Определение № 2313 от 05.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1640/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на С. А. М. срещу определение № 205 от 02.04.2026 г. по ч. гр. д. № 159/2026 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 1122 от 04.03.2026 г. по гр. д. № 426/2026 г. на Варненски окръжен съд, с което е върната подадената от жалбоподателя искова молба и е прекратено производството по делото поради недопустимост на иска. Жалбоподателят твърди, че обжалваното определение е неправилно. Поддържа, че преценката дали исковата молба, с която се предявява иск по чл. 2в ЗОДОВ, съдържа достатъчно твърдения за конкретни факти, представляващи съществено нарушение на правото на Европейския съюз (ПЕС), е по основателността на иска и следва да бъде извършвана при разглеждане на спора по същество. Моли атакуваното определение да бъде отменено, а делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, във връзка с които поставя следните въпроси: 1. „Преценката на въззивния съд - дали иск с правно основание чл. 2в ЗОДОВ съдържа достатъчно твърдения за конкретни факти, представляващи съществено нарушение на ПЕС, представлява ли преценка относно допустимостта на иска, или е преценка относно неговата основателност?“; 2. „Когато в искова молба с искане за репариране на вреди, произтичащи от правораздавателната дейност на ответника, са наведени твърдения за пороци в аналитичната и оценъчна дейност на съда при решаване на делото, за неправилно приложение на конкретна правна норма, както и за едностранчив/субективен анализ на доказателствата по делото, с което е нарушено признатото от ПЕС право на справедлив процес, достатъчни ли са тези твърдения, за да се обоснове правният интерес от предявяване на иск с правно основание чл. 2в ЗОДОВ и необходимостта от разглеждане на делото по същество?“; 3. „Когато ищец по иск с правно основание чл. 2в ЗОДОВ се позове на решение на ЕСПЧ, в което е прието, че противоречивото решаване от страна на съдилищата на идентични правни казуси е съществено нарушение на чл. 6 ЕКПЧ идентичен с чл. 47, ал. 2 ХОПЕС (решение по делото Rakic and Others v. Serbia, § 43, Tudor Tudor v. Romania, § 29, решение по делото Stefamca and Others v. Romania), и обосновава иска си с твърдения, че делото му е било решено в противоречие с установената съдебна практика по приложението на чл. 49 вр. с чл. 45 ЗЗД, длъжен ли е съдът да разгледа делото по същество, ако искът е предявен от ищец, за когото е налице правен интерес и е насочен срещу надлежен ответник - процесуален субституент на държавата?; 4. „В производството по реализиране на отговорността от дейността на правораздавателните органи по реда на чл. 2в ЗОДОВ, има ли правомощия сезираният съд да преценява процеса по събиране и анализ на доказателствата и установяване на фактите във влязлото в сила решение на друга национална юрисдикция от гледна точка на съответствието им с IIEC, и следва ли тази преценка да се извърши при разглеждане на делото по същество, или това може да бъде направено и при проверка за допустимост на иска?“; 5. „Посочените в исковата молба твърдения за наличието на пороци в аналитичната дейност на съда, както и за едностранчив/субективен анализ на събраните доказателства, в резултат на което ответният съд е постановил неправилно съдебно решение, представляват ли по същността си твърдения за нарушаване на правото на справедлив процес, закрепено в чл. 47, ал. 2 ХОПЕС и чл. 6 ЕКПЧ?“; 6. „При посочена правна квалификация в исковата молба (която следва да бъде преценена от сезирания първоинстанционен съд), и твърдения за неправилност на влязлото в сила решение на Софийски апелативен съд поради нарушение на общностна норма (които следва да бъдат преценени пак от сезирания първоинстанционен съд), допустим ли е изводът на въззивния Варненски апелативен съд, че в исковата молба се излагат твърдения, съставляващи „оплаквания за неправилност на отменителното решение на апелативния съд и несъгласие с мотивите и с постановения краен резултат по него?“. Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, намира че частната касационна жалба е подадена в срок, от надлежна страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно определение, поради което същата е допустима. По основанията за допускане на касационно обжалване: Производството по делото е образувано по искова молба на касатора срещу Софийски апелативен съд за осъждане на ответника на основание чл. 2в ЗОДОВ да заплати на ищеца обезщетения за имуществени и неимуществени вреди от правораздавателната дейност на апелативния съд – постановяване на решение № 545/26.04.2023 г. по в. гр. дело № 2899/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 262098/24.06.2022 г. по гр. д. №13211/2018 г. на Софийски градски съд, с което е бил уважен искът му по чл. 49 вр. с чл. 45 ЗЗД срещу „Проучване и добив на нефт и газ“ АД за заплащане на обезщетение от 30 000 лв. за причинените му от ответното дружество неимуществени вреди. Въззивният съд е приел, че всички изложени в исковата молба твърдения са оплаквания за неправилност на решението на апелативния съд и несъгласие с мотивите и с постановения краен резултат по него, т.е. не съставляват обстоятелства относно постановяване на съдебното решение в съществено нарушение на общностна норма от ПЕС. Приел е, че наведените доводи за нарушаване на основни принципи на ПЕС за сигурност и предвидимост, както и за нарушаване на закрепеното в чл. 47, ал. 3 ХОПЕС и чл. 6 ЕКЗПЧ право делото да бъде разгледано справедливо от независим и безпристрастен съд, сами по себе си не съставляват твърдения за конкретни обстоятелства за нарушение с решението на апелативния съд на общностното право по смисъла, възложен от законодателя в чл. 2в ЗОДОВ, а извън този специално предвиден процесуален ред, иск за отговорност на съда от правораздавателната му дейност, не е допустим. Първите поставени два въпроса от М. поради сходното си съдържание могат да бъдат обобщени и преформулирани съобразно правомощията на касационния съд, посочени в т. 1 ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, във въпрос за това дали преценката на съда за наличие на достатъчно твърдения в исковата молба за съществено нарушение на ПЕС по иск с правно основание чл. 2в ЗОДОВ следва да бъде извършена в рамките на проверката за нейната редовност и допустимост или се прави при разглеждане на спора по същество. Въпросът е свързан с изложените от жалбоподателя оплаквания, че тази проверка касае основателността на предявения иск и се дължи при разглеждане на спора по същество със съдебното решение. Същият съставлява общо основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Спрямо него касаторът не е посочил допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК - практика на Върховния касационен съд, на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, с която даденото от въззивния съд разрешение на поставения въпрос да се намира в противоречие, нито е навел и обосновал с какво същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поради нерелевирането на допълнително основание по горепосочения правен въпрос, по същия не следва да бъде допуснато касационно обжалване. Само за пълнота на изложението следва да бъде посочено, че даденото от въззивния съд разрешение по него е в съответствие със трайната практика на ВКС. Според същата, за да удовлетвори изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК ищецът по иск по чл. 2в ЗОДОВ следва да изложи твърдения в обстоятелствената част на исковата молба за достатъчно съществено нарушение на правна норма от ПЕС, която да предоставя права на частноправни субекти. Преценката за наличието на такива твърдения е преценка за редовността на исковата молба, а не е по нейната основателност. Само ако тези твърдения са наведени в исковата молба, съдът преминава към разглеждане на основателността на иска, т.е. дали твърдените факти са доказани. Единствено твърдение за нарушено право на справедлив процес по смисъла на чл. 6 ЕКПЧ и ХОПЕС, без да се посочва конкретна нарушена норма от ПЕС, не е достатъчно да обоснове основание на иск по чл. 2в ЗОДОВ. Искът по чл. 2в ЗОДОВ е специален и се отнася само до вреди, причинени от достатъчно съществено нарушение на ПЕС, а не до всяко нарушение на правото на справедлив процес. В гореизложения смисъл са определение № 4059/14.12.2023 г. по ч.гр.д. № 5016/2023 г. на ВКС, IV г.о., определение № 4503/09.10.2024 г. по ч.гр.д. № 3593/2024 г. на ВКС, IV г.о., определение № 1060/07.03.2024 г. по ч.гр.д. № 453/2024 г. на ВКС, IV г.о. и др.. Поставените трети и четвърти въпроси са формулирани твърде общо и абстрактно, като не става ясно как се съотнасят към решаващите изводи на въззивния съд в атакуваното определение, в което такива въпроси не са обсъждани. Те не са обуславящи за изхода на конкретното дело и не съставляват общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не могат да обосноват допускане на искания касационен контрол. Останалите два въпроса също не притежават характеристиките на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно дадените в цитираното тълкувателно решение задължителни указания, за да е налице основание за допускане на касационния контрол, поставеният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за извършената преценка на приетите доказателства. В резултат на това, във фазата на допускане на частната касационна жалба до касационно обжалване, съдът не може да взема отношение и да обсъжда изложените в исковата молба обстоятелства, нито да контролира правилността на правните изводи на въззивния съд. Последните два въпроса съставлява единствено и само оплаквания за неправилност на атакувания съдебен акт, поради което не неосъществяват общото основание за допускане на касационното обжалване и такова не следва да бъде допуснато. Като самостоятелно основание за допускане на касационния контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт, каквито не са наведени и не са обосновани от касатора, а и не са осъществено спрямо атакуваното определение. Следователно не е налице и релевираната от жалбоподателя очевидна неправилност. Съобразно гореизложеното, Върховният касационен съд, настоящият състав на Трето гражданско отделение