Определение № 1394 от 02.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1471/2023 г.

Производство по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Ф. Н. Г., подадена чрез пълномощник адв.С. Б. от АК-С. З., против определение № 705 от 10.10.2022 г. по в.ч.гр.д. № 540/2022 г. на ОС-Хасково, с което е потвърдено протоколно сшределение от 05.07.2022 год., постановено по гр.д.№ 142/2022 год. по описа на РС-Димитровград, в частта, с която е оставено без уважение искането на Ф. Г. за приемане на претенции по сметки за съвместното им разглеждане в делбеното производство. С частната касационна жалба се излагат доводи за нищожност и недопустимост на обжалваното определение на въззивния съд, евентуално неправилност, иска се неговата отмяна и връщане на делото с указание първоинстанционния съд да за разгледа претенциите по сметки, за които е постановил, че са недопустими. С приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.1, т.1 ГПК се твърди наличие на основанията по чл.280, ал.2 ГПК за допускане касационно обжалване. Насрещната страна Н. И. И., чрез пълномощник адв.В. А. от АК-С. З., с писмен отговор оспорва частната жалба като неоснователна. Като взе предвид данните по делото, настоящият състав на ВКС намира следното: Производството е във втора фаза на делбата, за извършване на делба на три жилищни имота - два в [населено място] и един в [населено място], между Н. И. и Ф. Г., при равни дялове- по 1/ 2 ид.ч. за всеки от тях, съгласно влязлото в сила решение по допускане на делбата. С молба по чл.346 ГПК от 01.04.2021 год. по делото- разглеждано на втора фаза на делбата от РС-Гълъбово на основание чл.23, ал.3 ГПК по гр.д.№ 142/2022 г., съделителят Ф. Г. е заявил претенции по сметки, част от които са и искане съделителката Н. И. да му заплати сума от 10 000 лева, представляваща половината от заплатената от касатора с парични средства от негов личен влог, сума в размер на 20 000 лева, от които 10 000 лева - при покупката на допуснатия до делба недвижим имот, находящ се в [населено място] и 10 000 лева - за освобождаване на ипотека върху същия имот, също и да му заплати и половината от разходите за период от 10 години, направени само от съделителя Ф. Г., за гледане и издръжка на прехвърлителя на двата имота в [населено място]- на Г. Н., в изпълнение на сключените договори за гледане и издръжка. Първоинстанционният съд с протоколно определение от открито съдебно заседание на 05.07.2022 г. по гр.д.№ 142/2022 г. на РС-Димитровград е оставил без уважение искането на съделителя Ф. Г. за разглеждане в делбеното производство на горепосочените претенции по сметки за 1/ 2 от сумата 20 000 лв. с посочените й компоненти съобразно изложеното в горния абзац, и за 1/2 от разходите за издръжка и гледане на прехвърлителя Г. Н. във връзка с прехвърлените два апартамента в [населено място], поради недопустимост, по подробно изложени мотиви. Съделителят Ф. Г. с молбата си по чл.346 ГПК е предявил и други претенции по сметки срещу Н. И., извън горепосочените, съответно и Н. И. е предявила претенция по сметки срещу Ф. Г., които други претенции по сметки са били приети за разглеждане в делбата и определението от същото открито съдебно заседание на 05.07.2022 г. за тяхното приемане за разглеждане, не е предмет на настоящето обжалване. По повод частна жалба от съделителя Ф. Г. срещу първоинстанционното определение от 05.07.2022 г. в частта, в която не са били приети за разглеждане част от неговите претенции по сметки, както преграждащо тяхното разглеждане по делото, въззивният съд ОС-Хасково, с определение № 705/10.10.2022 г. по ч.гр.д. 540/2022 г., е потвърдил първоинстанционното определение в обжалваната част, а именно частта, в която е оставено без уважение искането на Ф. Г. за приемане на претенции по сметки за съвместното им разглеждане в делбеното производство, предявени срещу Н. И. и е присъдил разноски в полза на ответната страна в това производство. Посочил е въззивния съд, че определението му не подлежи на обжалване. Въззивният съд е потвърдил обжалваното първоинстанционно определение, като е приел, че искането за присъждане на половината от заплатената с лични средства ( от банкови сметки на ответника) сума за част от покупна цена на допуснат до делба недвижим имот, не попада сред допустимите за заявяване по реда на чл.346 ГПК искания за сметки между съделителите в делбеното производство, каквито допустими искания могат да бъдат само тези, свързани с отношенията между съсобствениците по повод управлението, стопанисването и използването на съсобственото имущество, предмет на делбата. Този извод е обосноват с разясненията, дадени с Постановление № 7 / 1973 год. относно допустимите претенции по сметки в делбата, в което изрично се приема, че в делбеното производство се разглеждат само исканията на съделителите за сметки помежду им във връзка с общността, т.е претенциите следва да се основават на вътрешните отношения между съсобствениците след възникване на съсобствеността, които са уредени в разпоредбите на чл.30 - чл.33 от ЗС, както и за извършени подобрения - хипотези, в които разглежданият казус не попада. Изложил е и допълнителни съображения, че претенцията на съделителя Г. за присъждане на част от покупната цена на единия от допуснатите до делба недвижими имоти, обоснована с твърдение, че е заплатена с негови лични средства - влог, по същество е иск по чл.23 СК - за признаване на частична трансформация на лични средства, вложени при закупуване на имот по време на брака му със съделителката И., предявяването на който иск във втората фаза на делбата, в производството по сметки, се явява недопустимо, и не може същата претенция да се квалифицира като такава по чл.59 ЗЗД поради наличие на специално предвиден ред за претенции между бивши съпрузи относно влагане на лични средства за придобиване на имущество и постигане на икономическо равновесие, както и че и за посочените две пера, формиращи искането по сметки за направени разходи от Ф. Г. за заличаване на ипотека и за издръжка и гледане на прехвърлителя Н., искането е недопустимо да се разглежда, защото не отговаря на изискването за редовност по чл.127, ал.1, т.3 и т.4 ГПК. Подадената касационна частна жалба от Ф. Г. срещу въззивното определение на ОС-Хасково, е допустима-подадена от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и презумирано в срока за обжалване по чл.275, ал.1 ГПК, доколкото няма данни въззивното определение да е съобщавано на същия преди подаване на частната касационна жалба. Посоченото във въззивното определение, че то не подлежи на обжалване, не дерогира възможността за касационното му обжалване Касаторът-частен жалбоподател се позовава с изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, на наличие и на трите основанията по чл.280, ал.2, предл.първо, второ и трето ГПК, за допускане касационно обжалване на въззивното определение: нищожност, недопустимост, и очевидна неправилност. Преценката на касационната инстанция за наличие на основание по чл.280, ал.2 ГПК не е обвързано от посочване на конкретен правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а от преценката дали има данни, сочещи на вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт. Легално определение на понятията „нищожност", „недопустимост" и „очевидна неправилност" на съдебното решение или друг вид съдебен акт-определение, разпореждане, няма нито в ГПК, нито в друг закон, но съдържанието им е изведено по тълкувателен път в правната теория и съдебната практика. Нищожно е решението, респ. друг вид съдебен акт, което е постановено от ненадлежен орган, функциониращ в ненадлежен състав, извън пределите на правораздавателната власт на съда, неизготвено в писмена форма или неподписано, както и такова, което е толкова неясно и неразбираемо, че волята на съда не може да бъде изведена дори чрез тълкуване. Нито един от тези пороци не е налице по отношение на атакуваното въззивно определение. Посочването в диспозитива на съдебния акт, дали подлежи на обжалване, е от изискуемите елементи на съдържанието му, но правилността на посочването дали актът подлежи на обжалване или не, не е белег на нищожност, поради което това оплакване на частния жалбоподател-касатор се явява неоснователно. Не се установяват други белези на нищожност на въззивното определение. Недопустимо е решение, когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, по който не е бил сезиран - когато е определил спорното право въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, в който случай е разгледан иск на непредявено основание. Правната квалификация на иска е свързана с допустимостта на постановеното по него решение, само когато е нарушен принципът на диспозитивното начало в гражданския процес, когато съдът се е произнесъл извън определения от страните по спора предмет и обхвата на търсената защита. Когато такова нарушение не е налице, дадената от съда правна квалификация на иска, с който е сезиран, във всички случаи обуславя правилността на решението. В случая с обжалваното определение както на първата, така и на въззивната инстанция, с които е преценено, че са недопустими за разглеждане на втората фаза на делбата част от претенциите по сметки на съделителя Ф. Г., съдилищата са се произнесъл въз основа на изложените от съделителя Ф. Г. обстоятелства и искане, формиращи претенциите му по сметки срещу съделителя Н. И., при което не е налице недопустимост на съдебните определения на двете съдебни инстанции. С въззивното определение на ОС-Хасково е направена инстанционна проверка именно на обжалваната с частната жалба на Ф. Г. част от определението на РС-Димитровград от открито съдебно заседание на 05.07.2022 г., а именно на частта, с която е отказано да се приеме за разглеждане, поради недопустимост, част от претенциите на Ф. Г. по сметки за 10 000 лв.