Определение № 3072 от 18.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4922/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 във връзка с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Специалното училище за ученици с увреден слух „Проф. д-р Дечо Денев“ и на Министерството на образованието и науката срещу решение № 980 от 17.07.2023 г. по в.гр.д.№ 1329 от 2021 г. на Софийски апелативен съд, 7 състав, с което е отменено решение № 260875 от 10.02.2021 г. по гр.д.№ 13790 от 2019 г. на Софийския градски съд, I ГО, 26 състав и вместо него е постановено ново решение, с което по предявения от П. Й. С., Л. Й. Й., М. Л. Р.- Р., Н. Л. Р. и Е. Н. Р. против Министерството на образованието и науката и СУУУС „Проф.д-р Дечо Денев“ иск по чл.124, ал.1 ГПК е признато за установено, че Държавата не е собственик на имот с площ от 2 787 кв.м., находящ се в [населено място], [улица], представляващ поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-68 от 02.12.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК, последно изменена със заповед № 18-6951 от 17.08.2018 г. на началника на СГКК- София.

В касационната жалба, подадена от СУУУС „Проф. д-р Дечо Денев“, се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения- основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Поставят се следните въпроси:

1. Основателни ли са претенциите за собственост на физически лица по отношение на имот, спрямо който е проведено мероприятие на държавата ?

2. Съставлява ли пречка за възстановяване на собствеността обстоятелството, че имотът попада на територията на обект, предназначен за задоволяване на важна обществена потребност, каквато се явява образованието ?

3. Какви критерии трябва да използва съдът при преценката дали благоустройственото мероприятие, за което е отчужден имотът, е осъществено? Необходимо ли е да бъде направена съвкупна преценка на изграденото в имота, да се изследва видът и целта на мероприятието и на тази база да се стигне до извода дали същото е реализирано ?

4. Към кой момент съдът следва да прецени дали са налице предпоставки за възстановяване на собствеността по ЗВСВНОИ ?

5. Наличието на допълнителна, свободна от застрояване площ, извън отчуждения имот, върху която е осъществено мероприятието, дава ли основание да се приеме, че имотът подлежи на реституция с мотива, че върху допълнителната площ към днешна дата могат да се планират, проектират и осъществят наново необходимите за училището строителни мероприятия ? При изследване на наличието на предпоставките за реституция на даден имот, има ли значение дали някои от изградените върху него съоръжения могат да бъдат наново изградени след датата на реституцията ?

6. Какво е значението на благоустройственото мероприятие, проведено в одържавения имот при възстановяването му по реда на ЗВСОНИ и дали асимилирането на одържавения имот в единно комплексно мероприятие изключва неговото самостоятелно съществуване ?

7. Съществено процесуално нарушение ли е, ако съдът при проверката и оценката на доказателствата и при формиране на вътрешното си убеждение, игнорира от анализ приобщени към делото доказателства, показания на свидетели ? Нарушенията във формирането на вътрешното убеждение на съда рефлектира ли върху правилното приложение на закона ? Може ли съдебното решение да се основава на предположения и хипотези относно осъществяването или не на определени факти, имащи значение за делото, без да бъде обсъден в цялост доказателствения материал по делото ?

8. Какви са задълженията на съда при обосноваване на решението и длъжен ли е да обсъди всички доводи на страните, доказателствата към тях и релевантните за спора факти ? Неразглеждането на всички доказателства от значение за делото може ли да доведе до извод за неизяснена фактическа обстановка ?

9. При наличие на непълнота, неразбираемост на мотивите и противоречие между тях и диспозитива на решението, налице ли е порок на съдебното решение и в какво се състои същият ?

По поставените въпроси се твърди противоречие на обжалваното решение с т.3 от Тълкувателно решение № 6 от 10.05.2006 г. на ОСГК на ВКС, решение на Конституционния съд № 19 от 21.12.1993 г. по конст.д.№ 11 от 1993 г., решение на Конституционния съд № 4 от 11.03.1998 г. по конст.д.№ 16 от 1997 г., решение № 663 от 12.06.2003 г. по гр.д.№ 529 от 2002 г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 168 от 30.03.2011 г. по гр.д.№ 392 от 2010 г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 391 от 21.07.2011 г. по гр.д.№ 881 от 2009 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 169 от 02.02.2017 г. по гр.д.№ 946 от 2016 г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 102 от 10.06.2015 г. по гр.д.№ 386 от 2015 г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 457 от 09.12.2011 г. по гр.д.№ 1591 от 2010 г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 677 от 05.11.2010 г. по гр.д.№ 826 от 2009 г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 79 от 12.07.2017 г. по гр.д.№ 3244 от 2016 г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр.д.№ 759 от 2010 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 700 от 28.10. 2010 г.по гр.д.№ 91 от 2010 г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 131 от 12.04.2013 г. по гр.д.№ 1 от 2013 г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 297 от 22.12.2014 г. по гр.д.№ 4004 от 2014 г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 298 от 28.04.2010 г. по гр.д.№ 3972 от 2008 г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 10 от 01.02.2012 г. по гр.д.№ 130 от 2011 г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 640 от 25.01.2010 г. по гр.д.№ 4541 от 2008 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по гр.д.№ 1106 от 2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 341 от 11.11.2011 г. по гр.д.№ 992 от 2010 г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 815 от 15.02.2011 г. по гр.д.№ 1713 от 2009 г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 237 от 19.02.2001 г. по гр.д.№ 1521 от 2000 г. на ВКС, ГК, V г.о., решение № 246 от 28.12.2018 г. по гр.д.№ 4719 от 2017 г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и решение № 432 от 26.10.2010 г. по гр.д.№ 826 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г.о.

В касационната жалба, подадена от Министерството на образованието и науката, се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и допуснати процесуални нарушения- основания за касационно обжалване по чл. 281, т.3 ГПК.

Като основание за допускане на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК- противоречие на решението с посочена практика на ВКС по следните правни въпроси:

1. Налице ли са изискуемите предпоставки за възстановяване на собствеността по реда на ЗВСВНОИ и дали мероприятието, за което е бил отчужден процесният имот, е реализирано ?

2. Защо не е отчетено от съда обстоятелството, че процесният имот попада в парцел, отреден за образование, в който е изграден обект, предназначен за задоволяване на важна обществена потребност- за образование ?

3. Какви критерии е трябвало да използва съдът при преценката дали е изпълнено мероприятието, за което е отчужден имотът и не трябва ли тази преценка да се оформи след съвкупно изследване на всички изградени в имота обекти, за да се стигне до извода дали е налице реализирано мероприятие ?

4. Към кой момент съдът е следвало да прецени дали са налице изискуемите по ЗВСВНОИ предпоставки за възстановяване на собствеността ?

5. На какво правно основание констатираното наличие на допълнителна свободна от застрояване площ, извън процесния имот, е послужила на въззивния съд да приеме, че процесният имот подлежи на възстановяване ?

6. Правилно ли е приел съдът, че имотът не е със статут на имот- публична държавна собственост, което се явява пречка за придобиването му от физически и юридически лица ?

7. Защо съдът не е отчел, че изградените към 1992 г. съоръжения като оградата са част от цялостното благоустройствено мероприятие ?

8. Съществено процесуално нарушение ли е, ако всички събрани доказателства и свидетелски показания по делото не са разгледани, проверени и оценени поотделно и в съвкупност при формиране на вътрешното убеждение от съда ? Защо при мотивиране на решението си съдът е приел едни от тях и е отхвърлил други ?

9. Налице ли е порок на съдебното решение при наличие на непълнота, неразбираемост и неяснота на мотивите и противоречие между тях и диспозитива на решението ?

Към тази жалба са представени следните решения на ВКС: решение № 457 от 09.12.2011 г. по гр.д.№ 1591 от 2010 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 102 от 10.06.2015 г. по гр.д.№ 386 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 169 от 02.02.2017 г. по гр.д.№ 946 от 2016 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 168 от 30.03.2011 г. по гр.д.№ 392 от 2010 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 677 от 05.11.2010 г. по гр.д.№ 826 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 79 от 12.07.2017 г. по гр.д.№ 3244 от 2016 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 700 от 28.10.2010 г. по гр.д.№ 91 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 432 от 26.10.2010 г. по гр.д.№ 826 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 10 от 01.02.2012 г. по гр.д.№ 130 от 2011 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 640 от 25.01.2010 г. по гр.д.№ 4541 от 2008 г. на ВКС, ГК, II г.о.

В писмени отговори от 27.09.2023 г. и 30.10.2023 г. ответниците по жалбите П. Й. С., Л. Й. Й., М. Л. Р.- Р., Н. Л. Р. и Е. Н. Р. оспорват двете жалби. Молят касационното обжалване на решението да не бъде допускано или евентуално- решението да бъде оставено в сила. Претендират за направените по делото пред ВКС разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбите и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационните жалби са допустими: подадени са от легитимирани лица /ответници по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по установителен иск за собственост на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищците се легитимират като собственици по реституция на спорния имот. Със заповед № 2779 от 01.07.1949 г. на МКСБ същият е бил отчужден от Н. А. Р. /наследодател на ищците/ за нуждите на Специално училище за ученици с увреден слух „Проф. д-р Дечо Денев“. След влизане в сила на Закона за възстановяване на собствеността върху някои отчуждени имоти по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС имотът е бил реституиран на ищците със заповед № РД-43-1009 от 08.12.1994 г. на Кмета на Столична община, тъй като е отговарял на изискванията за образуване на самостоятелен парцел по смисъла на чл.1, ал.2 от ЗВСВНОИ по ЗТСУ и др. и тъй като ищците са върнали полученото от наследодателя им обезщетение, както изисква чл.6 от закона.

По отношение на възражението на ответниците за недопустимост на реституцията, тъй като имотът представлява публична държавна собственост, са възприети изводите на първоинстанционния съд, че забраната за реституция на имоти- публична държавна собственост е въведена едва през 2009 г. /с приемането на новата ал.4 към чл.7 от Закона за държавната собственост, публ. в ДВ, бр. 17 от 2009 г./ и няма обратно действие. Затова към момента на приемане на ЗВСВНОИ по ЗТСУ и др. през м.февруари 1992 г. не е имало пречка имотът да бъде реституиран.

Според въззивния съд, основният спорен въпрос по делото е дали отчуждителното мероприятие по смисъла на чл.1 от ЗВСВНОИ по ЗТСУ и др. се явява реализирано. В тази връзка съдът е посочил, че от събраните по делото доказателства се установявало, че имотът не е застроен и в него не са разположени подземни инфраструктури /съоръжения/. Действително, в имота е налична ограда, която съгласно заключенията на приетите по делото експертизи е съществувала и към 1992 г., но тази постройка не можела да се окачестви като осъществено мероприятие по смисъла чл.2 от ЗВСВНОИ по ЗТСУ и др. във връзка с чл.1, ал.1 от същия закон. Съдът е приел, че всяка ограда е предназначена да обслужва даден имот, но това предназначение се изчерпва единствено с необходимостта да се обособи пространствено един имот от друг. Ето защо това съоръжение не можело да бъде съотнесено към нуждите на учебното заведение, преценени в контекста на същинската му цел и предназначение, а именно- образователна и възпитателна. Към тези нужди по същите съображения не можело да бъде съотнесена и другата постройка в имота - бункер за отпадъци, дори да се приеме, че е била налична към 1992 г., още повече, че това съоръжение е било разрушено. Затова изводът на съда е, че тези строежи не могат да се окачествят като осъществени мероприятия по смисъла на закона.

Съдът е взел предвид, че всички приети в процеса заключения на експертизи констатират наличие и към 1992 г., и към момента на приключване на устните състезания на т.нар.„опитно поле“ в спорната част от имота- обособена част от терена, служеща за засаждане и отглеждане на сезонни растителни култури- зеленчуци, цветя и др. Макар да се явява мероприятие по смисъла на чл.2 от ЗВСВНОИ по ЗТСУ и др. във връзка с чл.1, ал.1 от същия закон, това опитно поле не можело да изключи правните последици на реституцията. Действително, опитното поле можело да се свърже със същинската дейност на учебното заведение /да обучава и да възпитава зачислените към него деца чрез полагане на земеделски труд, чрез обработване на земята, чрез грижи за растителните култури и т. н./. По делото обаче било установено, че учебното заведение разполага с допълнителна, свободна от застрояване площ, извън процесния имот, която е многократно по-голяма от тази на спорния терен и на обособеното в същия „опитно поле“. Вещите лица от тройната експертиза констатират, че посочената допълнителна площ може сама по себе си, ако бъде надлежно проектирана, фактически и строително реорганизирана, пълноценно да задоволи образователните и възпитателни нужди на училището. В такава хипотеза не можело да се приеме, че реституцията на имота би засегнала дейността на учебното заведение; би препятствала възможността на децата да спортуват и да полагат труд на открито, именно доколкото е налична друга свободна площ от терена със съществени размери, която може да бъде използвана за такива цели. Съдът е добавил и че към момента т.нар. опитно поле не се използва пълноценно от учебното заведение, за което свидетелства и редуцирането на площта му до размер на по-малко от 1/10 част от спорния имот. Именно това настоящо фактическо състояние опровергавало тезата, че учебното заведение има необходимост да ползва и спорната част от имота, освен цялата останала налична площ от двора на училището. В този смисъл преместването на опитното поле в останалата /свободна/ част от двора на училището по никакъв начин не би засегнало нуждите на училището и на децата.

За неоснователно е прието от въззивния съд и направеното от ответниците евентуално възражение за придобиване на имота по давност. Според съда, писмените и гласни доказателства по делото удостоверяват, че след реституцията, т.е. след отмяната на процесното отчуждаване през 1994 г. /моментът, от който най-рано може да започне да тече давностният срок по чл.79 ЗС/ ищците са установили владение върху процесния възстановен недвижим имот и тази фактическа власт е била ограничена едва към 2014 г. През целия този период ответниците на практика не са ползвали реституирания имот по предназначение. А от 2014 г. до момента на завеждане на иска по настоящото дело през 2019 г. изискуемият от закона 10-годишен срок на придобивната давност не е изтекъл. Обратният извод /че ищците са получили заповеди за отмяна на отчуждаването още към 1995 г. и са бездействали фактически и правно чак до 2019 г./ би се явил нелогичен и житейски незащитим.

Досежно процесуалното възражение на Министерството на отбразованието и науката за недопустимост на иска съгласно чл.299, ал.1 ГПК, съдът е приел, че производството по гр.д.№ 10370 от 2003 г. на Софийския районен съд, приключило с влязло в сила съдебно решение, е имало за предмет ревандикация на друга самостоятелно обособена част от реституирания в полза на ищците недвижим имот, която част е била отчуждена за осъществяване на различно мероприятие, предназначено да обслужва нуждите на друг правен субект- Министерството на народната отбрана; имотът е бил отреден в полза на тази администрация. Същият извод следвал и от констатациите на приетите в процеса технически експертизи. Обстоятелството кога възстановеният на ищците имот е бил обособен идентификационно в две различи части /преди или след приключване на предходния процес/ се явявало ирелевантно, доколкото в случая е установено еднозначно, че настоящото дело има различен предмет от приключилото.

Поради изложеното въззивният съд е достигнал до извода, че правните последици на реституцията са настъпили надлежно в патримониума на ищците, поради което предявеният от тях срещу ответниците отрицателен установителен иск за собственост е основателен и като такъв следва да бъде уважен.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение настоящият състав на ВКС счита, че следва да допусне касационно обжалване на решението по следните поставени от касаторите въпроси /четвъртия и петата група поставени от СУУУС „Проф.д-р Дечо Денев“ въпроси и четвърти, пети и шести въпроси, поставени от Министерството на образованието и науката/, доуточнени от ВКС, както следва:

1. Към кой момент следва да се преценява дали са налице законовите предпоставки за възстановяване на правото на собственост върху даден имот по реда на ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС ?

2. Възможността мероприятието, за което е отчужден имотът, да бъде осъществено /реализирано/ в друга, свободна от застрояване и съседна на имота площ, основание ли е да се приеме, че имотът подлежи на реституция по реда на ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС ? Съответно: При изследване на наличието на предпоставките за реституция на даден имот по реда на ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, има ли значение дали някои от изградените върху него, но несъществуващи вече съоръжения могат да бъдат наново изградени в съседен свободен имот ?

3. Има ли обратно действие нормата на чл.7, ал.4 ЗДС /нова, ДВ, бр.17 от 2009 г./, предвиждаща забрана за реституиране на имоти- публична държавна собственост ?

Тези въпроси са правни въпроси по смисъла, разяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като са обусловили решаващите изводи на въззивния съд за уважаване на иска. Касаторите не са посочили практика на ВКС, в която да има изрично произнасяне на съда по първия и втория въпрос, поради което касационното обжалване по тези въпроси следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По третия въпрос е налице противоречие между приетото в обжалваното решение и част от посочената от касаторите практика на ВКС /решение № 663 от 12.06.2003 г. по гр.д.№ 529 от 2002 г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 168 от 30.03.2011 г. по гр.д.№ 392 от 2010 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 391 от 21.07.2011 г. по гр.д.№ 881 от 2009 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о./, поради което по този въпрос касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1 т.1 ГПК.

Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение