Определение № 3114 от 17.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 108/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано e по касационна жалба на Прокуратурата на Република България (нататък и ПРБ), подадена от прокурор в Софийска апелативна прокуратура, срещу въззивно решение № 1123 /07.11.2024 г. по в.гр.д. № 728 /2024 г. на Софийския апелативен съд, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение от 29.12.2023 г. по гр.д. № 913 /2022 г. на Софийски окръжен съд, с което Прокуратурата на Р. България е осъдена да заплати на В. П. Р. на основание чл.2, ал.1, т.3 и т.4 ЗОДОВ сумата 10 000 лева за претърпени неимуществени вреди от незаконно повдигнато обвинение.

Ответникът по касационната жалба В. П. Р. в писмен отговор оспорва наличието на основани за допускане на касационно обжалване.

Касационната жалба e процесуално допустима: подадена е от надлежна страна в установения срок срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване и е редовна.

Въззивното производство е образувано по жалби и на двете страни по делото.

За да постанови решението в обжалваната част, въззивният съд е приел следното:

Страните не спорят по установените от първата инстанция факти. Спорът пред въззивната инстанция се концентрира досежно размера на обезщетението за неимуществени вреди. Същият се определя от съда по справедливост съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, което понятие обаче не е абстрактно, а е свързано с преценка на редица конкретни и обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда

Въззивният съд е приел, че е предявен иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ с искане за присъждане на обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди, вследствие на незаконно обвинение за престъпление по чл.129, ал.2 вр. ал.1 НК, впоследствие продължило за престъпление по чл.115 вр. чл.18, ал.1 НК, извършено на 26.02.2017 г. около 2.57 ч. в гр. Своге за опит за умишлено убийство чрез нанасяне на прободни рани с нож в гръдната кухина, лявото бедро и лявата мишница, който е останал недовършен по независещи от ищеца причини, по което е оправдан от първата инстанция, осъден от втората и оправдан с влязла в сила присъда от ВКС по обвинение по чл.119 вр. чл.115 вр. чл.18, ал.1 НК (ВКС е приел, че В. Р. е действал при неизбежна отбрана).

Въззивният съд е установил и съобразил следните факти:

Наказателното преследване спрямо В. Р. е продължило около пет години, считано от първоначалното му привличане като обвиняем – до постановяване на акта на ВКС, който е бил окончателен в рамките на касационния контрол /26.02.2017 – 16.02.2022/. Мярката за неотклонение е била „подписка“, а впоследствие и „парична гаранция“ от 2000 лева. Ищецът е бил задържан само за 24 часа по ЗМВР, но обвинението е било за „тежко“ престъпление по смисъла на чл.93, т.7 НК, понеже е наказуемо с наказание „ЛОС“ (лишаване от свобода) от 10 до 20 г. Не е спорно и това, че на ищеца е била наложена и принудителна мярка да не напуска пределите на страната, което се е отразило на трудовата му заетост, тъй като работел като международен шофьор и е управлявал камион, превозвайки различни товари извън България. Поради това, загубил работата си и се налагало да работи, каквото му попадне или бил безработен.

Събитията се случвали, докато очаквал раждането на второто си дете, тъй като съпругата му била бременна. Живеейки в малко населено място, каквото е [населено място], се разчуло за наказателната репресия спрямо него, което се е отразило на обществения му авторитет в селото. Останал без пари, се затворил в себе си, спрял да излиза навън и понасял трудно обвиненията спрямо себе си.

Горното се установява освен от писмените доказателства и от показанията на разпитаните от СОС свидетели – П. /съсед на ищеца/ и Р. /съпруга на ищеца/. Същите се преценяват от САС като достоверни, логични и отговарящи на предполагаемата от всеки представа за гняв, неудовлетворение и разочарование от предявени обвинения на ПРБ спрямо всяко едно физическо лице, след които съдът е постановил оправдателна присъда.

От заключението по допуснатата пред СОС съдебно-психологическа експертиза се установява, че при задържането на ищеца и привличането му като обвиняем, той е преживял силен емоционален стрес и възмущение от това, че е бил обвинен и заплашен да влезе в затвора. Впоследствие е бил в състояние на напрежение, тревожно очакване и несигурност от повдигането на обвинение. В резултат на повдигнатото обвинение и воденото наказателно производство е развил продължителна адаптационна реакция с тревожно-депресивен облик на изживяванията, с променлива интензивност, съответно на динамиката и промените в него, до окончателното му оправдаване, като негативните му изживявания не са отзвучали напълно и към настоящия момент.

От заключението по допуснатата съдебно-медицинска експертиза и от обясненията на вещото лице в открито съдебно заседание пред Софийския окръжен съд въззивният съд е установил, че няма причинно-следствена връзка между преживения от ищеца стрес от наказателното производство и посочени заболявания на ищеца, за които са представени писмени доказателства, описани от съда. Чрез процеса невроцепция ищецът е оценил стресорите от наказателното производство като неживотозастрашаващи и успешно се е адаптирал спрямо тях без реализирането на дистрес и физическа увреда. Заболяванията на пациента се дължат на диагностицирания у него метаболитен синдром, установен преди привличането му като обвиняем. Основна причина за изявата на метаболитен синдром е неправилният начин на живот.

Въз основа на установените факти въззивният съд е приел, че обезщетението за неимуществени вреди напълно правилно е определено в размер от 10 000 /десет хиляди/ лева от Софийския окръжен съд. То отговаря на общоприетата представа за „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД, като са взети предвид всички правнорелевантни фактори за присъждане именно на тази сума, изброени неизчерпателно по-горе. Решението е правилно и в отхвърлителната му част, поради което се налага потвърждаването му с препращане към мотивите на първата инстанция на основание чл. 272 ГПК.

От правна страна:

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

В касационната жалба и в изложението на основания за допускане на касационно обжалване са изложени доводи, че определеният размер на обезщетението за неимуществени вреди е необосновано завишен и не съответства като еквивалент на действителните неимуществени вреди; че въззивният съд не е изложил никакви мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между установените от него релевантни обстоятелства и причинените вреди, като не е посочил и значението на всяко едно от тях по отношение на размера на присъденото обезщетение; че въззивният съд не е взел предвид някои обстоятелства, които имат значение за определяне на по-нисък размер – в резултат на незаконното наказателно производство за ищеца не са настъпили трайни вредни последици; въззивният съд не е взел предвид интензивността на наказателното производство, предприетите действия на процесуална принуда в хода на досъдебното и на съдебното производство Приложените мерки за неотклонение „подписка“ и „парична гаранция“ в най-ниска степен са засегнали ищеца; ищецът нито веднъж нее поискал разрешение от прокурор да напусне пределите на страната; въззивният съд нее отчел възрастта на ищеца към момента на образуване на наказателното производство (34 години) и че същият е бил в активна и трудоспособна възраст, която предполага по-висока устойчивост към стреса; наказателното производство и обвинението на ищеца не са били публично разгласени; Въззивният съд не е съобразил обществено-икономическите условия и стандарта на живот в периода на увреждането; претърпените от ищеца неимуществени вреди не са с по-голям интензитет от обичайните за подобни случаи.

Във връзка с тези доводи Прокуратурата на РБ поставя следните правни въпроси, за които твърди, че осъществяват основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване:

1. Следва ли съдът да определи неимуществените вреди след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства - за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД?

Прокуратурата твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с приетото в т.II от ППВС 4 /1968 г., в противоречие с приетото в т.3 и т.11 от ТР 3 /22.04.2005 по тълк.д. 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и в противоречие с приетото в т.19 от ТР 1 /14.01.2001 г. на ОСГК на ВКС поради липсата на мотиви за причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди.

2. Как се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл.4 ЗОДОВ?

Прокуратурата твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с приетото в решения на ВКС по гр.д. № 3257/2022 г. на III г.о., по гр.д. № 3764/2020 г. на III г.о. и по гр.д. № 300/2017 г. на IV г.о.. без да обосновава сходство в хипотезите и разлика в присъдените обезщетения.

Настоящият съдебен състав намира въпросите за обуславящи. Но видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, въпросите не са разрешени в противоречие, а в съответствие с установената практика: въззивният съд е обсъдил конкретните обективно съществуващи обстоятелства, които според закона и установената практика имат значение за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД. Изложил е мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и причинените вреди.

Въззивният съд е съобразил приетото в т. 11 (раздел ІІ от мотивите) на ППВС № 4 /23.12.1968 г. и последващата практика на ВС и ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД, за това, че понятието справедливост е свързано с редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които съдът трябва да прецени, за да определи размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди. Въззивният съд е съобразил установените по делото обстоятелства, за които в последователната практика на ВС и ВКС е прието, че имат значение за определяне на претърпените неимуществени вреди. Въззивният съд е обсъдил значението на установените по делото конкретни обстоятелства за определяне на обезщетението за неимуществени вреди за определянето на конкретния размер на обезщетението (въззивният съд е отразил конкретното значение на установените обстоятелства за размера на конкретното обезщетение). Въззивният съд е съобразил размера на обезщетението с икономическата обстановка и стандарта на живот в страната.

По първия въпрос въззивният съд не е допуснал противоречие с разрешението в посочената т.3 от ТР № 3 /22.04.2005 г. по тълк. гр. дело № 3 /2004 г. на ОСГК за отговорността на държавата, тъй като по делото не е установено поведението на пострадалия да е причина за увреждането (по делото не е установено наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия)

По първия въпрос въззивният съд не е допуснал противоречие с разрешението в посочената т.11 от същото ТР № 3 /22.04.2005 г. по тълк. гр. дело № 3 /2004 г. на ОСГК, тъй като по делото не е установено ищецът да е бил частично оправдан.

По въпроса въззивният съд не е допуснал противоречие и с разрешението в посочената т.19 от ТР № 1 /04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, тъй като мотивите му отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност.

Въззивният съд не е допуснал противоречие с приетото в решенията по трите посочени дела на III г.о. и IV г.о. на ВКС, в които са определени по-ниски размери на обезщетенията за неимуществени вреди по други незаконни обвинения с различна продължителност. В тези дела са разгледани различни, а не аналогични случаи и за предходни периоди от време, в които икономическите условия в страната и жизненият стандарт, съответно възприемането на понятието „справедливост“ са били различни,. Поради различията на релевантните за размерите на обезщетенията факти, не следва да бъдат сравнявани различните размери на определените обезщетения, тъй като от по-ниските по размер обезщетения не може да се обоснове извод за противоречие в приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД.

От изложеното настоящият състав приема, че не са осъществени основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставените от жалбоподателя правни въпроси.

С оглед изхода от това производство Прокуратурата на Република България няма право на разноски, а искането на ответника в касационното производство за присъждане на направените разноски за процесуално представителство е основателно за сумата 1 200 лева за адвокатско възнаграждение, чието уговаряне и заплащане е удостоверено с представения договор за правна защита и съдействие.

Воден от изложеното съдът