Определение № 226 от 08.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4271/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Производството e образувано по касационна жалба на Л. П. И. срещу въззивно решение № 233 от 25.06.2019 г. по възз. гр. д. № 152 /2019 на Софийския окръжен съд, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение 1) в частта, с която е уважен установителен иск на И. Г. А. и Д. В. Н. срещу Л. П. И. за собственост на основание придобивна давност на 1 /2 ид.ч. от поземлен имот в [населено място], в.з. (вилна зона) „З.“, индивидуализиран в решението и 2) в частта, с която е отхвърлен иск на Л. П. И. срещу И. Г. А., Д. В. Н. и Ц. И. Ф. за делба на два поземлени имота (единият от които е по иска за собственост, решението по което е обжалвано). Въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която първоинстанционното решение е отменено в частта, с която е уважен установителен иск на И. Г. А., Д. В. Н. и Ц. И. Ф. срещу Л. П. И. за собственост на основание придобивна давност на 1 /2 ид.ч. от поземлен имот в [населено място], в.з. „З.“, индивидуализиран в решението и вместо него е постановено друго, с което искът е отхвърлен. Ответниците по жалбата И. Г. А., Д. В. Н. и Ц. И. Ф. твърдят в писмен отговор, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по иск за собственост на недвижим имот и по иск за съдебна делба на недвижими имоти, за които не съществува ограничение за касационно обжалване. Касационно обжалване на въззивното решение следва да се допусне по изведените от жалбоподателката материалноправни въпроси: Следва ли съсобственикът в придобит по наследство недвижим имот, който се позовава на придобивна давност (по отношение на идеалната част от съсобствеността на друг съсобственик), да докаже, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от имота на друг съсобственик и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия да са доведени до знанието на другия съсобственик? Намира ли приложение установената в чл.69 ЗС презумпция в хипотезата на наследствен имот? Въпросите са обуславящи, тъй като правното основание на иска на И. Г. А. и Д. В. Н. срещу Л. П. И. за собственост на идеална част от недвижим имот е придобивна давност по отношение на правата на сънаследник. Правното основание на възражението на ответниците по иска за делба на наследствения имот също. Изводите за основателност на установителния иск и за неоснователност на иска за делба въззивният съд е основал на извод за доказано твърдение на насрещните страни (ищци по исковете за собственост и ответници по иска за делба) за придобиване по давност на идеалните части на Л. И. от сънаследствените имоти, чиято делба тя иска. Въззивният съд е разгледал въпросите. Позовал се е на приетото с ТР № 1 от 06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС, че презумпцията по чл.69 ЗС не се прилага в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от наследяване. Възпроизвел е мотивите на тълкувателното решение, които се отнасят до приетото и по-конкретно, че когато в такъв случай сънаследникът, който е започнал да упражнява фактическа власт върху целия имот, той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерение да владее техните идеални части за себе си. Въззивният съд е приел, че завладяването на частите на останалите и промяната трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. Последната уговорка не се съдържа в тълкувателното решение. За нея въззивния съд се е позовал на решеиие № 31 от 11.03.2019 г. по гр.д. №2914 /2018 г. на ВКС, I г.о., постановено след тълкувателното решение. След обсъждане на събраните по делото гласни доказателства въззивният съд приел, че ответникът И. А. не е следвало да доказва завладяване на идеалните части от двата имота, принадлежащи на ищцата И. и отблъскване на владението и, тъй като това е било обективно невъзможно. Мотивите за това са, че ищцата Л. И. живее повече от 10 години в Република Гърция (без да е прието, че адресът и там е бил неизвестен на съсобствениците и, нито, че през това време те не са имали връзка с нея) и от доказателствата не се установява тя да е упражнявала владение и да е изразявала воля да упражнява правото си на собственост върху процесните имоти, същевременно ответникът по иска за делба И. А. е упражнявал явно и необезпокоявано владение върху двата процесни имота от 31.12.2005 г. За началото на владението въззивният съд е направил извод от установеното, че през 2005 г. И. и А. са продали свой съсобствен недвижим имот (различен от процесните), И. получила цялата продажна цена, като уговорката между съсобствениците била, че И. ще се откаже от вещноправните претенции върху процесните имоти. От този фактически извод съдът приема, че ответникът А. е осъществил преобръщане на владението, с което е започнал да свои идеалните части на И., като същото не е било преустановено до приключването на устните състезания. Настоящият състав приема, че обуславящите въпроси са разрешени в противоречие с приетото в обсъденото от въззивния съд ТР № 1 от 06.08 2012 г. на ОСГК на ВКС и че с това е осъществено основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Жалбоподателят следва да представи доказателства, че е заплатила по сметка на ВКС държавна такса в размер на 50 лева (по 25 лева по всеки един от двата иска) за разглеждане на касационната и жалба. Воден от изложеното, съдът