Определение № 5894 от 16.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2569/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С въззивно решение № 101 от 04.02.2025 г., постановено по възз. гр. дело № 1364/2024 г. на Апелативен съд – София, е потвърдено решение № 524 от 29.01.2024 г. по гр. д. № 11883/2023 г. на Софийски градски съд, с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на А. Н. М. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 60 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление, за което е образувано н.о.х.д. № 2833/2015 г. на СГС, производството по което е приключило с влязла в сила оправдателна присъда, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 22.12.2022 г. до окончателното плащане, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 100 000 лв. С въззивното решение е оставена без разглеждане насрещната въззивна жалба на А. Н. М. срещу първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен предявеният от нея иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди – пропуснати ползи в размер на 500 000 лв. от повдигане на обвинението срещу нея, и производството в тази част е прекратено. В тази част въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила. Срещу въззивното решение в неговата осъдителна част е подадена касационна жалба от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор К. Г.. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалвания акт поради нарушение на материалния закон – основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и намаляване на размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди в съответствие с действително претърпените от ищцата неимуществени вреди. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и поставя правен въпрос, свързан с определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Твърди, че въззивното решение противоречи на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и на решение № 101/2024 г. по гр. д. № 4714/2022 г. на ВКС, IV г. о., решение № 50298/2022 г. по гр. д. № 912/2022 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 50286/2023 г. по гр. д. № 596/2022 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 159/2019 г. по гр.д. № 89/2019 г. на ВКС, ІІІ г.о. В срока за отговор насрещната страна А. Н. М. оспорва жалбата като неоснователна. Срещу въззивното решение в отхвърлителната част е подадена касационна жалба от А. Н. М., чрез адв. Ю. Б.. В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на ново, с което исковата претенция да бъде уважена до пълния предявен размер, ведно със законната лихва. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поставя следните въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК: 1/ Правилно ли е съдебно решение, в което съдът при формиране на вътрешното си убеждение не е взел под внимание ноторно известни факти и обстоятелства като наличието на инфлация и съществени промени в социално-икономическия живот на страната, които са основен елемент при определянето на справедливо обезщетение за неимуществени вреди по реда на чл. 52 ЗЗД вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ?; 2/ Правилно определено ли е обезщетение по реда на чл. 52 ЗЗД вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, когато решаващият съд не е съобразил актуалната съдебна практика при определяне на обезщетения и/или решения по сходни дела по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, по които лицата, претърпели неимуществени вреди, са били подсъдими по едно и също наказателно производство? Твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 40/2020 г. по гр. д. № 2683/2019 г. на ВКС, IІІ г.о. Прокуратурата на Република България не ангажира становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, при извършената преценка за наличие на основания по чл. 288 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: За да потвърди първоинстанционното решение в неговата осъдителна част въззивният съд е приел, че с постановление от 17.12.2014 г. по ДП 60-ПР/2014 г. на ищцата е повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 248а, ал. 3, вр. ал. 2, пр. 1 вр. чл. 20, ал. 4, вр. ал. 1 НК – за това, че в периода от 08.07.2009 г. до края на септември 2009 г., в [населено място], като помагач на извършителя, ведно с други помагачи, на неустановени дати съставила документи /подробно описани/, съдържащи неверни сведения за проведени процедури по реда на чл. 2, ал. 1 от Наредбата за възлагане на малки обществени поръчки за избор на изпълнители и така улеснила изпълнителя. Предвиденото наказание за това престъпление е от 1 до 6 години лишаване от свобода и глоба от две до десет хиляди лева. По повдигнатото обвинение първата съдебна инстанция е признала обвиняемата за виновна, и макар да не й е наложено наказание поради изтичане на давността, осъждането е рефлектирало върху доброто й име и съответно е оказало влияние на нейните обществени контакти и професионална дейност, което е установено от показанията на изслушаните пред първата инстанция свидетели. С присъда от 04.12.2020 г. по ВНОХД № 1135/2020 г. по описа на Апелативен съд - София, влязла в сила на 22.12.2020 г., ищцата е оправдана. Наказателното производство е продължило общо 6 години, от които около година в досъдебната му фаза. Съдът е посочил, че следва да се вземе предвид именно общата продължителност на наказателното преследване, тъй като прокуратурата в качеството си на процесуален субституент на държавата носи отговорност не само за действията си в досъдебното производство, а за общата продължителност на наказателната репресия, упражнена в рамките на цялото наказателно производство. За да определи размера на дължимото се обезщетение съдът е обсъдил възприетите в съдебната практика критерии – продължителността на наказателното преследване, личността на увреденото лице и притежавания от него авторитет в обществото, възрастта, настъпилите промени в семейството, както и в общността, в която живее, допълнително настъпилите обстоятелства, които са се отразили на репутацията на ищцата, негативното отражение на наказателното производство върху душевното й състояние, характера на престъплението по повдигнатото обвинение, мярката за неотклонение, която е била взета и с каква продължителност, наличието на публично разгласяване на наказателното преследване. Съдът е приел, че се касае за дело с голям обществен интерес, наблюдавано от медиите. Преценил е, че макар медийните публикации да не са били свързани конкретно с ищцата, те са насочвали вниманието на обществото върху този случай и определено са въздействали както върху психиката на обвиняемата, така и върху личния й и обществен живот. Съдът е посочил, че от изслушаните пред първата инстанция свидетелски показания се установява по безспорен начин, че семейният живот на обвиняемата е станал напрегнат, със скандали, докато накрая е бил разрушен, като се е стигнало до развод. Отчел е и отражението на обвинението върху професионалната й дейност, която се е занимавала с търговска дейност, но постепенно клиентите и партньорите й започнали да се отдръпват, което довело до загуба на доходи. От тук съдебният състав е заключил, че доброто име и авторитет на ищцата са били повлияни от този процес в отрицателна посока и медийното му отразяване има значителна роля за това. Съдът е обсъдил и приетата съдебно-психологична експертиза, която е установила отражението на наказателното производство върху психическото състояние на ищцата. Изяснява се, че при повдигане на обвинението тя е преживяла напрегнатост и възмущение, по време на процеса е била потисната, тревожна, отчуждена, с нарушен цикъл на сън и бодърстване, с намалена енергия и концентрация. След оправдателната присъда се е възстановила донякъде емоционално, но пониженото самочувствие и психосоматичен дискомфорт са продължили да я съпътстват. Съдът е взел предвид още, че става дума за наказателно преследване за тежко умишлено престъпление, продължило в сравнително разумни срокове, с оглед сложността на обвинението и няколкото обвиняеми. Обвинението е поддържано пред две съдебни инстанции. Съобразил е наред с това, че на обвиняемата не е била наложена мярка за неотклонение; че предвижданото наказание за престъплението е от 1 до шест години лишаване от свобода, което допълнително е довело до притеснения и опасения за бъдещето на ищцата. С тези мотиви въззивният съд е приел, че определеното обезщетение е справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД и е потвърдил първоинстанционното решение. Касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, а съображенията са следните: По касационната жалба на Прокуратурата на РБ: Поставеният в изложението правен въпрос, свързан с определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, и приложението на критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, е обуславящ волята на съда, но е разрешен от въззивния съд в съответствие с постоянната, в т.ч. и задължителната съдебна практика. Съгласно ППВС № 4/1968 г. и трайната съдебна практика, включително посочената от касатора, обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Такива обстоятелства са видът, характерът, интензитетът и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при иска по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ правнорелевантни обстоятелства са: тежестта на повдигнатото обвинение; дали то е за едно или за няколко отделни престъпления – умишлени или по непредпазливост, за които ищецът е оправдан; продължителността на наказателното производство, включително дали то надхвърля разумните срокове за провеждането му; видът на взетата мярка за неотклонение; съдебното минало, разгласяването и публичността на обвинението, по какъв начин всичко това се е отразило на живота на ищеца, и по-конкретно – на здравословното му състояние, семейството му, приятелския кръг, професията, има ли обществен отзвук и пр. В случая въззивният съд е посочил кои обстоятелства счита за релевантни и подробно ги е обсъдил. Взел е предвид както вида на престъплението и протичането на наказателното преследване, така и цялостното му отражение върху личната, семейната и професионалната сфера на ищцата. Решението на въззивния съд не е в противоречие и с т. 3 и 11 от ТР № 3/2005 г., според които държавата се освобождава от отговорност за вреди, ако единствена причина за увреждането е поведението на гражданина, а отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. Настоящият казус не попада в нито една от посочените хипотези. Предвид изложеното, липсва основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос. По касационната жалба на А. М.: Първият поставен в изложението правен въпрос е обуславящ, но по него въззивният съд е следвал разрешението в съдебната практика, според което при определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да се вземат предвид икономическата обстановка и стандартът на живот в страната. Съдът е съобразил месечните доходи на ищцата и размера им спрямо средните за страната, като наред с това е отчел, че не следва да основава преценката си единствено на средногодишния доход на ищцата за 2020 г. Икономическите обстоятелства са съобразени, но наред с останалите релевантни обстоятелства за размера на неимуществените вреди и без съдът да им придава изключително или водещо значение. Ето защо няма основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос. По втория въпрос отново в съответствие с установената съдебна практика въззивният съд е приел, че справедливото обезщетяване по смисъла на чл. 52 ЗЗД се свързва със задължението на съда да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. Дори когато между няколко наказателни производства, водени срещу различни извършители, съществува връзка, произтичаща от общност на част от фактическата страна, разликата в присъжданите обезщетения за неимуществени вреди по различните дела на всеки от обвиняемите би била напълно обоснована, тъй като произтича от различното качество на всеки от лицата, настъпилите за всеки от тях различни факти при различие на казусите, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Пълна унификация и уеднаквяване на обезщетенията за морални вреди е невъзможна. Поради това и законодателят не борави с други техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания, като например фиксирани суми, определен в табличен вид минимален и максимален размер, проценти и пр. (в този смисъл са напр. решение № 154/2019 г. по гр. д. № 319/2019 г. на ВКС, III г. о. и решение № 111/2014 г. по гр. д. № 4207/2013 г. на ВКС, IV г. о.). Ето защо, не може да се постави изискване за присъждане на еднакво обезщетение при сходни случаи, тъй като независимо от близостта им релевантните обстоятелства се преценяват конкретно, като пълна аналогия между индивидуално търпяните от всеки субект вреди е невъзможна. Предвид изложеното липсва основание за допускане на касационно обжалване и по втория поставен въпрос. При изложените съображения атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка и по двете касационни жалби. Разноските следва да останат за страните така, както са ги сторили. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,