Определение № 2448 от 24.09.2024 г. на ВКС по т. д. № 452/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. И. А., ЕГН [ЕГН], подадена чрез процесуален пълномощник, против решение № 313 от 15.11.2023 г. по в. гр. д. № 487/2023 г. по описа на Варненския апелативен съд, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 302 от 30.06.2023 г., постановено по т. д. № 54/2023 г. по описа на Варненския окръжен съд, е отхвърлен искът на касатора срещу ЗД БУЛ ИНС АД за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 40 000 лв., претърпени поради смъртта на сестра му - Н. Т. Г. с ЕГН [ЕГН], настъпила в резултат на ПТП на 06.02.2019 г., на основание чл. 432, ал. 1 КЗ, ведно със законната лихва върху сумата, считано от предявяването на застрахователната претенция – 26.09.2022 г., до окончателното й изплащане, като ищецът е осъден да заплати сторените от насрещната страна разноски. В касационната жалба се твърди, че решението е необосновано и страда от материалноправна и процесуалноправна незаконосъобразност. Според касатора неправилен и немотивиран е решаващият извод на съда, че по делото не са установени такива конкретни житейски обстоятелства, които да обосновават възможността за обезщетяване на други лица, извън кръга на изброените в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г. По изложени в жалбата съображения се моли въззивното решение да бъде отменено и искът да бъде уважен изцяло, с присъждане на сторените разноски. Искането за допускане на касационно обжалване се основава на следните правни въпроси, поставени в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: „Кои отношения между две лица се приемат за значими и изчерпващи по съдържание дължимата в емоционален, духовен, социален и материален план връзка, даващи основание да се присъди обезщетение и на лицата, извън кръга на изброените в Постановления № 4/1961 г. и № 5/1969 г. на ВС?“ и „Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички доводи и твърдения на страните, както и да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и да изложи собствени мотиви по спора, включително и доводите на въззиваемата страна, надлежно въведени в процеса?“ Поддържа се, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с Тълкувателно решение № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, а вторият – в противоречие с практика на ВКС по чл. 290 ГПК, съответно посочена. Против касационната жалба е постъпил писмен отговор в срока по чл. 287 ГПК от процесуалния пълномощник на ЗД БУЛ ИНС АД, съдържащо становище за нейната неоснователност. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирано лице, в срока по чл. 283 ГПК, против подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт. За да достигне до обжалвания краен резултат, след съобразяване на задължителните указания, дадени с ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, както и на практиката по чл. 290 ГПК за подобни случаи, и след обсъждане на релевантните за активната легитимация на ищеца гласни доказателства (показанията на майката, ценени при условията на чл. 172 ГПК), съставът на въззивния съд е приел, че отношенията между тези нейни деца (родени с 10-годишна разлика) са били основани на взаимна обич, разбирателство, подкрепа и грижа, като независимо от обстоятелството, че в периода от 2007 г. до 2017 г. те са живеели в различни населени места, са се виждали често, а ищецът преживял много тежко загубата на сестра си. Въззивният съд е обсъдил и заключението по проведената СПЕ, според което при смъртта на неговата сестра ищецът е претърпял остра стресова ситуация, която е преминала в дистрес с налични психосоматични прояви. С течение на времето начинът на преживяване на това събитие се е превърнал в психотравма, която не е преработена напълно. Въззивният съдебен състав след анализ на посочените доказателства е формирал извод, че братът и сестрата са имали близки отношения на обич, сплотеност, привързаност и взаимопомощ. Същевременно и както се твърди в свидетелските показания, когато ищецът е бил петгодишен, неговата сестра е създала семейство и се е преместила да живее в друго населено място, а след нейната смърт ищецът също е създал свое семейство и има собствено дете. С оглед горните факти съдът е заключил, че по делото не се твърдят и установяват конкретни житейски обстоятелства, довели до такава близост между ищеца и починалата му при ПТП сестра, която да обуслови претърпяването на морални болки и страдания в резултат на нейната смърт, надхвърлящи по интензитет обичайно присъщите за съответната родствена връзка. Според решаващия съдебен състав установеното от свидетелските показания сочи на нормални, неизключителни и типични за българското общество родствени отношения, както и на нормална за българската традиция духовна и емоционална близост между брат и сестра, като същевременно от заключението на вещото лице не може да се направи извод, че психичните изживявания на ищеца по повод смъртта на сестра му са били по-тежки от обичайните. Предвид изложеното крайният извод на въззивния съд е, че искът е неоснователен, тъй като по делото са останали недоказани критериите, изведени в цитираното тълкувателно решение, за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт на родственик - сестра, а именно – наличие на особено близка духовна и емоционална връзка с починалото лице, въз основа на която може да се направи изключение от кръга на правоимащи лица, посочени в предходните ППВС, както и на проявени неимуществени вреди, надхвърлящи по интензитет и продължителност нормално присъщите за родствена връзка от подобен характер. Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол. По първия въпрос не се установява противоречие с указанията на Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк. дело №1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, надлежно цитирани и приложени от въззивния съд. В допълнение съдът се е позовал и на решение № 92/17.11.2020 г. по т. д. № 1275/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о., с което постановките на тълкувателното решение са конкретизирани, като е акцентирано върху това, че обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на близки на лица, извън кръга на лицата, очертан в двете пленумни постановления, се присъжда само по изключение, а предпоставките, за да се приложи това изключение, са: 1/ Създадена особено близка връзка между починалия и претендиращия обезщетението и 2/ Действително претърпени неимуществени вреди, които надхвърлят по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка. Особено близка, трайна и дълбока емоционална връзка е налице, когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността между починалия и претендиращия обезщетението е станала изключително силна, т. е. такава, каквато се предполага, че е привързаността между починалия и най-близките му - активно легитимираните да претендират обезщетение за неимуществени вреди съгласно Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд лица. Съдът надлежно е цитирал и практиката на ВКС, уточняваща неизчерпателно възможните житейски ситуации и обстоятелства, имащи значение за изключителността на прекъснатата поради смърт родствената връзка, като в съответствие с доказателствата е установил, че подобни житейски обстоятелства по делото не са налице. Вторият въпрос също не се преценява като разрешен в противоречие с практиката по чл. 290 ГПК относно процесуалните задължения на въззивния съд (чл. 12, чл. 235, ал. 2 ГПК и пр.) при мотивиране на акта му по съществото на спора. Противно на твърденията на касатора съставът на въззивния съд е изложил свои собствени мотиви, като е извършил анализ както на доказателствата, така и на практиката на ВКС по приложението на закона и така е приел, че доводите на ищеца са неоснователни. Липсата на по-детайлно обсъждане на заключението по СПЕ, както и на обясненията на вещото лице пред съда не се е отразила върху изхода на спора, доколкото уважаването на предявения иск изисква кумулативното наличие на визираните по-горе предпоставки. Предвид изложеното приложното поле на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК остава недоказано, поради което и съставът на Върховния касационен съд, Второ търговско отделение