Определение № 4625 от 16.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1789/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Мира М Транс“ ЕООД, представлявано от адв. С. С., срещу Решение № 43 от 04.02.2025 г. по в. гр. д. № 589/2024 г. на Окръжен съд – Стара Загора, с което след като е потвърдено Решение № 346/21.06.2024 г. по гр. д. № 1436/2023 г. по описа на Районен съд – Казанлък, касационният жалбоподател е осъден да заплати на С. С. Ш. на основание чл. 215 КТ 4 424, 63 евро, равностойни на 8 653, 82 лева – неизплатени командировъчни за периода от 01.01.2022 г. до 31.12.2022 г., ведно със законната лихва, считано от 22.06.2023 г., до окончателното погасяване на задължението.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на процесуалния и материалния закон, както и че е необосновано. Оспорва се отказа на въззивния съд да се произнесе по направеното с отговора на исковата молба и поддържано във въззивната жалба евентуално съдебно възражение за прихващане. Искането е за отмяна на въззивното решение и отхвърляне на иска.

Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, позовавайки се и на очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът по касационната жалба С. С. Ш. е подал отговор на жалбата, в която изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, съобрази следното – касационната жалба е подадена от страна с интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно между страните, че те били обвързани от действието на трудов договор за длъжността „шофьор на товарен автомобил (международни превози)“, както и че в периода от 01.01.2022 г. до 31.12.2022 г. ищецът бил командирован извън страната и фактически извършил възложените му от работодателя превози на товари до различни държави членки на ЕС. По делото за безспорен между страните бил обявен и фактът, че след завръщане в страната ищецът представил на работодателя отчети за извършената работа. Ето защо окръжният съд приел, че в полза на ищеца възникнало вземане за командировъчни пари за 2022 година.

При разрешаване на правния спор между страните Окръжен съд – Стара Загора посочил, че основният спорен въпрос се свежда до възможността неотчетеният от служителя разход за гориво да бъде съобразен при определяне размера на дължимите за 2022 г. командировъчни пари. Позовал се на чл. 31, ал. 1, вр. Приложение № 3 НСКСЧ, съгласно който персоналът на сухоземните транспортни средства получава командировъчни пари на ден за времето на изпълнение на международни рейсове съгласно индивидуалните ставки - 50 евро на ден за шофьори при единична езда, в която хипотеза попадал и настоящият случай, и 45 евро при двойна езда. Въз основа на приетото по делото и неоспорено от страните заключение към съдебно-счетоводната експертиза, изслушано в производството пред районния съд, въззивната инстанция обосновала извод, че през 2022 г. ищецът бил в командировка общо 280 дни, като дължимата от работодателя сума за командировъчни била 14 000 евро (280х50). От тази сума ответникът платил на ищеца 9 575, 37 евро (18 727, 79 лева), а неплатеният остатък бил 4 424, 63 евро (8 653, 82 лева). Съгласно заключението работодателят начислил в тежест на ищеца суми за необосновано разходвани средства, които приспаднал от вземанията му за командировъчни пари. Общата стойност на тези разходи била 4 929, 88 евро, разпределени по пера, както следва: 1/. 4 287, 18 евро – преразход на гориво; 2/. 288 евро – за увредени гуми; 3/. 277, 70 евро – отчети по аванси; 4. 77 евро– курс АДВ (квалификация). Въззивният съд кредитирал изцяло заключението на вещото лице като компетентно и добросъвестно изготвено. Посочил е, че в хода на първоинстанционното производство процесуалният представител на ответника не оспорил заключението, а едва във въззивната жалба навел възражение срещу обосноваността на фактическите изводи на вещото лице и поискал изготвяне на допълнителна експертиза, което искане окръжният съд оставил без уважение като несвоевременно отправено.

За неоснователно намерил позоваването на касатора на чл. 36 и чл. 40 НСКСЧ, посочвайки, че съгласно чл. 39 НСКСЧ командированото лице следва да представи отчет за изразходваната валута, а според чл. 40 НСКСЧ командировани лица, които виновно не са изпълнили задълженията си по командировката, възстановяват неправомерно изразходваните средства. Конкретизирал, че според чл. 36 НСКСЧ предоставянето на валутни средства за командировка или специализация в чужбина се извършва, ако командированото лице не дължи валута от предишни командировки или специализации. Пояснил, че паричните суми по предоставената на ищеца фирмена карта за заплащане на гориво и други служебни разходи не представляват авансово заплатени на ищеца командировъчни пари, респ. средства за командировка, по смисъла на НСКСЧ и посочените по-горе разпоредби от нея, а служебни средства за разходи, свързани с обезпечаване на пътуването и по-конкретно - за зареждане на гориво. По тази причина счел, че невключването им в отчета по чл. 39 НСКСЧ не създава възможност за работодателя да ги приспадне от дължимите на работника командировъчни на основание чл. 36 НСКСЧ, респ. да иска тяхното възстановяване на основание чл. 40 НСКСЧ.

Според въззивния съд преразходът на гориво представлявал имуществена вреда за работодателя, която следвало да бъде установена по реда, предвиден в чл. 203 и сл. КТ, за да бъде ангажирана имуществената отговорност на работника или служителя. Допълнил, че пълната имуществена отговорност се осъществява само по съдебен ред - арг. чл. 211 КТ, вр. чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ, а ограничената - по реда на чл. 210 и сл. от КТ - при спазване на предходна процедура по издаване от работодателя на заповед. Посочил е, че в тези случаи предварително удържане на сумата, установена като липса на парични средства, е невъзможно, а и ответникът нито навел възражения, нито представил доказателства за надлежното ангажиране на имуществената отговорност на ищеца. Приел още, че работодателят не е релевирал своевременно възражение за прихващане на твърдяното вземане, произтичащо от причинените му имуществени вреди, с вземането на ищеца за командировъчни, макар въззивната жалба и молбата до въззивния съд от 21.11.2024 г. да съдържали твърдения, че управителят на дружеството – работодател разпореждал неотчетените неправомерно изразходени суми за изразходено гориво да бъдат удържани от дължимите на ищеца суми за командировъчни. Окръжният съд счел това възражение за преклудирано, защото било наведено след срока по чл. 131 ГПК едва пред въззивната инстанция. По тази причина окръжният съд не се е произнесъл по съдебното възражение за прихващане.

При тези мотиви решението на районния съд в обжалваната от ответника част е потвърдено.

Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси:

1. „Може ли работодателят да извършва удръжки от дължимите на работника (служителя) командировъчни за суми, различни от тези по чл. 272 КТ?“;

2. “Възможно ли е да се извърши прихващане с насрещно неликвидно вземане?“.

Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че вторият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 149/30.10.2009 г. по т. д. № 79/2009 г. на ВКС, II ТО.

По първия от въпросите се иска достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдение, че произнасянето на ВКС би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Поддържа се още наличието на очевидна неправилност като самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на Решение № 43 от 04.02.2025 г. по в. гр. д. № 589/2024 г. на Окръжен съд – Стара Загора на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по втория въпрос за проверка на твърдяното противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 година.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,