Определение № 60430 от 03.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2612/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. С. Р. от [населено място], Пловдивска област, срещу въззивно решение № 260479 от 31.03.2021г., постановено по в.гр.д.№ 1548/2020г. на Пловдивския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 1354 от 13.04.2020г. по гр.д. № 20598/2018г. на Пловдивския районен съд, с което по предявения от С. Т. Р. против М. С. Р. иск с правна квалификация чл.108 ЗС е признато да установено, че ищецът е собственик на УПИ *, кв.43 по плана на [населено място], с площ от 240 кв.м, ведно с построената в него жилищна сграда с площ от 71 кв.м, и ответницата е осъдена да му предаде владението върху имота. По делото е установено, че ищецът в първоинстанционното производство С. Т. Р. се легитимира като собственик на процесния имот по силата на договор за покупко-продажба от 22.06.2012г., обективиран в нот. акт № 194/2012г. Ответницата е негова дъщеря и е била допусната да ползва първия етаж от жилищната сграда. Впоследствие между тях възникнал конфликт и ищецът я поканил да напусне имота, но тя отказала. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че всички предпоставки за уважаването на иска по чл.108 ЗС са налице. Във връзка с възражението на ответницата, че имотът е придобит от ищеца и неговата съпруга в режим на съпружеска имуществена общност /СИО/ и че подадената само от него искова молба е недопустима, са изложени съображения, че то е несвоевременно предявено едва във въззивното производство, както и че дори да се установят обстоятелствата, на които се основава, това с нищо не би променило крайните изводи на съда, тъй като дори ищецът да притежава имота в съсобственост с трето лице или в режим на бездялова СИО, той би могъл успешно да проведе защита по чл.108 ЗС за целия имот спрямо трето за съсобствеността лице, каквато е ответницата. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд е постановил неправилно и необосновано решение, поради което е необходимо ВКС да отговори на следните въпроси: 1. По предявен иск по реда на чл.108 ЗС от съсобственик на недвижим имот с квота от 1/2 ид.част, следва ли съдът да осъди трето лице, ползувател на част от съсобствения имот, да предаде владението върху целия имот; 2. Обосновават ли писмените и гласните доказателства на едната страна по делото наличие на фактическия състав на владение и държане на чужд имот от касаторката към момента на нотариалната покана и образуване на съдебното дело; 3. Обосновават ли писмените и гласните доказателства по делото установена фактическа власт от касаторката върху целия имот към момента на нотариалната покана и образуване на съдебното дело и 4. Нарушил ли е въззивният съд процесуалния закон, като е потвърдил едно неправилно и незаконосъобразно решение на районния съд, по което искът е бил недоказан от фактическа и правна страна, и разрешенията на спорните въпроси, от които зависи изходът на делото, имащи решаващо значение за разрешаването на спора по същество, са направени на основа на това неправилно решение. Ответникът по жалбата С. Т. Р. не е подал писмен отговор. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС, т.1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият поставен въпрос е формулиран според твърденията на касаторката и не кореспондира на данните по делото, поради което не може да предпостави допустимостта на касационното обжалване. За пълнота на изложението във връзка с него следва да се отбележи, че практиката на ВКС е константна в смисъл, че всеки съсобственик, независимо от размера на притежаваната от него идеална част, може да ревандикира съсобствената вещ изцяло от всяка трето лице, което я владее или държи без да има основание за това. Не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване и останалите посочени по-горе въпроси, които нямат характеристиките на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, предполагащи даването на принципни отговори, а са по съществото на спора и представляват общи касационни оплаквания, по които ВКС не би могъл да се произнесе в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. Освен това касаторката не е обосновала и нито един от допълнителните селективни критерии по чл.280, ал.1, т-1-3 ГПК, като не се позовава на противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд на РБ или на Съда на ЕС, нито е изложила някакви доводи относно значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото съгласно дадените в т.4 на посоченото по-горе тълкувателно решение разяснения. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК, които не се релевират от нея. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.,