Определение № 709 от 28.07.2016 г. на ВКС по т. д. № 3501/2015 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], чрез юрисконсулт Г. З. срещу решение № 801/21.04.2015г. по гр.д. № 2296/2014г. на Софийски апелативен съд, ГК, 1 състав, с което е потвърдено решение от 18.09.2013г. по гр.д. № 13495/2011г. на Софийски градски съд, I ГО, 8 състав за признаване за установено несъществуването на задължение на Д. Т. Б. към касатора за сумата от 78 892,05 лв. главница, сумата от 2 511,17 лв. договорна лихва за периода от 23.10.2005г. до 02.02.2006г., сумата от 13,13 лв. наказателна лихва за просрочени главници за периода от 23.10.2005г. до 02.02.2006г., произтичащи от договор за предоставяне на кредит за закупуване на недвижим имот от 07.10.2003г., заедно със законната лихва върху главницата, считано от 03.02.2006г. до окончателното й изплащане, както и за направените разноски по ч.гр.д. № 3084/2006г. на СРС, 33 състав, на осн. чл.254 ГПК /отм./. Решението на СГС е постановено при участието на К. Б. Т. като трето лице-помагач на банката. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба Д. Б. с писмения си отговор оспорва основателността на същата. Претендира присъждане на разноски за настоящата инстанция. Третото лице-помагач К. Т. не е подало писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение апелативният съд е приел, че обжалваното пред него решение на СГС е допустимо. Надлежната процесуална легитимация на ответника-банка по иска с правно осн. чл.254 ГПК /отм./ се извежда от правното твърдение на ищеца, заявено с исковата молба, а същото е, че Д. Б. не дължи на касатора сумата, посочена в изпълнителния лист в полза на банката, издаден по реда на чл.237 ГПК / отм./. Правният интерес за ищеца от така предявения отрицателен установителен иск въззивният съд е извел от образуваното въз основа на изпълнителния лист изпълнително производство за принудително събиране на сумите. За да уважи искът по същество, САС е счел, че към момента на приключване на устните състезания пред първа инстанция банката вече не е била материално легитимирана като кредитор на ищеца за вземанията по изпълнителния лист, защото всички вземания по договора за кредит банката е цедирала на друго лице-цесионер, макар че не съществуват доказателства цесията да е била съобщена на длъжника. В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси: 1/ Правилна ли е правната квалификация на иска, дадена от съда – като иск по чл.254 ГПК /отм./, когато спорът между страните относно несъществуването на изпълняемото право е към изрично посочена от ищеца дата, предхождаща датата на депозиране на исковата молба и при условие, че между страните вече не е налице правен спор, че вземане на ответника не съществува и това е изрично заявено от ответника? 2/Следва ли съдът да е обвързан от претенцията на ищеца спрямо момента, към който се оспорва изискуемостта на вземане или съдът следва служебно да разширява периода, респ. ако се допусне, че съдът може да излезе извън рамките на правния спор между страните, представлява ли съществено процесуално нарушение обстоятелството, че съдът не е дал указания към страните за периода, в който ще се установява наличието или отсъствието на вземане? 3/ Налице ли е пасивна процесуалноправна легитимация и правен интерес при отрицателен установителен иск за несъществуване на вземане по чл.254 ГПК /отм./, респ. чл.439 ГПК /2008г./, когато между страните не е налице правен спор относно наличието на вземане на ответника спрямо ищеца към датата на подаване на исковата молба и към датата на устните състезания между страните ? 4/ В случай на промяна на страните по материалното правоотношение, в частност при извършена цесия на вземане, задължение на ответника по отрицателен установителен иск ли е да осигури съгласието на ищеца за приемство чрез заместване и следва ли той да поеме тежестта на разноските, независимо, че ищецът е уведомен за цесията, насочил е иска срещу цедента и не е поискал конституиране на нов ответник-цесионера? 5/ Има ли вземане първоначалният кредитор към длъжника, когато длъжникът не е уведомен за цесията? 6/ Как следва да бъдат разпределени между страните разноските по отрицателен установителен иск по чл.254 ГПК /отм./ в случаите, в които се установява, че оспорваното право е съществувало към датата на подаване на молбата по чл.237 ГПК /отм./, а към момента на приключване на съдебното дирене правото се е прекратило или погасило, напр. поради извършена цесия, плащане на задължението – доброволно или в изп.дело и т.н.? Касаторът въвежда по отношение на въпроси от 1 до 3 вкл. допълнително основание за селекция по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като счита произнасянето по тях от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото. По пети въпрос касаторът се позовава на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие между произнасянето по него от въззивния съд и даденото разрешение по постановените по реда на чл.290 ГПК: решение №449/06.03.2013г. по гр.д. № 1268/2011г. на ВКС, IV г.о., решение № 150/26.03.2009г. по гр.д. № 147/2008г. на ВКС, I г.о., решение № 123/24.06.2009г. по т.д. №12/2009г., II т.о. По четвърти и шести въпрос липсва позоваване на допълнителен критерий за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК, което е самостоятелно основание за недопускане на касационно обжалване по същите въпроси. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по см. на чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Въпроси от първи до трети включително се поставят във връзка с оплакване за недопустимост на въззивното решение, поради недопустимост на предявения иск. Съобразно т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС касационният съд е длъжен и служебно да следи за допустимостта и валидността на обжалвания съдебен акт и ако съществува вероятност той да е недопустим или нищожен следва да допусне касационното му обжалване и без да е поставян правен въпрос от касатора. Правната квалификация на иска се дава от съда въз основа на твърдените в обстоятелствената част на исковата молба обстоятелства и искането, формулирано в петитума. В случая видно от книжата по гр.д. № 5089/2008г. на СРС, 46 състав в исковата молба се твърди, че в полза на ответника-банка е бил издаден изпълнителен лист по реда на чл.237 ГПК /отм./, ищецът оспорва да дължи сумите по него, тъй като редовно е плащал вноските по погасителния план и не счита кредитът да е станал предсрочно изискуем. След оставяне без движение на исковата молба изрично в с.з. на 06.10.2011г. пред СРС пълномощникът на ищеца е направил уточнение на петитума на иска и то е в смисъл, че се иска признаване за установено по отношение на банката- кредитор, че ищецът не дължи сумите: 78 892 лв. – главница, 2511,17 лв. – лихва за периода 23.10.2005г.-02.02.2006г. и сумата 13,13 лв. – наказателна лихва за същия период, за които е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. № 3084/06г. на СРС, 33 състав. Така уточненият петитум не е в противоречие с обстоятелствената част на исковата молба и сочи на предявен иск с правно осн. чл.254 ГПК /отм./. В рамките на това искане е и произнасянето от първоинстанционния съд с диспозитива на съдебното решение и същото е потвърдено от въззивния съд. Наличието на правен интерес от предявяване на иск за несъществуване на вземането от длъжника по изпълнителен лист, издаден на осн. чл.237,б.“в“ ГПК е отчетено и от законодателя с предвиждането на специален иск по чл.254 ГПК / отм./. Съдът е преценил и образуването на изпълнително производство по издадения изпълнителен лист. Съобразяването на релевантни за спора факти, осъществили се след подаването на молбата за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание до приключване на съдебното дирене в съдебния процес по иска с правно осн. чл.254 ГПК /отм./ не представлява произнасяне от решаващият съд извън предмета на иска. Касае приложението на чл.188, ал.3 ГПК /отм./, поради което има отношение към проблема за правилността на въззивното решение, а не за неговата недопустимост. С оглед на изложеното не съществува вероятност обжалваното решение да е недопустимо, поради което и не следва да се допуска до касационно обжалване за проверка в тази връзка. Петият поставен въпрос е от материалноправен характер. В обжалваното решение са разгледани правните последици на съобщаването на цесията на длъжника по отношение на съществуването на вземането на първоначалния кредитор и това произнасяне е обусловило крайните правни изводи съда. За проверка на даденото разрешение от въззивната инстанция по повдигнатия въпрос, доуточнен от ВКС в следния смисъл: „ Съществува ли вземане в полза на първоначалния кредитор спрямо длъжника, в случай че последният не е уведомен за цесията?“ с цитираната от касатора задължителна практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК: решение №449/06.03.2013г. по гр.д. № 1268/2011г. на ВКС, IV г.о. и решение № 123/24.06.2009г. по т.д. №12/2009г., II т.о., на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК следва да бъде допуснато касационно обжалване на обжалваното решение. На основание чл.18, ал.1, т.2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 1683,97 лв. по сметка на ВКС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд