Определение № 2954 от 10.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1688/2025 г.

за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. И. Б., действаща чрез адвокат Б. Г. от АК – Габрово, срещу въззивно решение № 240 от 08.11.2024 г., постановено по в. гр. д. № 331/2024 г. на ОС - Габрово, с което е отменено решение № 209/29.04.2024 г., постановено по гр. дело № 1522/2023 година по описа на Районен съд - Габрово, вместо което е постановено осъждане на К. И. Б. да заплати на Е. П. Б. сумата 20 000 лв. /двадесет хиляди/, заедно със законната лихва, считано от 04.10.2023 г. до окончателното й изплащане, на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД.

В касационната жалба се излагат съображения, че въззивното решение е неправилно, незаконосъобразно и постановено в противоречие със събраните по делото доказателства.

В изложението си по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът, като основание за допускане на съдебното решение на касационно обжалване, сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. Може ли ищецът да се позовава на един документ, представен от самия него и в същото време неявно да опровергава съдържанието му, т.е. да се позовава само на една част от документа, а от другата му част – не, и съдът по този начин да обоснове решението си?

2. Какво е правното значение на вписаното основание при извършването на банков превод?

3. Може ли съдът при решаване на делото да се позовава на предположение като заличава разликата между родово и индивидуално определена вещ?

4. Достатъчно ли е за ответника да разколебае тезата на ищеца или ответникът също трябва да носи тежест на доказване? В случая - нужно ли е ответникът да докаже, че е платил или е достатъчно да се докаже, че ищецът не е платил?

5. Може ли да се уважи иск по чл. 59 ЗЗД срещу едно лице при положение че ищецът разполага с иск по чл. 55 ЗЗД за същото вземане срещу друго лице?

По първите четири въпроса касаторът моли делото да се допусне до разглеждане по аргумент от чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК - от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото.

По въпрос № 5 относно приложението на чл. 59 ЗЗД, касаторът твърди, че решението на Габровския окръжен съд противоречи на редица решения на ВКС, което е в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Постъпил е отговор на касационната жалба от Е. Б., действащ чрез адвокат К. А. от ВТАК, в който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Претендират се разноски в производството.

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно за касационен контрол с оглед предмета и цената на иска.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение съобрази следното:

Въззивният съд е постановил обжалвания съдебен акт като е очертал предмета на делото, а именно: че пред районния съд е предявен иск от Е. Б. против К. Б. за заплащане на сумата от 20 000 лв., представляваща паричния еквивалент на обогатяването на Б., придобивайки товарен автомобил марка БМВ ДК № *. Съдът е приел следната фактическа обстановка: че на 15.03.2019 г. чрез клон * -ФЦ В.Т. на „Банка ДСК“ АД Е. Б. е превел на М. Р. М. сумата от 20 000 лв., а като основание за извършеното плащане в платежния документ е посочено „покупка на BMV *“; че на същата дата в гр. В. Т. е сключен договор за покупко-продажба на МПС с продавачи М. Р. М. и З. Т. М. и купувач К. И. Б.; че предмет на договора е товарен автомобил марка БМВ модел *, ДК № *, рама № *, двигател № ***; че в договора е посочено, че продажната цена от 20 000 лв. е получена от продавачите по банков път от купувача. Съдът е посочил становищата на страните по делото с оглед така установените факти, а именно: че според ищеца първоначалното му намерение било да закупи автомобила за свои нужди като не твърди да се е противопоставил на обстоятелството, че Б. е вписана в договора като купувач, доколкото не се спори, че през този период страните са живеели на съпружески начала, но след влошаване на отношенията и отказа й собствеността върху автомобила да му бъде прехвърлена или да му върне платената цена, ищецът е предявил обсъждания иск; от своя страна ответницата е възразила с твърдения, че намерението е било тя да закупи за себе си автомобила като сама го е заплатила със свои средства – теглени суми от сметката й и от сметката на „К. КС“ ЕООД, чийто едноличен собственик на капитала е К. Б.. Съдът е посочил, че не са представени доказателства изтеглените от тези сметки суми да са преведени по банков път или платени в брой като цена на закупения автомобил.

При така установената от него фактическа обстановка въззивният съд е приел от правна страна, че предявеният иск е с правно основание в чл. 59 ЗЗД – разпоредба, която предвижда, че всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне това, с което се е обогатил до размера на обедняването. Посочил е, че вземането от неоснователно обогатяване по смисъла на чл. 59 от ЗЗД възниква, когато е налице разместване на блага, без в отношенията между страните да съществува обвързаност от договор, гестия или деликт и тогава по причина на обедняването на една от страните другата се е обогатила, а обогатилият се дължи да върне на обеднелия онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. В случая, според въззивния съд, за да бъде основателен искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД следва да се установи, че ответницата е спестила разходи за себе си, незаплащайки цената на придобития автомобил и по този начин се е обогатила, а ищецът е обеднял със същата сума, изплащайки изцяло продажната цена. Съдът е приел, че е безспорно, че на 15.03.2019 г. сумата от 20 000 лв. е била платена по сметка на един от продавачите на товарния автомобил чрез банков превод от сметка на ищеца по делото и като основание за извършения превод е посочено - покупка на BMV ***, а сумата е преведена в деня, в който е сключен договорът за покупко-продажба на МПС, в банков клон, намиращ се в гр. В.Т., където е извършена и нотариалната заверка на подписите на страните по сделката. Съдът е отбелязал, че липсват твърдения и доказателства, че в същия ден, при същия нотариус, същите купувачи и по специално М. М., са продали на Е. Б. друг автомобил марка БМВ, който той да е заплатил по банков път. Ето защо въззивният съд е приел за доказано, че ищецът е заплатил цената на товарния автомобил, подробно описан в договора за покупко-продажба на МПС, сключен на 15.03.2019 г. пред нотариус Т., с район на действие РС В.Т. между продавачи М. М. и З. М. и купувач К. Б.. Съдът е намерил за недоказано възражението на ответницата, че е заплатила стойността на автомобила със свои средства, изтеглени от личната й сметка и от тази на търговското дружество, чийто единствен собственик на капитала е тя, поради което е приел, че отразеното в договора, че цената е заплатена от купувача, се опровергава от събраните доказателства. Въззивният съд е стигнал до крайния извод, че тъй като процесната сума, явяваща се стойността на закупения от ответницата товарен автомобил, е била заплатена на продавача от сметката на ищеца, именно той е погасил задължението на ответницата към продавачите – т. е. налице е разместване на блага без основание, довело до обогатяване на ответницата със спестената стойност на дължимата от нея цена на автомобила, което обогатяване е станало за сметка на намаляване на имуществото на ищеца. Доколкото ответницата не е представила доказателства, че е възстановила на ищеца дължимата от нея продажната цена, съдът е намерил иска по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за основателен и доказан, поради което е уважил същия след отмяна на първоинстанционното решение.

По допускане на касационното обжалване на въззивното решение с оглед поставените от касатора въпроси в изложението му по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, касационната инстанция приема следното:

За да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното съдебно решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТР на ОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

В настоящия случай всичките пет формулирани от касатора въпроси са общотеоретични без да са привързани към конкретната фактическа обстановка, въз основа на която въззивният съд е достигнал до решаващите си изводи. По отношение на първите четири от тях касаторът сочи наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 година по т. дело № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото - когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В конкретния случай и след като касаторът не сочи съдебна практика, плод на неточно тълкуване или нуждаеща се от осъвременяване такава, предвид настъпили законодателни или обществено-икономически промени, както и след като по същите причини нормите, намерили приложение по конкретния казус, не са и не могат да бъдат третирани като непълни, неясни или противоречиви, то следователно не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Всички формулирани от касатора въпроси представляват евентуално касационни основания, а не питане, което чрез разглеждането си ще спомогне за уеднаквяване и осъвременяване на съдебната практика. Те са извлечени не от мотивите на съдебното решение и съдържащото се в него произнасяне, а от доводите на касатора по съществото на спора, и най-вече във връзка със сочените от него касационни основания.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване и по отношение на петия формулиран от касатора въпрос. От същността на изложението е видно, че касаторът намира и твърди, че в обжалваното въззивно решение формулираният от него въпрос под номер пет е решен в противоречие със сочените от него две решения на ВКС, които третират субсидиарния характер на иска с правно основание чл. 59 от ЗЗД като способ за защита при липсата на друг иск, с който да бъдат удовлетворени претендираните права. Задавайки този въпрос, касаторът отново се стреми да обоснове тезата си по съществото на спора, че ищецът разполага с друг иск за неоснователно обогатяване срещу друго лице, но както бе изтъкнато по-горе, в настоящата фаза на селектиране на касационната жалба не подлежат на разглеждане и обсъждане въпроси по съществото на спора, а се преценява доколко правните разрешения на въззивния съд, отнесени към конкретния спор, са съобразени със съдебната практика.

Поради липса на общо годно основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК касационен контрол на обжалваното въззивно съдебно решение следва да се откаже.

На ответната по касация страна следва да се присъдят направените от нея разноски за касационната инстанция в размер на 1 000 лева съгласно представения списък за разноските.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение