Определение № 50198 от 28.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3422/2022 г.

Образувано е по касационна жалба от Ю. К. Н., М. А. М. и С. А. Н., трите ответници по иск за делба, подадена чрез пълномощника им адв. П. Й., срещу въззивно решение по чл.344, ал.1 ГПК с № 265/08.05.2022 г. по в.гр.д. № 1058/2021 г. на ОС-Благоевград,

С касационна жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост, касаещи изводите на въззивния съд за неоснователност възражението им за придобиване от тях на делбения имот по давност, за наличие на съсобственост между тях и и за отмяна издадения в полза на касаторите констативен нотариален акт за собственост. Твърдят наличието на основание за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2, предл. трето ГПК. Молят решението да се отмени и искът за делба да се отхвърли, претендират разноски.

Насрещните страни З. С. Н., В. С. Н. и В. С. Й., чрез пълномощник адв.Г. Ю., оспорва жалбата с писмен отговор като неоснователна, претендират разноски.

Съделителят-ищец Л. С. Н., не е взел становище по касационната жалба.

Съделителите - ответници О. Н. П., Л. И. В., Й. И. М., И. Л. А. и К. Л. А., не са взели становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, при преценката за допустимост на касационното обжалване, въз основа на данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е допустима.

Делото е по иск за делба на недвижим имот- жилище, във фаза допускане на делбата, и е за втори път на разглеждане пред касационната инстанция.

Първото първоинстанционно решение по чл.344, ал.1 ГПК по гр.д.№ 1925/2012 г. на РС-Петрич, е било обезсилено с въззивно решение № 5662/13.12.2018 г. по в.гр.д.№ 532/2018 г. на ОС-Благоевград, и делото върнато на районния съд за ново разглеждане, с указание да бъдат конституирани като небоходими другари в процеса и наследниците на И. П., доколкото процесното жилище е било изградено в съсобствен имот въз основа на договор за групов строеж по чл.192, ал.4 ЗТСУ/отм./ и в делбата следва да участват всички страни по договора за групов строеж, вкл. и наследниците на И. П., а не само тези на С. С.. Въззивното решение не е било допуснато до касационно обжалване с определение № 86/25.02.2020 г. по гр.д. № 3170/2019 г. на ВКС, ГК, II г.о.

С новото първоинстанционно решение № 8192/02.08.2021г. по гр.д. № 323/2020 г. на Районен съд – Петрич, е бил отхвърлен иска за делба, предявен от З. С. Н., Л. С. Н., В. С. Н. и В. С. Й. срещу Ю. К. Н., М. А. М., С. А. Н., О. Н. П., Л. И. В., Й. И. М., И. Л. А. и К. Л. А., за допускане делба на недвижим имот: самостоятелен обект с идентификатор ***, с предназначение на самостоятелния обект-жилище, апартамент, брой нива на обекта-1, с площ за имота 81 кв.м., с административен адрес обл.Благоевград, общ.П., [населено място], [улица], ет.2, находящ се в Сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор *, и при съседни самостоятелни обекти в сградата с идентификатори: на същия етаж- няма, под обекта ***, над обекта - ***.

С обжалваното понастоящем въззивно решение по чл.344, ал.1 ГПК с № 265/08.05.2022 г. по в.гр.д. № 1058/2021 г. на ОС-Благоевград, въззивният съд е отменил новото първоинстанционно решение в частта, в която е отхвърлен иска за делба на описания жилищен имот само по отношение на ответниците Ю. К. Н., М. А. М. и С. А. Н., вместо което е допуснал делбата между ищците и тези три ответници, при дялове съответно З. С. Н. - 8/12, Л. С. Н.- 1/12, В. С. Н.- 1/12, В. С. Й. - 1/12 и за Ю. К. Н., М. А. М.и С. А. Н.- общ дял 1/12, като е отменил и издадения в полза на Ю. К. Н., М. А. М. и С. А. Н. констативен нотариален акт за давностно владение № 152/06.12.2012 г. относно делбеното жилище, над 1/ 12 ид.ч. В частта, в която е бил отхвърлен иска за делба срещу ответниците О. Н. П., Л. И. В., Й. И. М., И. Л. А. и К. Л. А., първоинстанционното решение е потвърдено.

При преценката на събраните по делото доказателства - писмени, свидетелски показания, съдебно-техническа експертиза /СТЕ/, въззивният съд е приел за установено, че С. С. и И. П., като съсобственици от 1970 г. на 1/2 идеална част от дворно урегулирано място, парцел *, кв.135 по плана на [населено място], с площ на целия парцел от 786 кв.м., въз основа на учреденото им право на строеж с акт № 1069/1975 г. за построяване от тях в съсобствениия имот със свой труд и средства и за свои нужди нова двуетажна жилищна сграда в парцел дванадесети в кв.135, на договор за групов строеж по чл.192 от ЗТСУ /отм./ от 23.07.1976г. с нотариална заверка на подписите, одобрен архитектурен проект от 1975 г., строително разрешение и протокол за дадена строителна линия и определено ниво от 1976 г., са построили в парцел * кв.135 горепосочената нова двуетажна жилищна сграда. До образване на настоящето дело, не е установено страните по договора за групов строеж са прекратили съсобствеността върху тази сграда нея с договор за доброволна делба, респ. с разпределителен протокол по чл.192, ал.4 ЗТСУ /отм./.

След смъртта на С. С., починал 15.01.2001г. са останали законни наследници съпруга М. С. и пет деца З. С. Н., Л. С. Н., В. С. Н., В. С. Й. и А. С. Н.. А. Н. е починал на 18.09.2011 г. и е оставил наследници по закон – съпруга Ю. К. Н. и две деца М. А. М. и С. А. Н.. Съпругата М. С. на 25.01.2013г. със сделка в нотариална форма нот. Акт № 17/2013 г, е продала на сина си З. С. Н. своите 7/12 идеални части от делбения недвижим имот- жилище на първия етаж. Същата е починала на 26.05.2013 г. Починал е и другия участник в договора за групов строеж- И. П., поч. на 07.01.2008г. и е оставил наследници по закон – съпруга О. П., деца Л. И. В., Й. И. М., и внуци И. Л. А. и К. Л. А..

Ответниците по иска за делба Ю. К. Н., М. А. М. и С. А. Н., са се снабдили с констативен нотариален акт за давностно владение № 152/06.12.2012 г. т. I, рег. № 5221, д.№ 136/2012г., с който трите са били признати за собственици по давност на делбения жилищен имот – самостоятелен обект с идентификатор *** в сграда 1, както и на 1/2 идеална част от поземления имот с идентификатор *, в която е построена сграда 1. Установено е въз основа на приетото заключение на СТЕ, че съгласно одобрения архитектурен проект, въз основа на който е бил сключен договора за групов строеж между С. С. и И. П. от 1976 г., жилищната сграда е трябвало да има две жилища съответно на първи и втори етажи, а приземният етаж е предвиден с гараж и зимнични помещения, но понастоящем жилищната сграда е триетажна по смисъла на параграф 5, т.47 от ДР на ЗУТ, като предвидения по архитектурен проект гаражен етаж с мазета е обособен и се ползва като жилищен, а описаният в нотариалните акове № 17/2013 г. и № 152/2012 г. самостоятелен обект в жилищната сграда, е идентичен с първия жилищен етаж по одобрения архитектурен проект на жилищната сграда и със самостоятелен обект в сградата с идентификатор ***** по одобрената КККР на [населено място].

Въззивният съд, съобразявайки установеното от доказателствата за начина на изграждането на жилищната сграда и поведението на наследниите на И. П., включително и в хода на делото, сочещо, че те нямат претенции към делбения имот, е приел, че процесният първи жилищен етаж по архитектурния проект, а реално сега втори жилищен етаж съгласно КККР, е бил придобит от съсобствениците на терена и на правото на строеж, респ. и страна по договора за групов строеж на сградата, а именно съпрузите С. и М. Н./ С., в режим на СИО съгласно чл.13 СК от 1968 г. /отм./. и след смъртта на съпруга С. С. на 15.01.2001г., СИО е била прекратена и жилището на първия етаж по арх. проект, идентично с жилище на втори етаж по КККР, е наследено от съпругата и петте пълнолетни и живи деца, при квоти, за съпругата М. С. - 7/12 ид.ч. и по 1/12 ид.ч. за всяко от петте деца.

Направеното от ответниците Ю. К. Н., М. А. М. и С. А. Н.- законни наследници на А. С., възражение за придобиване на делбения имот по давност за за период повече от 10 години с начало 1982 г., е прието от въззивния съд за несонователно. Направен е извод, че по делото не се установява тези три ответници или техния наследодател приживе, макар да са живеели в делбеното жилище от 1982 г. - първо само А. и съпругата му Ю., а после и техните две деца, да са отблъснали владението на собствениците му С. и М., поради което ответниците, а и техния наследодател А. С. приживе, са били държатели на този имот и към момента на открване наследството на С. С.- 2001 г., при което този имот е част от наследствената маса и е придобит от всичките му законни наследници –съпруга и пет деца при посочените по – горе квоти. Като последица от извода за установена съсобственост спрямо делбения имот по силата на наследяване след смъртта на С. С., въззивният съд е посочил, че продължилото упражняване и след смъртта на С. С. на фактическа власт върху процесния жилищен етаж, осъществявано от сина на починалия А. Н. и съпругата му Ю., а след навършване на пълнолетие и от техните деца /съответно от 14.12.2002 г. за М. и от 12.11.2005 г. за С./, е с характеристиката на владение върху 1/12 ид.ч. и на държане за останалите 11/12 ид.ч. съгласно тълкувателното разрешение по ТР № 1/2012г. по тълк.д. № 1/2012г., на ОСГК на ВКС, защото приживе на наследодателя С. С. владението не му е било отнето от сина му А. и неговата съпруга Ю.. В продължение на разясненията по ТР № 1/2012г. по тълк.д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд е изследвал дали това държане на чуждите идеални части от делбения имот от наследника А. Н. и семейството му, се трансформирало във владение, т.е. дали чрез едностранни фактически действия е доведено до знанието на останалите съсобственици, че да престанат да държат вещта за другите съсобственици и да са започнал да я държат за себе си. Направено е заключение, че нито едно от доказателствата по делото не установява, че А. Н. и съпругата му са демонстрирали на останалите сънаследници намерението си да своят вещта, а именно да я държат като своя. Приел е, че живеенето на семейството на А. Н. в делбения недвижим имот, направата от него, с помощта с труд на брат му Л., на кухненски бокс и санитарно помещение, не е демонстрация на промяна на намерението, с което се упражнява фактическата власт, подкрепено и с извод, че те са упражнявали фактическата власт по един и същ начин приживе на наследодателя С. С., така и след смъртта му, без да покажат със свои волеви действия както на него, така и след смъртта му на останалите сънаследници, че своят имота. За начало на давностно владение от страна на семейството на А. Н. въззивният съд е приел, че е е този, когато братът и сестрите на А.- ищците в процеса, са установили, че е сменена бравата на вратата на една от стаите и ответниците са се снабдили с нотариален акт за изключителна тяхна собственост на имота, но от този момент - 2012 г., до завеждане на настоящото дело, не са изтекли 10 години.

Като последица от извода, че трите ответници притежават само наследената от А. Н. 1/12 ид.ч. от делбения имот по наследство, въззивният съд е отменил констативния нотариален акт за давностно владение № 152/06.12.2012 г. в тяхна полза, в частта, в която е признато в полза на тези трима ответници, че притежават правото на собственост върху делбеното жилище - с идентификатор *****, над 1/ 12 ид.ч.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба в подкрепа на твърдението за наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК-противоречие с практиката на ВКС, са формулирани са следните въпроси, по които се твърди въззивното решение да противоречи на посочена от касаторите практика на ВКС:

1. Длъжно ли е лицето, което се позовава на осъществено от него давностно владение, да демонстрира по отношение на невладеещия собственик поведение, което несъмнено да сочи, че върху имота се упражнява фактическа власт като върху собствен имот, когато спрямо него няма заявени претенции от трето лице, че счита себе си за собственик на същия имот – противоречие с решение № 330 от 28.11.2011 г. по гр. д. № 1519/2010 г., ВКС, ГК II г. о.;

2. Близката родствена връзка между владеещия несобственик и невладеещия собственик пречка ли е за прилагане на презумпцията на чл.69 ЗС и наличието на такава родствена връзка (без да са събрани в хода на делото какви всъщност са техните взаимоотношения) води ли до оборване на тази презумпция- противоречие с с Решение № 114 от 20.06.2016 г. по гр. д. № 760 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 1-во гр.о., при съобразяване и на TP № 1/06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС;

3. Премахване на санитарният възел от жилището, последвано от строителство на пристройка към жилището, в която да е разположен санитарен възел и последвано от непрекъснато упражняване на фактическата власт върху имота за повече от 10 години, извършване на основни ремонти на това жилище, представляват ли действия по открито и явно владение на имота?- противоречие с ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, което препраща към ППВС № 6 от 27.12.1974 г. по гр.д. № 9 от 1974 г., и с решение № 91 от 02.07.2010 г. по гр.д.№ 713 от 2010 г. на ВКС, ТК, Второ т.о.;

4. Необходимо ли е доказването на субективния елемент на владението /своенето/, когато установената в чл. 69 ЗС презумпция не е оборена ? Налице ли е намерение за своене на чужд недвижим имот, когато лицето, което го владее без правно основание, извърши в него значителни ремонтни дейности и след това се нанесе да живее в имота ? – противоречие с решение № 166 от 15.07.2013 г. по гр.д.№ 1285 от 2012 г. на ВКС, ГК, трето г.о., решение № 283 от 14.11.2014 г. по гр.д.№ 1609 от 2014 г. на ВКС, ГК, четвърто г.о., решение № 194 от 18.06.2013 г. по гр.д.№ 1100 от 2012 г. на ВКС, ГК, четвърто г.о., решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр.д.№ 4744 от 2008 г. на ВКС, ГК, първо г.о., решение № 26 от 08.02.2008 г. по т.д.№ 445 от 2007 г. на ВКС, ТК, първо т.о., решение № 266 от 29.06.2011 г. по гр.д.№ 1058 от 2010 г. на ВКС, ГК, първо г.о., решение № 287 от 01.10.2013 г. по гр.д.№ 984 от 2012 г. на ВКС, ГК, четвърто г.о., решение № 1369 от 27.11.2008 г. по гр.д.№ 4729 от 2007 г. на ВКС, ГК, четвърто г.о., решение № 138 от 16.02.2009 г. по гр.д.№ 6158 от 2007 г. на ВКС, ГК, четвърто г.о., решение № 376 от 12.03.2013 г. по гр.д.№ 260 от 2012 г. на ВКС, ГК, първо г.о., решение № 83 от 30.10.2012 г. по в.гр.д. № 210 от 2012 г. на Бургаския апелативен съд, решение № 270 от 20.05.2010 г. по гр.д.№ 1162 от 2009 г. на ВКС, ГК, второ г.о., решение № 335 от 14.04.2009 г. по гр.д.№ 635 от 2008 г. на BKC, ГК, четвърто г.о., решение № 99 от 10.05.2013 г. по гр.д.№ 681 от 2012 г. на ВКС, ГК, първо г.о., решение № 270 от 20.05.2010 г. по гр.д.№ 1162 от 2009 г. на ВКС, ГК, второ г.о., решение № 1369 от 27.11.2008 г. по гр.д. № 4729 от 2007 г. на ВКС, ГК, четвърто г.о., решение № 262 от 29.11.2011 г. по гр.д.№ 342 от 2011 г. на ВКС, ГК, второ г.о., решение № 1392 от 01.12.2008 г. по гр.д.№ 151 от 2008 г. на ВКС, ГК, П. г.о., решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр. д. № 3973 / 2015 г. на ВКС, 1-во гр. отделение и с решение № 484/04.02.2013г. по гр.д.№ 740/2011 г. на ВКС, I гр.о.

За да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, следва да са налице следните кумулативно дадени предпоставки: касаторът да е формулирал правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение, и даденото от въззивния съд разрешение на въпроса да противоречи на задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и на практиката на ВКС. Според разясненията, дадени от ВКС в т.1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. В тълкувателното решение е разяснено, че правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Формулираният от касаторите първи въпрос е относим към решаващия извод на въззивния съд, че А. Н. и членовете на семейството му не са установили върху делбения имот владение, а само държане и така до 2001 г., а след това владение на наследената от А. ид.част и държане на ид.части на другите сънаследници, и не са демонтрирали към действителните собственици, а след 2001 г. и към другите съсобственици, промяна в отношението си към имота, но той не е решен в противоречие със соченото решение на ВКС. С решение № 330/28.11.2011г. по гр.д.№ 1519/2010 г., ВКС, ГК II г. о. е разгледан въпроса кога веднъж установено владение следва да се приеме за прекъснато, с какви действия и на кои лица, и въпроса за вида действия, които владелецът следва да извършва, за да се приеме, че осъществява непрекъсната фактическа власт върху един имот, които въпрос не са обсъждани в настоящето дело, и същото решение е постановено при различни приети за факти от тези по настоящето дело- по другото дело е прието, че лицето, което упражнява фактическата власт върпху вещта, има качеството на владелец от момента на получававен а фактическата власт поради наличие на основание тази фактическа власт да е с характер на владение-получена по договора за покупко-продажба, който няма вещно действие защото праводателят не е бил собственик, установеното от купувача по него е добросъвестно владение, каквито факти не са налице в настоящия случай, в който е прието, че позоваващите се на давностно владение са установили начално фактическата власт като държатели. Ето защо посоченото решение по друго дело на ВКС те се явяват неотносима практика и не може да обуслови допускане касационно обжалване по този въпрос.

Вторият поставен от този касаторите въпрос и първата част на четвъртия въпрос, не са разглеждани от въззивния съд, който е направил обратен извод - че презумпцията на чл.69 ЗС е оборена, защото лицата, които твърдят да са владеели чужд имот, или чужди ид.части от него, са били държатели, което сочи на липсата на общо основание за селекция, и цитираните две решения на ВКС по други дела са неотносима съдебна практика, което сочи и на липсата на допълнителната предпоставка за селекция по смисъла на т.1 на горепосоченото ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съдебната практика на ВКС е последователна, че фактическата власт продължава на основанието на което е започнала да се осъществява спрямо вещта, до настъпване на нови факти, които сочат на промяна в нейния характер, т.е. ако е установена като държане, тя не може да направи държателя владелец, и за да се превърне държателя във владелец, той следва да демострира промяната в отношението си към вещта вече като към своя и да се сведе това свое променено отношение към вещта до знанието на собственика на вещта, за да може тази промяна да постави начало на давносто владение като предпоставка за придобиване собствеността след изтичане и на предвидения в закона срок на това упражнявано владение вече. Въззивният съд, на база приетите от него за установени факти, не се е отклонил от горепосочената трайна съдебна практика, а съответствието на приетите за установени факти с преценката на събраните по делото доказателства, не е предмет на проверка в настоящето производство по чл.288 ГПК.

Третият въпрос и втората част на четвъртия въпрос на касаторите, също не се явяват обуславящи извода на въззивния съд, който в настоящия случай е приел, че установеният по делото факт на живеене на семейството на А. Н. в делбеното жилище от 1982 г. нататък без прекъсване, не може да се счита демонстрация на промяна на намерението, с което упражнява фактическата власт върху това жилище, и не е обсъждал дали фактът на направата от А. Н. на кухненски бокс и санитарно помещение със съдействието на брат му - ищеца Л. Н., е годен да установи промяна на държането във владение. Ето защо не е налице общото основание за допускане касационно обжалване по тези въпроси.

Не е налице основание за допускане касационно обжалване и по чл.280, ал.1, т.2 и т. 3 ГПК по поставените от касаторите въпроси, посочени по-горе, които въпроси са общи със соченото от тях основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК в изложенията им по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Както вече бе обсъдено в настоящето определение, не всички поставени от касаторите въпроси се явяват обуславящи изводите на въззивния съд и по такива въпроси не е налице общото основание за допускане въззивното решение до селекция в производството по чл.288 ГПК. Наред с това касаторите не са обосновали и допълнителната предпоставка за допустимост касационно обжалване по тази норма, т.е. не са посочили на кои актове на Коституционния съд на РБългария или на СЕС противоречи отговорът н атези въпроси в обжлаваното решение – за чл.280, ал.1, т.2 ГПК, нито са обосновали с какво произнасянето по тези въпроси – за чл.280, ал.1, т.3 ГПК, би имало приносно значение в правоприлагането при тълкуване на правните разпоредби по конкретни дела или при създаване на съдебна практика, както е разяснено с т.4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС - не е посочено кои правни норми са непълни, неясни или противоречиви, нито се твърди, че по отношение на някои норми липсва съдебна практика, нито е обосновано съществуването на съдебна практика, създадена поради неточно тълкуване, нито изменения в законодателството и обществените условия, които да налагат осъвременяване на тълкуването на определени правни норми.

Твърди се от касаторите и наличие на основание за до пускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение, без излагане на доводи за това. Очевидната неправилност предполага такъв порок на обжалваното решение, който се установява от съдържанието на самия акт, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Посоченото основание ще е налице единствено при видимо тежко нарушение на закона /когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма/, както и когато съдебният акт е явно необоснован, вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика. Прочитът на мотивите на въззивното решение не сочи на пороци от кръга на горепосочените.

Не се констатират при извършената служебна проверка също така нарушения, обуславящи вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение.

При този изход на производството, касаторите нямат право на възстановяване на разноски.

Ответниците по касация З. С. Н., В. С. Н. и В. С. Й., имат право на възстановяване на разноски за адвокатско възнаграждение в размера, уговорен и платен по банков път, от 890лв.

С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК