Определение № 631 от 17.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 971/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. Д. Д., чрез адв. Б. против решение № 1198/23.10.2019 г. по гр. д. № 1268/2019 г. на Окръжен съд – Варна.

Ответникът Н. Г. Д., чрез адв. В. е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:

Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение, с което след отмяна на решение № 978/11.03.2019 г. по гр. д. №12059/2017 г. на Районен съд – Варна в уважената част на предявения от касатора против ответницата осъдителен иск по чл. 59 ЗЗД за сумата от 2 184. 55 лв., представляваща изразходвани от последната средства от кредитна карта на името на касатора с №...*..., издадена като втора клонирана от кредитна карта VISA/MASTER CARD с №...*..., с банкова сметка към нея №[банкова сметка] от „Алианц Б. България“ АД, за периода м. май 2015 г. до м. август 2015 г. вкл., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба - 18.08.2017 г. до окончателното изплащане на задължението, както и на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 219. 06 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 22.08.2016 г. до 17.08.2017 г. и в частта на присъдените на страните разноски, са отхвърлени главният иск по чл. 59 ЗЗД и акцесорният такъв по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за посочените суми, и е потвърдено първоинстанционното решение в отхвърлителната част на исковете - за разликата над 2 184. 55 лв. до претендираните 8 236. 33 лв. по иска по чл. 59 ЗЗД и за разликата над 219. 06 лв. до предявените 1 643. 60 лв. по иска по чл. 86, ал.1 ЗЗД.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е установил, че договорът за издаване на процесната международна кредитна карта е сключен от ищеца още през 2010 г., като няколко месеца по-късно със съгласието му на ответницата – негова съпруга тогава, е издадена втора карта към същата сметка, като включително съобразно изискванията на банката ответницата е подписала и договор за поръчителство. В процесния период – от 01.01.2015 г. до 31.08.2015 г. от картата са били изтеглени суми в общ размер от 9 621. 96 лв., а при извършените погашения ищецът внесъл по сметката сумата от 16 850 лв., а ответницата – 2 750 лв. Прието е, че ищецът е установил извънбрачна връзка с друга жена в [населено място] в края на 2014 г., узнаването на което обстоятелство от бившата му съпруга е създало проблеми в семейните отношения, без да има несъмнени данни, че тогава е настъпила и фактическата раздяла между вече бившите съпрузи. Според въззивната инстанция страните са престанали да живеят заедно от м. май 2015 г., като пълната имуществена разделност помежду им е настъпила по – късно. Във визирания период ответницата е продължила да живее заедно с роденото от брака дете в семейното жилище в м. „Б.“, полагала е грижи за него, заплащала е консумативите за дома, поемала е разходите за ежедневните нужди на детето, т. е. средствата, изтеглени от процесната кредитна карта не са изразходвани за покриване на лични на съпругата нужди, а за задоволяване на семейни потребности. Установено е също, че бракът между страните е прекратен на 28.05.2016г. При горната фактическа обстановка второинстанционният съд е приел, че ищецът, чиято е доказателствената тежест, не е установил в условията на пълно и главно доказване наличие на неоснователно разместване на блага, изразяващо се в обогатяване в исковия период на ответницата за негова сметка, произтичащо от заплатено от него по кредитната му карта задължение за суми, които бившата съпруга е изразходвала за покриване на нейни лични нужди. Съдът е изтъкнал, че бракът между страните в този период е бил съществуващ, макар и при силно обтегнати отношения между съпрузите, които са правили опит за запазването му, като са отишли заедно в командировка в Италия, след като по-рано планираната екскурзия до Испания се е провалила. Развити са доводи, че поради липсата на категорични данни за точната дата на настъпилата между страните фактическа раздяла, както и за наличие на пълна икономическа разделност в имуществените им отношения не е възможен извод за неоснователно разместване на блага, тъй като съобразно разпоредбата на чл. 32 СК, разходите за задоволяване нуждите на семейството се поемат и от двамата съпрузи, а за възникналите задължения в тази връзка - те отговарят солидарно. С оглед така установената в закона солидарна отговорност е направен извод, че единият съпруг не може да претендира от другия връщането на кредит, изтеглен за задоволяване нуждите на семейството в период от време, през който бракът между страните не е бил прекратен.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът повдига правни въпроси, които поддържа да са обуславящи изхода на делото и за които даденото разрешение е в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Като основание за допускане на касационен контрол се сочи и фактическият състав по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното решение.

Съдържанието на поставените въпроси, изведено от изложението и уточнено, и конкретизирано от касационния съд съгласно постановките по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК, е следното:

1. „Прекратява ли се съпружеска имуществена общност преди прекратяването на брака, когато съпрузите са във фактическа раздяла и липсва единност в имуществените им отношения?“;

2. „За задължението на съда, вкл. и въззивния съд като инстанция по същество на спора, по чл. 12 и чл. 235 ГПК да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, както и твърденията, доводите и възраженията на страните относно релевантните по спора факти и да изложи мотиви по всички тях?“.

По първия въпрос се твърди противоречие с Решение № 24/23.04.2013 г. по гр. д. № 308/2012 г. на ВКС, IV г. о.

По втория въпрос се сочи отклонение с практиката на ВКС, изразена в Решение № 3/15.03.2016 г. по гр. д. № 2526/2015 г. на ВКС, III г.о., Решение № 65/30.07.2014г. по т. д. № 1656/2013 г. на ВКС, II т. о., Решение № 445/02.11.2011 г. по гр. д. № 1733/2010 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 331/19.05.2010 г. по гр. д. № 257/2009 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 65/16.07.2010 г. по гр. д. № 4216/2008 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 670/15.11.2010 г. по гр. д. № 695/2009 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 548/06.12.2010 г. по гр. д. № 1119/2009 г. на ВКС, III г. о. и Решение № 141/11.10.2019 г. по гр. д. № 3719/2018 г. на ВКС.

Касационно обжалване не следва да се допуска.

Повдигнатият първи въпрос не е релевантен, тъй като въззивният съд не е излагал мотиви и формирал разрешения по въпроса прекратява ли се съпружеската имуществена общност преди прекратяването на брака с развод в хипотеза, при която страните са във фактическа раздяла и нямат общ бюджет. За да отхвърли предявеният иск за неоснователно обогатяване инстанцията по същество е приела, че липсват категорични данни за точната дата на настъпилата между страните фактическа раздяла, както и за наличие на пълна икономическа разделност в имуществените им отношения, поради което няма неоснователно имуществено разместване на блага. Единият съпруг не може успешно да претендира от другия връщането на кредит, изтеглен за задоволяване нуждите на семейството, докато бракът между страните продължава да съществува – т.е. че общата нужда на съществуващото все още преди развода семейство, е налице. Непоставянето на обуславящ правен въпрос, само по себе си, е основание за недопускане на касационен контрол без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите към разясненията по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. Затова по този въпрос достъп до касация не може да се осъществи.

Вторият поставен въпрос е релевантен, но по него не се установява поддържаното от страната отклонение с практиката на ВКС, обективирана в сочените от касатора решения. В тази трайна практика (вж. ППВС № 1/1953 г., т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № № 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Решение № 411 от 27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 164 от 04.06.2014 г. по гр. д. № 196/2014 г. на ВКС, III г. о., Решение № 83 от 23.06.2015 г. по т. д. № 1940/2014 г. на ВКС, II т. о., Решение № 154 от 24.08.2016 г. по гр. д. № 3848/2015 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 65 от 16.07.2010 г. по гр. д. № 4216/2008 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 548 от 6.12.2010 г. по гр. д. № 1119/2009 г. на ВКС, III г. о. и др.) еднопосочно е възприето разрешението, че въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, след като подложи на самостоятелна преценка, по правилото на чл. 12 ГПК, установените факти и събраните за тях доказателства, изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случая, въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК – изложил е собствени решаващи мотиви по спора, след извършен анализ и оценка на събраните по делото доказателства, посочил е кои от тях и защо кредитира и кои не цени, и е обсъдил доводите и възраженията на страните. Несъгласието на касатора с приетото за установено и с постановения правен резултат по спора, както и развитите в тази връзка доводи за допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт съставляват касационния основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Ето защо и по втория въпрос липсва основание за допускане на касационно обжалване.

Касаторът не е обосновал приложно поле и на основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК по поставените въпроси.

На първо място, основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не могат да се предявяват едновременно към едни и същи въпроси (един от които няма характеристика на правен), тъй като са самостоятелни фактически състави, чието кумулативно въвеждане е недопустимо. На второ място, отсъства обосноваване на допълнителните предпоставки на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид разрешенията в т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. ВКС, ОСГТК. Не е мотивирано наличието на хипотезата - „въпрос от значение за точното прилагане на закона“, с твърдение за формирана съдебна практика, която не е актуална или е неправилна, а в хипотезата – „въпрос от значение за развитието на правото“ с твърдение за непълна, неясна или противоречива уредба на конкретна норма, която изисква създаване на съдебна практика по прилагането й или нейното осъвременяване.

Селекция на касационната жалба не може да се осъществи също и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Това основание предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. В случая това не е сторено от касационния жалбоподател – изложените оплаквания сочат на пороци на съдебния акт, които не попадат сред разглежданата по-горе категория. С оглед на така очертаната и разбирана от състава дефинитивност на соченото основание в случая не е налице аргументирано изложение за наличие на предпоставките му.

В заключение, касаторът не обосновава предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационен контрол на въззивното решение.

По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение