Определение № 50143 от 19.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2891/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от А. П. С. чрез назначения от съда особен представител адв. Н. И., срещу въззивно решение № 16 от 07.02.2022 г. по в.гр.д. № 554/2021 г. на Апелативен съд - Варна. В касационната жалба са наведени доводи за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че в нарушение на чл. 266, ал.3 ГПК въззивният съд е отказал да допусне и събере поисканите от него доказателства, които не са били събрани в първата инстанция поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила; не е обсъдил събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната взаимна връзка; не е обсъдил доводите му за незаконосъобразност, евентуално - за нищожност на постановленията на прокуратурата, с които е отказано да се прекъсне изпълнението на наказанието лишаване от свобода за да присъства на погребението на своята майка и на своя вуйчо. Поддържа също, че постановеният съдебен акт е лишен от мотиви, поради което се явява и необоснован. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване са поставени 7 процесуалноправни въпроса, за които се твърди да са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС - основание за касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Направено е и позоваване на основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, във връзка с което са формулирани два въпроса с процесуален характер. Ответникът по касация Прокуратура на РБ не е подала отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 260077 от 09.08.2021 г. по гр.д. № 910/2020 г. на Окръжен съд - Варна, с което са отхвърлени предявените от А. П. С. против Прокуратурата на Република България обективно съединени искове с правно основание чл. 49 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата 50 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, поради отказ на Прокуратурата да разреши прекъсване по реда на чл. 447, т.2 НПК на изпълнението на наказанието „лишаване от свобода“ на ищеца, за да присъства на погребенията на своята майка и на своя вуйчо през м. декември 2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 16.12.2016 г. до окончателното й изплащане. За да постанови този резултат въззивният съд, след обсъждане на събраните по делото доказателства, е приел, че не е налице фактическият състав на чл. 49 ЗЗД, тъй като не е доказано извършване на противоправно деяние от Прокуратурата, което да ангажира отговорността й за вреди. Изводът е обоснован с това, че възможността за прекъсване изпълнението на наказанието лишаване от свобода, предвидена в чл. 447, т.2 НПК, е по преценка на окръжния прокурор по местоизтърпяване на наказанието, която преценка включва както наличието на „изключителни причини“, така и други обстоятелства, свързани с обществения интерес и риска от освобождаване на затворника. Приел е, че в случая двата отказа за уважаване на молбите на ищеца за прекъсване на изпълнението на наказанието лишаване от свобода са мотивирани с продължителния остатък от наказанието, което трябва да изтърпи - 12 години; вида на извършените от ищеца престъпления и опасността от рецидив; склонността му към рискови и импулсивни действия, както и отрицателното становище от администрацията на затвора, запозната с поведението му. По делото е установено, че ищецът е осъден по НОХД № 2421/1996 г. на СРС за престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4, вр. с чл. 194, ал. 1, вр. с чл. 26, чл. 54 НК - квалифицирана кражба; по НОХД № 137/1996 г. по описа на РС - Монтана за престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 3 и т. 4, вр. с чл. 55 НК - квалифицирана кражба; по НОХД № 1123-2003/2003 г. по описа на СРС за престъпление по чл. 206, ал. 1 НК, вр. с чл. 54, ал. 1 НК - обсебване; по НОХД № 3281/2002 г. по описа на СГС за престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 3, вр. с чл. 18, ал. 1 НК и чл. 54 от НК - опит за квалифицирано убийство; по НОХД № 2000/2003 г. по описа на СГС за престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 4, вр. чл. 115, вр. чл. 54 НК – квалифицирано убийство; по НОХД № 5341/2003 г. по описа на СРС за престъпление по чл. 198, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК и чл. 54 НК - грабеж; по НОХД № 23/2011 г. по описа на КОС за престъпление по чл. 124, ал. 3, пр. 2, вр. с ал. 1, пр. 2, вр. с чл. 129, ал. 2, вр. с чл. 29, ал. 1, б. "а" и б. "б" НК – убийство по непредпазливост в условията на рецидив; по НОХД № 2564/2020 г. по описа на ВРС за престъпление по чл. 144, ал. 3, вр. с ал. 1,, пр. 1, вр. с чл. 26, ал. 1 НК – закана за убийство. По повод подадената от А. С. /В./ молба за прекъсване на наказанието по семейни причини - смъртта на неговата майка, началникът на затвора гр. Враца е изпратил до Окръжна прокуратура Враца становище, видно от което А. В. изтърпява общо наказания лишаване от свобода от 30 години с начало 12.08.2005 г. за деянията по чл. 124, чл. 196 и чл. 116 НК, като това по чл. 124 НК е извършил докато изтърпява присъдата си. Към момента на изготвяне на справката неизтърпеният остатък от наказанието е 12 г.,4 месеца и 16 дни. Прекъсване на изпълнението на наказанието е свързано с висок риск от рецидив и причиняване на вреди. Поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси, по които се иска допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК са следните: 1. Следва ли въззивният съд да прояви активност с оглед задълженията си по чл. 7, ал.1 и чл. 10 ГПК. 2. Относно задължението на съда да постави въпроси на страните по посочените от тях факти при нужда от изясняването им и да даде указания по чл. 145, ал.2 ГПК, да обсъди всички доводи и възражения на страните и да изложи съображенията си по тях в мотивите на решението си. 3. Следва ли въззивният съд с оглед задълженията си по чл. 12 ГПК да обсъди аргументите и доводите на ищеца и да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните, и по чл. 235, ал.2 ГПК да постанови решението си върху приетите от него за установени факти и върху закона, който е от значение за изхода на делото. 4. Относно задължението на съда да следи за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения и при нарушаване на чл. 146 ГПК от първоинстанционния съд да повтори опороченото действие, като извърши доклад по делото и укаже на страните фактите, които се нуждаят от доказване. 5. Относно съдържанието на доклада по чл. 146 ГПК, последиците от недаване на указания за кои факти и обстоятелства страните не сочат доказателства, във връзка с чл. 266, ал.3 ГПК, както и преклудирана ли е възможността да се сочат нови обстоятелства или да се искат нови доказателства, извън хипотезите на чл. 147 и чл. 266, ал.2 ГПК, и следва ли съдът да даде на страната указания, съобразно чл. 146, ал.2 ГПК, когато счита, че определени твърдени от нея факти не са били доказани в първоинстанционното производство. 6. Дали въззивният съд следи за нарушенията на първата инстанция и когато констатира порок при извършване на доклада длъжен ли е да го отстрани, включително като сам изготви доклад по делото. 7. Дължи ли съдът даване на указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради неточност на доклада и дадените указания. Така поставените въпроси не са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Отговор на въпроси №№ 1, 2, 4, 5, 6 и 7 е даден в ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В т.2 от същото е прието, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В случая въззивната жалба не съдържа оплакване на жалбоподателя за непълнота или неточност на изготвения от първата инстанция доклад, нито че делото е останало непопълнено с относими към спора доказателства по причина, че съдът не е разпределил доказателствената тежест между страните относно релевантните за спора факти и не им е указал за кои твърдени от тях обстоятелства не сочат доказателства. Поради това за въззивния съд не е възникнало задължение за даване на указания до страните за възможността да предприемат съответни процесуални действия, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради неизвършване на доклад или поради непълнота и неточност на дадените указания. Оплакванията във въззивната жалба са във връзка с неправилна преценка на събраните по делото доказателства и те са обсъдени от въззивния съд. Във въззивната жалба е направено и искане за събиране на писмени доказателства - справки от затворите в гр.Враца и в гр. Варна относно прекъсване на наказанията на други лица за да присъстват на погребенията на свои близки. Това доказателствено искане не е уважено от въззивния съд по съображения, че тези доказателства са неотносими към предмета на делото. По аналогични съображение това искане е оставено без уважение и от първоинстанционния съд. Субективното убеждение на жалбоподателя, че тези доказателства са били от значение за изхода на делото и несъбирането им в първата инстанция е в резултат на допуснато процесуално нарушение, не може да обоснове извод за произнасяне на въззивната инстанция по поставения процесуален въпрос в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 266, ал.3 ГПК. Това е така, тъй като преценката за наличие на основания за прекъсване на изпълнението на наказанието лишаване от свобода в хипотезата на чл. 447, т.2 НПК е конкретна за всяко осъдено лице. Отделен е въпросът доколко искането за събиране на тези доказателства пред първоинстанционния съд, заявено в съдебното заседание на 04.02.2021 г. е отговаряло на изискванията на чл. 147, т.1 и т.2 ГПК. Предвидената в чл. 447, т.2 НПК възможност за прекъсване изпълнение на наказанието по изключителни причини от семеен характер, каквато несъмнено е смъртта на близък роднина, не е безусловна. Както е посочено в Решение от 02.05.2019 г.на Пето отделение на ЕСПЧ - дело В. срещу България, обсъдено и от въззивния съд, релевантни за преценката за уважаване на молбата за прекъсване на изпълнението на наказанието са и други обстоятелства - степента на опасност и поведението на лицето, естеството на извършеното престъпление, гаранциите за връщането му в затвора предвид частта от присъдата, която остава да изтърпи, и възможността да се удовлетвори молбата с оглед възможността да се организира конвоирането му. Въззивният съд е приел, че всички тези обстоятелства - продължителният остатък от наказанието, което ищецът трябва да изтърпи / повече от 12 години/; вида на извършените от него престъпления и високата опасност от рецидив; склонността му към рискови и импулсивни действия, отрицателното становище от администрацията на затвора, са били съобразени от компетентния окръжен прокурор и са мотивирали отказа му да удовлетвори молбите на ищеца за прекъсване на изпълнението на наказанието лишаване от свобода, поради което тези откази не могат да се квалифицират като противоправни по смисъла на чл. 49 ЗЗД. Не е налице основанието на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и по въпроса следва ли въззивният съд с оглед задълженията си по чл. 12 ГПК да обсъди аргументите и доводите на ищеца и да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните, и по чл. 235,ал.2 ГПК да постанови решението си върху приетите от него за установени факти и върху закона, който е от значение за изхода на делото. В съответствие с практиката на ВКС и изискването на чл. 235, ал.2 и чл. 236, ал.2 ГПК въззивният съд е отразил в мотивите си кои релевантни за спора факти приема за установени и какви правни изводи следват от тях. Несъгласието на жалбоподателя с тези изводи не е основание за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани и следните въпроси, за които жалбоподателят поддържа да осъществяват основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК: 1. Компетентен ли е гражданският съд да извършва косвен съдебен контрол за законосъобразност на прокурорски актове. 2. Компетентен ли е гражданския съд да извършва косвен съдебен контрол за целесъобразност на прокурорски актове. Въпросите се поставят във връзка с приложението на чл. 17, ал.2 ГПК. Тези въпроси не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Разпоредбата на чл. 17, ал.2 ГПК е ясна - съдът се произнася инцидентно по валидността на административните актове, независимо от това дали те подлежат на съдебен контрол, а по тяхната законосъобразност - когато такъв акт се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му. Прокурорът е орган на съдебната власт. „Актовете и действията, които той осъществява в изпълнение или за осигуряване на конституционните функции на прокуратурата, установени в чл. 127 от Конституцията, а такива са всички актове и действия по ЗСВ, НПК, ГПК, АПК, ЗИН, се явяват проявление на върховна, конституционно предоставена власт, поради което не могат да бъдат окачествени като изпълнителни /административни/“. Това становище е изразено в решение № 11 от 04.11.2016 г. на Конституционния съд по к.д. № 7/2016 г. и възприето в съдебната практика / напр. определение № 12 от 05.05.2020 г. по адм.д. №8/2020 г. на 5 чл. състав на ВКС и ВАС/. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Водим от гореизложеното съдът