-половината от сумата, платена от негов личен влог, и за половината от разходите, направени само от него да грижа и издръжка на прехвърлителя Г. Н., с което въззивният съд се е произнесъл изцяло по предмета на частната жалба. Съдържанието на диспозитива на въззивното определение не оставя никакво съмнение кое точно протоколно определение на първоинстанционния съд от 05.07.2022 г. се потвърждава, същото е индивидуализирано в достатъчна степен, която го отличава от другите постановени определения от първоинстанционния съд в същото открито съдебно заседание на 05.07.2022 г.. Процесуалният закон не изисква в диспозитива на въззивния акт да се възпроизвеждане цялостно диспозитива на обжалваното определение, когато последното и изразената с него правораздавателна воля, са в достатъчна степен индивидуализирани в диспозитива на въззивния акт. Ето защо въззивното определение е допустим съдебен акт, и направените доводи на частния жалбоподател-касатор, за недопустимост на въззивното определение, са неоснователни. В практиката на ВКС също е дадено тълкуване на понятието „очевидна неправилност", според което то предпоставя порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Такъв порок е приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, нарушаване на правилата на формалната логика, нарушения на императивна материално правна норма, на основополагащи за производството процесуални правила. Всичко, което изисква допълнителна проверка и анализ от касационната инстанция, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните, е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл.трето ГПК. В случая обжалваното въззивно определение не разкрива белези на нито един от посочените пороци по смисъла на понятието „очевидна неправилност". В ТР № 6/15.01.2019 г. по т.д.№ 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС е изяснен обхвата на дейността на въззивния съд в производство по обжалване с частна жалба, а именно, че въззивният съд служебно проверява всички правнорелевантни факти, сам преценява събраните доказателства и решава въпросите в предмета на производството, без да е обвързан от оплакванията с жалбата. Въззивният съд в случая е изпълнил правомощията си по преценка дали обжалваното пред него определение на РС-Димитровград в прекратителната му част спрямо предявените от Ф. Г. претенции по сметки, е законосъобразно, мотивите на въззивното определение са ясни и логични спрямо посочените в тях приети за установени факти, съответни и на задължението на делбения съд да прецени дали заявените по реда на чл.346 ГПК в делбата на втората й фаза, претенции по сметки, са допустими да се разглеждат в това производство. Нормата на чл. 346 ГПК е процесуална и не съставлява материалноправна квалификация на предявения иск по сметки. Съдебната практика еднозначно е приела, че с чл. 346 ГПК законодателя е предвидил облекчен ред по предявяването в производството по делбата на втората й фаза, осъдителни претенции между съделителите, произтичащи от съсобствеността, но всяка от тези отделни претенции е отделен иск и следва да отговаря на процесуалните изисквания за предявяване на иск, касаещи индивидуализацията на спорното право и цената. Посочването във въззивния акт дали той подлежи на обжалване, не е елемент от същинското властническо изявление на съда по преценката за законосъобразност на обжалваното първоинстанционно определение, и не се обхваща от преценка за очевидна неправилност, както и не лишава страна по делото от възможността да обжалва съдебен акт, независимо от посоченото в него, че не подлежи на обжалване. Оплакванията на частния жалбоподател-касатор за очевидна неправилност не кореспондират с мотивите на въззивното определение, обективиращи изпълнение на задълженията на въззивния съд в съответствие със закона и съдебната практика да направи преценка за допустимост на претенциите по сметки във втората фаза на делбата, като преценката дали направените фактически изводи на съда съответстват на доказателствата по делото и извършените от страните процесуални действия, не може да се прави извън съдържанието на мотивите на въззивния акт, както вече беше посочено по-горе. Предвид изложеното, настоящият касационен състав на ВКС намира, че не са налице основанията да се допускане касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл. първо, второ и трето ГПК. Страните не са направили искания за разноски в настоящето производство, поради което съдът не дължи произнасяне по такива по смисъла на чл.81 ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд,