Определение № 933 от 25.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 460/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по допустима касационна жалба от О. С. С., приподписана от пълномощника му адв. Д. Ф. – САК, срещу въззивното решение № 5492 от 10.10.2024 г. по в.гр.д. № 11014/2023 г. на Софийски градски съд, постановено по предявен иск с основание по чл. 45 ЗЗД. В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на въззивното решение, относими към основанията по чл.281, т.3 ГПК. Към касационната жалба е представено (след указание по чл.285, ал.1 ГПК) и писмено изложение за твърдяното от касатора основание за допускане на касационното обжалване, също приподписано от адв. Д. Ф. – САК. Насрещната страна в производството И. Д. М. оспорват жалбата с писмен отговор, подаден чрез пълномощник адв. Р. Н. – САК. Върховния касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, при преценка за наличие на предпоставки за допускане касационното обжалване, намира следното: С първоинстанционното решение № 20077304 от 31.01.2022 г. по гр. д. № 18532/2019 г. на Софийски районен съд, е отхвърлен предявения от О. С. С. срещу И. Д. М. иск с правно основание чл. 45, вр. чл. 52 от ЗЗД за заплащане на сумата 9000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания, унижено достойнство и авторитет, вследствие на набеждаване на О. С. С. от И. Д. М. на 20.02.2015 г. в извършване на престъпление. Въззивният съд, сезиран с въззивна жалба от ищеца О. С., е потвърдил първоинстанционното решение. Установил е следното: В подадената на 20.02.2015 г. до РП - София молба от И. Д. М. са изложени твърдения, че на 12.02.2015 г. същата се е намирала в сградата на Административен съд – София за участие в адм. дело № 5654/2013 г. в качеството ѝ на представител на Столична община, по което дело ищец бил О. С. С., и след приключване на делото пред зала № 4 последният отправил към нея думите: „Ще те убия, ще те унищожа, капитулирай вече и решавай делото в моя полза”, след което същият ѝ нанесъл силен удар в дясното рамо, след което замахнал с юмрук към лицето ѝ, повтаряйки, че „ще я убие“. В молбата си И. М. е посочила, че изпитала силна болка от удара в рамото си, а след прибирането си в къщи се чувствала отпаднала, с болки в главата, врата, рамото и корема, и от притеснение не могла да заспи цяла нощ. На следващия ден отишла на преглед психиатър, при който била установена хипертонична криза и назначена медикаментозна терапия. С молбата е отправено искане за образуване на наказателно производство срещу О. С. С. за извършено престъпление от общ характер. Към молбата са приложени медицински документи, посочени са свидетели, които да потвърдят изложените в молбата факти. По молбата е била образувана прокурорска преписка № 06252/15 г. на РП - София, по която на 11.06.2015 г. е постановен отказ за образуване досъдебно производство. На 23.05.2017 г. И. Д. М. е подала до РС - София искова молба срещу О. С. С., с която е предявил иск за заплащане на сумата 3000 лв. като обезщетение за неимуществените вреди – болки и страдания, унижено лично достойнство и авторитет, вследствие на нанесения от ответника на 12.02.2015 г. побой, в която е описала поведението на ответника на посочената дата в сградата на АССГ, идентични с описаните в горепосочената молба до РП - София. Като доказателства към исковата молба са приложени материалите по посочената пр. преписка, поискано е и допускане на свидетели за установяване на твърденията. Образувано е било по исковата молба гр.д. № 32431/2017 г. на РС – София, като по него, с влязло в сила решение от 09.08.2019 г., е отхвърлен предявеният иск по чл. 45 ЗЗД. Въззивният съд е приел, че подаването на молби, жалби, сигнали и пр. до държавните органи е израз на конституционно гарантирано право на защита по чл. 45 от КРБ на накърнени права и законни интереси на лицето, и това е правомерна дейност, поради което излагането на обстоятелства за определено лице в такова сезиращо държавен орган волеизявление не съставлява противоправно поведение на автора на волеизявлението, именно защото то е извършено в реализация и в рамките на правото му на защита на негово субективно право, като правомерността на това поведение на сезиращия не е в зависимост от крайния резултат, постановен от сезирания държавен орган. Посочено е още, че съдебната практика непротиворечиво приема, че деликтна отговорност на лицето, сезирало държавния орган, може да възникне само при злоупотреба с това право - когато то е упражнено извън неговите рамки и целите, за които е предвидено, съгласно чл. 57, ал. 2 от КРБ, а именно когато е предприето с цел да се увредят правата или законните интереси на други лица. Т.е. за да е налице противоправно деяние, следва да се докаже по несъмнен начин, че упражняването на съответното право е предприето с цел да се навреди на други лица, а не за да се получи защита на право, което сезиращият счита за нарушено. Доколкото по делото няма доказателства, които да сочат на недобросъвестност на ответницата при упражняване на законните й права - да подаде жалба до прокуратурата, респ. искова молба до съда, със съзнанието, че изложените от нея твърдения са неверни и с цел да увредят правата и законните интереси на ищеца, то поведението на ответницата не е противоправно. А при липса на такава противоправност няма основание за ангажиране деликтната отговорност на ответницата по чл.45 ЗЗД. Допълнено е още, че в случая ищецът не е ангажирал доказателства за възникване на твърдените от него неимуществени вреди. Поради съвпадане крайния решаващ, първоинстанционното решение е потвърдено. Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС рамките, в които се селектират касационните жалби, се определят от поставен от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, който трябва да е определящ изхода на делото, правният въпрос следва да е свързан с предмета на делото и да е от значение за формиране решаващата воля на съда като обща предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не и за правилността на обжалваното решение или за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, както и да е налице някоя от допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Наличието на общата и допълнителната предпоставка /основание/ за селекция са кумулативно изискуеми. В изложението към касационната жалба на О. С. на основанието за допускане касационното обжалване, приподписано и от адвокат (подадено след оставянето на касационната жалба без движение с разпореждане от 13.11.2024 г. на администриращия жалбата съд за отстраняване на нередовността й), не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, нито е обосновано наличието на някое от допълнителните основания на чл. 280, ал. 1, т. 1- т.3 ГПК или по чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Направено е позоваване на разпоредбата на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК и на т.5 от ТР № 7/31.07.2017 г. по тълк.д. № 4/2017 г. на ОСГТК на ВКС, за обосноваване тезата на касатора, че влязлото в сила решение между същите страни на същото основание по предходно дело на СРС, 155 състав, противоречи на сега обжалваното решение, защото доказва набедяването му и така е налице основание за отмяната му. Настоящето производство, обаче, не е такова по отмяна на влязло в сила решение, поради което горната обосновка е неотносима. Както е изяснено в ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/ 2009 г., на ОСГТК на ВКС, поставянето на правен въпрос е ангажимент на касатора. Върховният касационен съд не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията и оплакванията на касатора, нито от изложените от него факти и обстоятелства или от обжалваното решение. Липсата на посочване на разрешен правен въпрос, съответно липсата на обосновано основание за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, води до извод за недопускане касационното обжалване на въззивното решение. Не се констатира и вероятност за предпоставка, за която се следи служебно по чл.280, ал.2 ГПК, за допускане на обжалването. Предвид гореизложеното, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК