659 от 2006 г., по-късно преобразувано в гр.д.№ 3328 от 2010 г. на Кюстендилския районен съд, се разпростира и спрямо К. В. З. и С. Р. З., тъй като те са придобили процесните имоти в хода на делото и то от един от ответниците по това дело В. И. М.. Прието е, че тъй като исковата молба по това дело е била вписана на 27.12.2006 г., преди прехвърлянето на имота с нотариалния акт № 180 от 01.08.2007 г., съгласно чл.114 ЗС и чл.226, ал.3 ГПК придобитите в хода на делото вещни права върху процесните имоти от трети лица /в случая К. З. и С. З./ са непротивопоставими на ищците по гр.д.№ 1659 от 2006 г. К. В. С. и Д. В. С..

Относно възражението на К. З. и С. З. за нередовност на исковата молба и съответно за невалидност на впиването й в имотния регистър, съдът е посочил, че исковата молба е била достатъчно индивидуализирана, тъй като в нея имотът е описан по неговия административен адрес, който фигурира и в нотариалния акт на З..

По твърдението на ищците по иска с правно основание чл.124, ал.1 ГПК К. З. и С. З., че са придобили спорните 2/3 ид.ч. от имотите по давност, съдът е приел, че З. са били недобросъвестни владелци на тези имоти, тъй като са придобили права върху тях след вписване на исковата молба по гр.д.№ 1659 от 2006 г. на Кюстендилския районен съд, предявена срещу техния праводател В. М.. Посочил е, че през целия период на висящност на гр.д.№ 1659 от 2006 г., преобразувано в гр.д.№ 3328 от 2010 г. на Кюстендилския районен съд /от 2006 г. до 25.06.2014 г./ на основание чл.115, ал.1, б.“ж“ ЗЗД придобивната давност за имотите е спряла да тече, както по отношение на страните по делото, така и по отношение на третите лица, които са придобили права върху имотите в хода на делото /в случая К. З. и С. З./. По този въпрос се е позовал на решение № 97 от 27.07.2015 г. по гр.д.№ 6353 от 2014 г. на ВКС, ГК II г.о. и определение № 1153 от 2011 г. по гр.д.№ 459 от 2011 г. на ВКС, ГК, I г.о. Поради това е приел, че давност е започнала да тече от датата на влизане в сила на решението по гр.д.№ 1659 от 2006 г.- 25.06.2014 г. и до предявяване на исковата молба по настоящото дело на 27.12.2019 г. не е изтекъл необходимият за придобиване по давност съгласно чл.79, ал.1 ЗС десетгодишен срок.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не е налице соченото основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението по поставените въпроси, поради следното:

1. Първият поставен въпрос /Вписването на искова молба по собственически иск по чл.124, ал.1 ГПК има ли оповестително- защитно действие по отношение на ищеца ?/ не може да обуслови допускане на касационното обжалване на решението на Кюстендилския окръжен съд, тъй като не е правен въпрос по смисъла, разяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС: не е от значение за конкретното дело. Предвид установените дата на завеждане на исковата молба по гр.д.№ 1659 от 2006 г. на Кюстендилския районен съд, преобразувано по-късно в гр.д.№ 3328 от 2010 г., по предявения с тази искова молба установителен иск за собственост по чл.124, ал.1 ГПК срещу лица, едно от които е праводателят на ищците В. И. М. /14.08.2006 г./, дата на вписване на тази искова молба /на 27.12.2006 г./ и дата на придобиване на имота от ищците /01.08.2007 г./ без значение за изхода на настоящото дело е дали вписването на исковата молба по гр.д.№ 1659 от 2006 г. /преобразувано по-късно в гр.д.№ 3328 от 2010 г./ има само оповестително или и оповестително- защитно действие. Това е така, тъй като и в двата случая решението по гр.д.№ 1659 от 2006 г. би се ползвало със сила на пресъдено нещо спрямо ищците по настоящото дело К. З. и С. З.: Ако се приеме, че вписването на исковата молба има само оповестително действие, то съгласно чл.226, ал.3 ГПК решението по гр.д.№ 1659 от 2006 г. би имало сила на пресъдено нещо спрямо ищците по настоящото дело, тъй като те са придобили имота от ответник по делото от 2006 г. и след завеждане на това дело. Ако се приеме, че вписването на тази искова молба има и защитно действие, съгласно чл.226, ал.3 ГПК решението по делото отново би имало сила на пресъдено нещо спрямо ищците по настоящото дело, тъй като те са придобили имота от ответник по делото от 2006 г. и след вписването на исковата молба по това дело.

2. Вторият правен въпрос /Вписаната искова молба презюмира ли знанието на владелеца- приобретател по последваща сделка, че праводателят му не е собственик ?/ е поставен във връзка с относимия към настоящото дело въпрос дали е добросъвестен или недобросъвестен владелец лице, установило владение върху даден имот на правно основание, възникнало в хода на делото по предявен иск за собственост на този имот срещу праводателя на владелеца, исковата молба по което дело е била вписана. По този въпрос няма противоречие между приетото в обжалваното решение и посочената практика на ВКС. Както в обжалваното решение, така и в практиката на ВКС се приема, че такова лице е недобросъвестен владелец на имота, поради това, че е имало възможност да узнае от вписването на исковата молба по висящото дело, че правото на собственост на лицето, с което се договаря, е предмет на съдебен спор и може да се окаже несъществуващо. В нито едно от посочените от касаторите във връзка с този въпрос решения на ВКС не е прието нещо различно:

Решение № 60117 от 15.12.2021 г. по гр.д.№ 3680 от 2020 г. на ВКС, ГК, I г.о. касае случай, различен от настоящия: на установено владение върху имот от физически лица въз основа на нотариални актове за сделки, сключени между тези физически лица и ответното по делото търговско дружество още преди завеждане на искова молба за обявяване нищожността на договора за продажба, сключен между поделение на МО и това дружество /тоест хипотеза, в която не се касае за владение, установено на правно основание, което е възникнало в хода на висящ съдебен спор за собственост с праводателя на владелеца/. Тъй като тези физически лица са установили владение върху имота на правно основание, което е възникнало преди вписването на исковата молба по делото за нищожност на придобивното основание на техния праводател, съдът е приел, че тези физически лица са били добросъвестни владелци на имота. Съответно е приел, че са добросъвестни владелци на имота и лицата, които впоследствие са сключили договор за придобиване на имота с тези добросъвестни владелци.

В решение № 385 от 06.10.2010 г. по гр.д.№ 1359 от 2009 г. на ВКС, ГК, II г.о. е прието, че упражняването на фактическа власт върху имот на правно основание /договор в нотариална форма/ и незнанието на пороците на юридическото основание само по себе си предполага възникването на последиците на добросъвестното владение по смисъла на чл.70 ЗС. Това се предполага до доказване на противното от страната, която иска да отхвърли тези последици. В това решение на ВКС също не е разглеждан случай на владение, установено на правно основание, което е възникнало в хода на висящ съдебен спор за собственост с праводателя на владелеца. Видно от мотивите на решението, владелците са установили владение на правно основание, възникнало на 10.12.1997 г., въз основа на нотариален акт № 109 от 10.12.1997 г., а ищцата е завела дело за собственост на имота срещу праводаталите им едва през 2001 г.- гр.д.№ 4274 от 2001 г. на СГС. Съответно на тази установена по делото фактическа обстановка ВКС не е дължал произнасяне и фактически не се е произнесъл по относимия за настоящото дело въпрос дали установената в чл.70, ал.2 ЗС презумпция за добросъвестност на владението, следва да се счита за оборена от самия факт, че към датата на възникване на правното основание, въз основа на което е било установено владението, е била вписана искова молба по заведен срещу прехвърлителя на владелеца иск за собственост.

В решение № 1048 от 28.10.2008 г. по гр.д.№ 3131 от 2008 г. на ВКС, ГК, I. г.о. и решение № 11 от 13.07.2018 г. по гр.д.№ 1451 от 2017 г. на ВКС, ГК, I г.о. също не са разглеждани хипотези на установено владение на правно основание, което е възникнало в хода на висящо дело за собственост срещу праводателя на владелеца: По гр.д.№ 3131 от 2008 г. се е касаело за заведено на 13.02.2002 г. дело за собственост при установено владение на правно основание, възникнало преди завеждане на делото- договор за продажба на имота от 25.05.2000 г. По гр.д.№ 1451 от 2017 г. пък се касае за случай, при който спрямо прехвърлителя на имота на владелеца въобще не е било завеждано дело за собственост /ответници по гр.д.№ 1616 от 2006 г. на Пловдивския районен съд са били други лица, но не и прехвърлителят/.

В решение № 52 от 23.07.2018 г. по гр.д.№ 1455 от 2017 г. на ВКС, ГК, I г.о. е прието същото, като приетото в обжалваното решение: че е недобросъвестен владелецът, установил владение на правно основание, което е годно да го направи собственик, след вписване на искова молба по заведен срещу неговия праводател иск за собственост.

В решение № 60111 от 08.10.2021 г. по гр.д.№ 342 от 2021 г. на ВКС, ГК, II г.о. въобще няма произнасяне по посочения правен въпрос, а ВКС се е произнесъл единствено и само относно недопустимостта на обжалваното пред него въззивно решение.

3. По третия поставен въпрос /Следва ли ответниците по иск за собственост, на които е противопоставена придобивна давност по чл.79, ал.2 ЗС, да оборят законната презумпция на чл.70, ал.2 ЗС, като докажат, че ищците са знаели при сключване на договора с нотариален акт, че закупеният от тях имот не е собственост на праводателя им ?/ също няма противоречие между приетото в обжалваното решение и посочената практика на ВКС: решение № 86 от 30.10.2020 г. по гр.д.№ 3076 от 2019 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 237 от 29.04.2009 г. по гр.д.№ 1937 от 2008 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 309 от 06.12.2012 г. по гр.д.№ 697 от 2012 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 132 от 06.02.2019 г. по гр.д.№ 5049 от 2017 г. на ВКС, ГК, II г.о. и ППВС № 6 от 27.12.1974 г. по гр.д.№ 9 от 1974 г. Напротив, напълно в съответствие с тази практика на ВКС в обжалваното решение въззивният съд е приел /макар и не изрично, но като краен резултат/, че в тежест на страната по делото, която оспорва заявеното от ищците придобиване на имота по давност, е да ангажира доказателства, с които да обори презумпцията по чл.70, ал.2 ЗС. Съдът е приел, че в конкретния случай ответниците са ангажирали доказателства, които водят до извод за оборване на тази презумпция. С оглед на доказания по делото факт, че към датата на възникване на правното основание, въз основа на което ищците са установили владение върху процесния имот, е била вписана искова молба по иск за собственост срещу техния праводател, е направен извод за знание на ищците за това, че праводателят им не е бил собственик на имота към датата на прехвърлянето му на ищците.

Посочените от касатора решение № 237 от 29.04.2009 г. по гр.д.№ 1937 от 2008 г. на ВКС, ГК, II г.о. и решение № 309 от 06.12.2012 г. по гр.д.№ 697 от 2012 г. на ВКС, ГК, II г.о. не следва да бъдат взети предвид при решаване на настоящото дело, тъй като касаят случаи, различни от настоящия: По гр.д.№ 1937 от 2008 г. е прието, че ответникът е бил добросъвестен владелец, съответно че презумпцията по чл.70, ал.2 ЗС не е оборена, тъй като исковата молба по воденото срещу неговия праводател дело за собственост не е била вписана, докато по настоящото дело е установено, че исковата молба по гр.д.№ 1659 от 2006 г. е била вписана. По гр.д.№ 697 от 2012 г. се е касаело за дело, образувано по предявена срещу праводателя на владелеца искова молба, която обаче е била отхвърлена като неоснователна с влязло в сила решение, в който случай съгласно чл.116, б.“б“ ЗЗД се счита, че придобивната давност на владелеца не е била прекъсвана, докато по настоящото дело заведеното гр.д.№ 1659 от 2006 г. е завършило с решение във вреда на праводателя на ищците /с уважаване на иска за собственост срещу него/, поради което и съгласно чл.115, б.“ж“ ЗЗД и чл.116, б.“б“ ЗЗД съдът е приел, че до приключване на гр.д.№ 1659 от 2006 г. не е текла придобивна давност в полза на владелците, а след приключване на това делото придобивната давност се счита прекъсната.

4. По четвъртия поставен въпрос /Описанието на имота по административен адрес, без същият да е индивидуализиран в исковата молба, съответно при вписването в Службата по вписванията с поне три от границите си и според актуалния му регулационен статут /последният влязъл в сила регулационен план/, достатъчно основание ли е вписването да породи действието, предвидено в чл.114 ЗС ?/ също не се констатира противоречие между приетото в обжалваното решение и посочената от касаторите практика на ВКС. Нещо повече, в нито едно от посочените от касатора решения /решение № 429 от 28.10.2011 г. по гр.д.№ 579 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 323 от 27.09.2012 г. по гр.д.№ 408 от 2011 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 672 от 07.03.2011 г. по гр.д.№ 1584 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 129 от 14.02.2019 г. по гр.д.№ 3314 от 2017 г. на ВКС, ГК, I г.о./ няма произнасяне по въпроса дали вписването на искова молба, в която имотът не е надлежно индивидуализиран, има предвиденото в чл.114 ЗС действие.

Други правни въпроси касаторите не са поставили, а съгласно приетото в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС разглеждащият касационната жалба състав на ВКС няма право сам да поставя за разглеждане въпроси, различни от посочените от касатора, с изключение на въпроси, свързани с валидността и допустимостта на решението. Поради това и поради всичко гореизложено ВКС приема, че не е налице соченото от касаторите основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението.

Не са налице и основанията по чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Кюстендилския окръжен съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск за собственост, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск. Решението не е и очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Кюстендилския окръжен съд не следва да се допуска.

Разноски за делото пред ВКС не са претендирани и не е доказано да са направени от ответниците по касационната жалба, поради което и не следва да бъдат присъждани.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение