Определение № 1344 от 23.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 2113/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на “ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ” ЕАД, ЕИК[ЕИК], против решение № 1136/10.10.2023 г. по в.гр.д. № 1240/2023 г. по описа на Апелативен съд – София, 12 състав, с което след отмяна на решение № 262495/26.07.2022 г. по гр.д. № 17090/2018 г. по описа на СГС, I-3 състав, поправено и допълнено с решение № 260106/16.01.2023г. по същото дело, е уважен предявеният от НИКОЛАЙ ЖИВКОВ НИКОЛОВ против ответника застраховател частичен осъдителен иск с правно основание чл. 405, ал. 1 КЗ за сумата от 26 000 лева – част от застрахователното обезщетение по застраховка “КАСКО+” на МПС за откраднат автомобил “Фолксваген Кади”, с рег. [рег.номер на МПС], ведно със законната лихва от 10.08.2017 г. до окончателното й изплащане, и са присъдени разноски пред първа инстанция в размер на 3 060 лева и пред въззивната инстанция в размер на 3 868 лева. С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1 и 3 ГПК. Поддържа се, че още с отговора на исковата молба е направено възражение за недействителност на сключената полица поради невъзможен предмет, тъй като за валидно застрахователно правоотношение следва да има технически изправно МПС – годен обект на застраховане. Наведени са доводи, че заявеният за откраднат автомобил е бил тежко увреден и невъзстановен и за него е била налице тотална щета по смисъла на Кодекса за застраховането. Сочи се, че съгласно приетата по делото САТЕ възстановяването на такъв автомобил до степен изправен и безопасен за шофиране е скъпо и икономически неизгодно. Релевира се, че по делото има данни, че автомобилът с рама № VW1ZZZ2KZFX079554 е бил опожарен или съответно неговото възстановяване не е целесъобразно, което се установява от показанията на свидетеля Щ. Е., който го е продал на ищеца. Събраните гласни доказателства кореспондират с представените по делото снимки, от които са видни сериозните поражения по МПС-то, получени при претърпения пожар. Акцентира се, че от страна на ищеца не са събрани никакви доказателства, сочещи отремонтиране на автомобила. От касатора са споделени съображенията на първата инстанция, че не може да се направи категоричен извод за настъпване на застрахователното събитие – кражба на процесния автомобил на твърдените от ищеца дата, място и час, поради което предявените искове са недоказани и неоснователни. Изразява се несъгласие с мотивите на въззивния съд, че процесният автомобил е бил технически изправен, тъй като е минал преглед за първоначална регистрация и оглед при застрахователя. Изтъква се, че такива са преминати от МПС, което единствено е ползвало горепосочената рама, което се установява от събраните по делото доказателства. Било направено възражение и за липса на идентичност между представения за оглед автомобил при сключването на застрахователния договор и процесния такъв. Обобщава се, че изложеното дава основание да се приеме наличие на невъзможен предмет на сключения застрахователен договор, което дерогира доказателствената сила на документите, удостоверяващи годността на МПС-то да се движи по пътищата. Поради това се счита, че сключената застраховка е недействителна, което влече и неоснователност на предявените искове. Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение се основава на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като е поставен следният въпрос: “Може ли застрахователят да откаже правомерно изплащане на застрахователно обезщетение по застраховка “Каско” при положение, че по делото се установява, че сключеният застрахователен договор е недействителен поради невъзможен предмет? ”. Претендира се и директен достъп до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение, като се излагат аргументи за пропуск на съда, въз основа на събраните по делото доказателства да приеме, че сключеният застрахователен договор е недействителен поради невъзможен предмет. Ответникът по касация НИКОЛАЙ ЖИВКОВ НИКОЛОВ в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК възразява по основателността на искането за достъп до касационен контрол и оспорва подадената жалба като неоснователна. Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. В случая въззивният съд, за да отмени първоинстанционното решение и да уважи предявения като частичен осъдителен иск, е приел, че от събраните по делото писмени доказателства е установено наличието на валиден застрахователен договор за застраховка “Каско+”, сключен между НИКОЛАЙ ЖИВКОВ НИКОЛОВ и “ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ” ЕАД със съдържанието, обективирано в застрахователна полица № 440116211007926, за срок на действие 17.052016 г. - 16.05.2017 г., за товарен автомобил марка “Фолксваген”, модел “Кади”, с рег. [рег.номер на МПС], рама № WV1ZZZ2KZFX079554, със застрахователна сума - 40 600 лева. Посочил е, че ищецът като застраховано лице и собственик на процесния автомобил (видно от представеното удостоверение за регистрация) е материалноправно легитимиран да получи застрахователно обезщетение за вреди от настъпил застрахователен риск по отношение на автомобила. Счел е, че според Раздел II, т. 2.2 от Общите условия, представени от ответника, сред покритите рискове по уговорената в застрахователната полица клауза “Каско+” е и кражбата на цялото МПС, каквато именно ищецът твърди, че е осъществена по отношение на неговия автомобил. За неоснователно е прието възражението на ответника, че кражба не е доказана. В т. 11.6.3 от Общите условия са посочени документите, които са приети от застрахователя за достатъчни, за да установят настъпването на застрахователно събитие - при кражба на МПС това е служебна бележка от МВР. Допълнително в т. 11.6.6 е отразено, че се изисква и постановление на прокуратурата за спиране на наказателното производство. Съобразено е, че в случая изискуемите документи са представени, видно от преписката по щета при застрахователя. Направено е заключение, че след като самият застраховател е определил изначално, че тези документи са достатъчни да установят настъпване на застрахователното събитие и същите са представени, то следва да се приеме за доказано настъпването на покрития застрахователен риск. Изтъкнато е, че между страните не е спорно, че ищецът е изпълнил задълженията си по ОУ при настъпването на застрахователното събитие, включително и предоставянето на изискуемите документи. Възраженията на ответника, че липсва идентичност между представения за оглед автомобил и този, който е бил закупен и собствен на ищеца е прието от апелативния съд за недоказано, доколкото от оспорените снимки не може да се направи извод, че те са на автомобила, закупен от ищеца, а дори и да са на процесното МПС, според вещото лице възстановяването на такъв автомобил не е невъзможно. Решаващият състав е акцентирал, че съгласно чл. 13 ал. 1 и 2 от Наредба № І-45/2000 г. за регистрацията, отчета, пускането в движение и спирането от движение на моторните превозни средства и ремаркетата теглени от тях, при първоначалната регистрация на МПС, закупено в чужбина, се извършва обстоен оглед на същото, както и преглед за техническата изправност и комплектоването му, резултатите от които се отразяват в документите за регистрация. С оглед на това е стигнал до извод, че към дата на регистрацията на процесното МПС то е било идентифицирано с параметрите, вписани в талона, и е било изправно. Въззивният съд е заключил, че това е било така и към датата на сключване на договора за застраховка, видно от представените снимки от застрахователя и от свидетелските показания, като именно процесният автомобил е бил застрахован при ответника, а това в какъв вид е бил купен от ищеца не е от значение по процесния договор. Аргументирал се е, че ако ответната страна е разполагала с възможност за проверка на автомобила - от къде е бил закупен и в какъв вид, и е имала съмнения относно това, то с оглед грижата на добрия търговец е следвало да извърши обследване преди сключването на договора, а не едва след настъпването на застрахователния риск и ангажирането на отговорността й. Отбелязал е също, че ответникът е сключил договора и получил изпълнение от ищец по него, без да възрази за стойността на застрахованата вещ. Апелативният съд е преценил като недоказано и възражението на ответника за надзастраховане по чл. 388 КЗ, тъй като от заключението на вещото лице се установява, че уговорената застрахователна сума не е по-висока от действителната застрахователна стойност, съответно възстановителната застрахователна стойност на автомобила. Отчитайки, че пазарната стойност на застрахованата вещ към датата на настъпването на застрахователното събитие е в размер на 27 202 лева, въззивният съд е уважил предявения частичен иск от 26 000 лева. По отношение на акцесорната претенция е приел, че в случая срокът, уговорен в чл. 12.5. от Общите условия, е един и същ за произнасяне по преписката и за извършването на плащане, поради което от датата на постановяване на отказа за плащане ответното дружество е в забава и дължи законната лихва върху главницата, считано от 10.08.2017 г. до окончателното й плащане. Настоящият състав намира, че не се обосновава директен и факултативен достъп до касация. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът претендира допускане на въззивното решение до касационен контрол поради “очевидна неправилност” на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същата е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания съдебен акт, който може да бъде констатиран от решаващия състав пряко от мотивите на решението, без извършване на същинската контролна дейност на касационната инстанция, предвидена в производството по чл.290, ал. 2 ГПК. Според формираната казуална практика на ВКС по приложението на горецитираната разпоредба очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Такива основания не се твърдят от касатора и не се констатират от съдържанието на въззивното решение. В останалите случаи, какъвто е твърденият пропуск на апелативния съд да “приеме” застрахователния договор за недействителен, не обосновава наличието на очевидна неправилност по смисъла на горецитираната разпоредба, а представлява оплакване за обикновена неправилност по чл. 281, т. 3, предл. 1 ГПК. Тези доводи биха могли да бъдат преценени едва при произнасяне по същество по реда на чл. 290 ГПК, а не в селективната фаза на касационното производство по чл.288 ГПК. Поради гореизложеното не се обосновава наличие на сочената от касатора хипотеза на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за директен достъп до касационен контрол. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставеният от касатора въпрос е фактологичен, тъй като предпоставя извършване на преценка на конкретния фактически и доказателствен материал по делото, съответно на правилността на въззивното решение. Съдържанието му обуславя и преценка на валидността на процесния застрахователен договор. Това излиза извън предметния обхват на селективната фаза на касационното производство по реда на чл. 288 ГПК. С оглед на горното така формулираният въпрос няма характер на правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен в т. 1 на Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т.е. не е налице общата предпоставка за допуск до касация. Липсата на обосноваването й изключва необходимостта от обсъждане на поддържания от касатора допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – София. По разноските: Поради недопускане на касационно обжалване ответникът по касация има право на разноски. В случая се претендира адвокатско възнаграждение за безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Като съобразява фактическата и правна сложност на делото и извършените от адвоката действия – депозиране на отговор на касационна жалба и изложение на основанията за допускането й, както и че Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, към която препраща чл. 38, ал. 2 ЗА, не съответства на правото на ЕС, съгласно даденото тълкуване в решение по дело С-438/22 на СЕС, настоящият състав намира, че адвокатското възнаграждение на ответника следва да бъде определено и присъдено в размер на 1 500 лева. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,