Определение № 87 от 09.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2981/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 275379/20.05.2021 г. на Регионално управление „Южен централен регион“ на „Български пощи“ ЕАД, чрез юрисконсулт К. М., срещу въззивно решение № 260549/16.04.2021 г., поправено с решение № 260577/23.04.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 172/2021 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив. С обжалваното решение е потвърдено решение № 260806/12.10.2020 г., поправено с решение № 261518/19.05.2021 г. по гр. д. № 11524/2019 г. на Районен съд – Пловдив, с което касаторът е осъден да заплати на М. И. В. на основание чл. 200, ал. 1 КТ сумата 6 907,60 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания, вследствие на трудова злополука от 09.03.2018 г., установена с разпореждане № 5104-15-78/23.03.2018 г. на ТП на НОИ – П., ведно със законната лихва, считано от 09.03.2018 г. до окончателното заплащане на сумата. Решението в частта, с която е отхвърлен иска за разликата над присъдените 6 907,60 лв. до предявения размер от 15 000 лв., не е обжалвано и е влязло в сила. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си касаторът сочи, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол по въпроса - „злополука извън разпореждането на НОИ по чл. 60, ал. 1 КСО, може ли да бъде призната за трудова от гражданския съд“. Поддържа, че обжалваното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 410/29.06.2010 г. по гр. д. № 599/2009 г., III г. о., решение № 374/23.07.2014 г. по гр. д. № 3766/2013 г., IV г.о., решение № 319/22.06.2010 г. по гр. д. № 204/2009 г., III г. о., решение № 205/08.10.2018 г. по гр. д. № 5039/2017 г., IV г.о. и др. Ответната страна – М. И. В., чрез адв. Т. И., в писмен отговор изразява становище за становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: Въззивният съд е приел за установено, че ищцата М. В. е работила по трудов договор при ответника на длъжността „пощенски раздавач“. На 09.03.2018 г. В. е претърпяла инцидент по време на изпълнение на трудовите си задължения – при разнос на пенсии по адреси в поверения й за обслужване участък, около 13:50 часа, на стълбище на сграда с адрес [населено място], [улица], същата се подхлъзнала и паднала върху дясната си ръка. В резултат на това получила закрито счупване на долния край на лъчевата кост на ръката. Трудовият характер на злополуката е признат с влязло в сила разпореждане № 5104-15-78/23.03.2018 г. на ТП на НОИ – П.. Обсъждайки поотделно и в съвкупност събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и експертното заключение, въззивният съд е приел, че е налице пълно съвпадение между инцидента, посочен в исковата молба, и този, описан в разпореждането на НОИ, относно място и време на настъпване на злополуката, както и начин на увреждане. С оглед на това е счел, че са налице всички предпоставки от състава на чл. 200, ал. 1 КТ за ангажиране на обективната имуществена отговорност на работодателя за заплащане на обезщетение за претърпените от работника неимуществени вреди - полученото внезапно травматично увреждане е в резултат от злополука, настъпила по повод изпълняваните трудови функции, която е призната с влязъл в сила административен акт за трудова по смисъла на чл.55, ал. 1 КСО; налице е причинна връзка между увреждането и неблагоприятните последици от него - преживени от пострадалата три операции, болки, страдания, дискомфорт, затруднения в ежедневието за продължителен период от време и др. При формиране на преценката си за справедливия размер на дължимото обезщетение, съдът е приложил правилото на чл. 52 ЗЗД и е съобразил критериите, посочени в раздел II, т. 11 на ППВС № 4/1968 г., като е приел, че претенцията е основателна до размера на сумата 8 000 лв. От тази сума, на основание чл.200, ал. 4 КТ, е приспаднал изплатеното от застрахователя „ОЗК Застраховане“ ЕАД по договор за задължителна групова застраховка „Трудова злополука“ сума от 1 092,40 лв., като е осъдил работодателя да заплати разликата от 6 907,60 лв. със законната лихва от датата на увреждането. При тези решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, намира, че предпоставки за допускане на касационния контрол не са налице. Поставеният в изложението въпрос е обуславящ, но не е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. В тази практика и в цитираната от касатора (решение № 410/29.06.2010 г. по гр. д. № 599/2009 г., III г. о., решение № 374/23.07.2014 г. по гр. д. № 3766/2013 г., IV г.о., решение № 319/22.06.2010 г. по гр. д. № 204/2009 г., III г. о., решение № 205/08.10.2018 г. по гр.д. № 5039/2017 г., IV г.о.), безпротиворечиво се приема, че разпореждането на органа по чл. 60, ал. 1 КСО има двойствено значение - от една страна то представлява индивидуален административен акт относно наличието или не на трудова злополука, а от друга страна е официален удостоверителен документ за установените в него факти и в частност за наличието на трудова злополука като положителен юридически факт, който е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя и от който зависи съществуването на правото. Наличието му представлява материалноправна предпоставка и елемент от фактическия състав на отговорността на работодателя по чл. 200 КТ за вреди от трудова злополука. Въззивният съд не е приел нещо различно – зачел е обвързващото действие на приложеното по делото разпореждане на органа по чл. 60, ал. 1 КСО относно трудовия характер на злополуката с ищцата, като условие за ангажиране отговорността на работодателя. Несъгласието на касатора и възраженията му, че не е налице идентичност между злополуката, описана в исковата молба и тази, установена с представеното разпореждане на НОИ, е негова защитна позиция, която няма връзка с установените по делото факти и не може да обуслови селектирането на жалбата. Поради това, поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не се установява, респ. няма предпоставки за допускане на касационния контрол по поставения в изложението въпрос. При този изход на спора, касаторът дължи на пълномощника на ответницата по жалбата сумата 506,54 лв. - адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата за осъщественото безплатно процесуално представителство и защита пред тази инстанция. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение