Определение № 50127 от 08.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2918/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. О. З., чрез пълномощника му адв. Т. П. от САК, срещу решение № 448 от 30.03.2022 г., постановено по в. гр. д. № 3862/2021г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 265614 от 07.09.2021 г., постановено по гр. д. № 2513/2017 г. по описа на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от Г. О. З. срещу А. И. В. искове за прогласяване на нищожност на договор за заем от 01.02.2005г. на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД – поради противоречие със закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД – поради заобикаляне на закона, чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД – поради липса на съгласие, и чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД – поради привидност. Касаторът счита, че въззивното решение е недопустимо, евентуално неправилно поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради неговата необоснованост. За допускане на касационното обжалване се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Поставя следните правни въпроси: 1/. При констатираща се непълнота на първоинстанционното решение – непроизнасяне по своевременно предявен обективно кумулативно съединен иск, процесуално допустимо ли е въззивният съд да осъществи цялостен инстанционен контрол, без преди това да е предприел процесуални действия по отстраняване на непълнотата, връщайки делото на първоинстанционния съд за провеждане на производство по реда на чл. 250 от ГПК?; 2/. Следва ли въззивният съд да обсъди всички доводи на ищеца, посочени в исковата молба, които имат значение за решението по делото? Касаторът счита, че първият му въпрос е решен в противоречие с решение № 52 от 14.05.2021 г. по гр. д. № 4923/2019 г. на ВКС, IV г. о., решение № 116 от 28.11.2012 г. по т. д. № 102/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 306 от 23.10.2012 г. по гр. д. № 132/2012 г. на ВКС, I г. о., решение № 158 от 19.12.2017 г. по гр. д. № 40/2017 г. на ВКС, III г. о., а вторият въпрос е решен в противоречие с решение № 25 от 30.03.2017 г. по гр. д. № 2389/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 22 от 24.02.2015 г. по гр. д. № 4581/2014 г. на ВКС, I г. о., решение № 3 от 22.07.2013 г. по гр. д. № 534/2012 г. на ВКС, IV г. о. Касаторът се позовава и на вероятна недопустимост, евентуално очевидна неправилност на въззивното решение – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК, във връзка с доводите, изложени по първия си въпрос. Ответникът по касация – А. И. В., не е подала писмен отговор на жалбата. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване намира следното: За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че на 29.01.2008г. с нотариален акт е сключен договор за учредяване на договорна ипотека между ответницата – заемодател и ипотекарен кредитор, и ищецът – ипотекарен длъжник и собственик на ипотекирания апартамент № 14, находящ се в [населено място], [улица], вх. Б, ет. 1, с обща площ от 59,70 кв. м., заедно със зимнично помещение без номер и 3,28% ид. ч. от общите части на сградата и също толкова ид. ч. от правото на строеж върху мястото, представляващо УПИ I, V, VI по плана на [населено място], местност „Г. М.“. С договора е обезпечено задължение на ищеца към ответницата за връщане на безлихвен заем в размер на 100 000 лв. съгласно договор за заем от 01.02.2005 г., която сума заемателят е заявил, че е получил напълно преди сключването на договора, със срок за погасяване до 29.01.2018 г. Съдът е посочил, че гореописания недвижим имот е продаден на публична продан по и. д. № 20118380402536 по описа на ЧСИ, рег. № 838, с район на действие СГС, като получената сума е разпределена между кредитори на Г. З. – „Банка ДСК“ ЕАД, „Макроадванс“ АД, ПАМД СО – район „С.“, такси и разноски на ЧСИ. Прието е, че по делото не са събрани доказателства в полза на доводите на ищеца за нищожност на договора за заем, включително от разпита на А. М. – помощник-нотариус при нотариус А. Ч. към 2008 г., тъй като същата заявява, че не си спомня нищо за случая. Съдът е счел за неоснователно твърдението за нищожност на договора за заем поради противоречие със забраната на чл. 152 ЗЗД, защото втората по ред ипотека не може да попречи на удовлетворяване на вземанията, обезпечени с първа по ред ипотека (чл. 175, ал. 1, изр. 2 ЗЗД). Във връзка с твърдението за нищожност на договора за заем поради заобикаляне на закона съдът е приел, че не се установява непозволена цел на страните. По повод на доводите за нищожност на договора поради липса на съгласие е посочено, че по делото липсват данни съгласието на ищеца да е изтръгнато с насилие или да е направено без намерение за обвързване – на шега, като учебен пример или друга подобна хипотеза. Съдът е счел за неправдоподобна тезата на ищеца, че брат му и ответницата са убедили ищеца да подпише нотариален акт за договорна ипотека върху недвижим имот с цел обезпечаване на заем, който всъщност не са му дали. По отношение на твърдяната привидност на договора за заем съдът е изтъкнал, че по делото няма каквито и да е данни, които да доказват такава възможност. Не са възприети като доказателство в полза на тезата на ищеца пълномощното от 18.04.2013 г. от А. В. за Г. В. с право да заличи ипотеката, оттеглено с декларация от 30.06.2014 г. Тези документи според съда не загатват какви са действителните уговорки между страните. Съдът е намерил за нужно да посочи във връзка с твърденията на ищеца за сключване на договора поради липса на съгласие и привидност, че по делото се съдържат доказателства, че същият е сключвал и други сделки при същия нотариус – продажба на свой имот на брат си през март 2005г., както и прехвърляне на дружествен дял през април 2005 г., тоест ищецът е имал опит при сключване на договори и трудно е можело да бъде заблуден относно последиците от дадена правна сделка, в случая договор за заем. Въззивният съд е обсъдил и доводите във въззивната жалба, че ответницата въобще не била предала на ищеца заемната сума, поради което договор не бил сключен. В решението е посочено, че доказателствената тежест за тези обстоятелства е за ищеца, а не за ответницата, щом нотариусът е удостоверил заявлението му за получаване на сумата. Според настоящия състав на съда не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Липсва противоречие с практиката на ВКС по първия поставен въпрос. Вярно е, че съдът дължи произнасяне по всички претенции, с които е сезиран, а ако не го стори, решението му ще е непълно. Подобен порок обаче се отстранява не чрез обжалване на решението, а с нарочно искане, отправено до съда, постановил непълното решение да го допълни (чл. 250 ГПК). Непълнотата на решението на първата инстанция не може да бъде поправена от въззивната инстанция, тъй като по отношение на иска, за който липсва произнасяне от първоинстанционния съд, не би възникнало правото на въззивно обжалване. В този смисъл са решение № 156 от 05.07.2016 г. по гр. д. № 5972 / 2015 г. на ВКС, I г. о., решение № 60161 от 21.01.2022 г. по т. д. № 2016 / 2020 г. на ВКС, II т. о. В случая по делото не е направено искане за допълване на първоинстанционното решение. Освен това поначало липса непълнота, тъй като в първата инстанция не е предявяван отрицателен установителен иск за недължимост на парична сума, както твърди ищецът. С последващо уточнение на исковата молба от 30.11.2017г. е предявен „инцидентен установителен иск“, че не е налице валидно сключен договор за заем. С изрично определение от 13.02.2018г. съдът е отказал да допусне изменение на иска, тъй като валидността на договора за заем вече е предмет на предявените искове. Правилността на тези действия на първата инстанция не би могла да бъде проверявана служебно нито от въззивната, нито от касационната инстанция. Съдът счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по втория въпрос на касатора. Липсва противоречие с цитираната практика на ВКС. Като решаваща инстанция по същество въззивният съд е длъжен да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая въззивният съд е изпълнил тези свои задължения. Изложени са мотиви по всяко едно от твърдените от ищеца основания за нищожност на договора за заем, както и по всички представени от него доказателства. Касаторът не е съгласен с изводите на въззивния съд по същество, правилността на които не би могла да се проверява в производството по допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Не може да се приеме тезата на касатора, че решението би могло да е процесуално недопустимо, като постановено при непълнота на първоинстанционното решение – непроизнасяне по своевременно предявен обективно кумулативно съединен иск. Както бе посочено по-горе, въззивният съд няма задължение да проверява служебно дали първоинстанционното решение е непълно или не. Процесуалната недопустимост на съдебното решение е налице, когато е разгледан спор, който не е подведомствен на съдилищата, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледан непредявен иск или когато съдът се е произнесъл при ненадлежно упражнено право на иск: по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или когато съдът се е произнесъл при наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното упражняване на правото на иск. Същата правна последица възниква и в случай, че съдът се е произнесъл извън спорния предмет, като е присъдил нещо различно от заявеното искане или извън него. Произнасянето в по-малко от поисканото не е и сред основанията за недопустимост, а е отстранимо само чрез изрично искане на заинтересованото лице по реда на чл. 250 ГПК. Поради това въззивното решение не следва да се допусне до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност по смисъла на съдържанието на това понятие, е необходимо да е налице постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, т. е. противоположен смисъл, или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или при произнасянето си съдът да е допуснал явна необоснованост на съдебния акт, вследствие на грубо явно нарушение на правилата на формалната логика. Във всички случаи, за да е очевиден подобен порок, то това следва да се установява от самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти, което в случая не е налице по отношение на въззивното решение. Предвид изложеното, не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Право на разноски има ответницата, но тя не е направила такова искане, поради което в случая разноски не се присъждат. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г.о.