Определение № 3411 от 03.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4187/2023 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Община Аксаково, против решение № 656 от 31.05.2023 г. по гр. дело № 708/2023 г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 172 от 18.01.2023 г. по гр. дело № 10568/2021 г. на Варненски районен съд, с което е уважен предявен от Д. Ж. Н. против общината отрицателен установителен иск за собственост относно имот пл. № * по КП на местност П. селищно образувание (СО) Ч. п. в землището на [населено място], Община А., Област В., при граници: имот пл. № *, имот пл. № *, имот пл. № * и път, и са присъдени разноските по производството.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо, а при евентуалност - неправилно. Навежда доводи за отсъствие на правен интерес за ищеца от предявения иск поради неустановяване от него на претендираното за придобито по давност право на собственост върху процесния имот, който дори и не е индивидуализиран по площ, чрез осъществявано от него владение от 2005 г. Последното изключено като придобивно основание на собствеността при неприключила административна процедура по възстановяване на собствеността и липсата на индивидуализация на имотите с влязъл в сила план на новообразуваните имоти (ПНИ) за територия на земите по пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, от който момент възниквала възможността правото на собственост върху имот в такава територия да бъде придобито чрез други правни способи и от правни субекти, различни от лицата, посочени в пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, за част от територията по който и включваща процесния имот е обнародвана в ДВ, бр. 58 от 07 юли 2023 г. издадена за одобрение на ПНИ заповед на областния управител, по който план процесният попада в два новообразувани имота и в регистъра към него общината е вписана като собственик на 400 кв.м идеални части от имот ***. Поддържа придобиване на процесния имот от общината поради непреобразуване на предоставеното от държавата право на ползване на ползвателя в правото на собственост върху същия, за което е и съставеният акт на общинска собственост № 6952 от 27.01.2021 г., на основание чл. 2, ал. 1, т. 7 и чл. 58 от ЗОС и чл. 25, ал. 1 от ЗСПЗЗ, и липса на данни по производството на начин и момент на установяване на владение от ищеца, които да сочат същото за явно, непрекъснато и несъмнително и за които своевременно общината е навела възражения, останали необсъдени от въззивния съд заедно с тези за заинтересованост на свидетелските показания поради участието им като страна с общината по идентичен спор за собственост. Иска обезсилване на решението и прекратяване на производството, а при евентуалност неговата отмяна. Няма претенция за разноски.

Обосновава искане за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като навежда недопустимост и очевидна неправилност на решението съгласно чл. 280, ал. 2 от ГПК и специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 от ГПК, с поставяне на следните процесуалноправни и материалноправни въпроса:

1. Допустимо ли е решение по предявен отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК, в което съдът не се е произнесъл относно правото на собственост на ищеца и/или възможността за придобиване на такива права от него, с оглед разясненията дадени в ТР 8/2013 г. на ОСГКТК на ВКС; 2. Може ли преди влизане в сила на ПНИ за територии по пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ да се установява давностно владение от лица, които са извън кръга на лицата с възстановено право на собственост; 3. Кой е най-ранният момент, в който е възможно да се осъществи правното качество на обекта на собствеността - неговата индивидуализация за имоти, попадащи в територии по пар. 4 от ЗСПЗЗ, и съответно кой може да е най-ранният начален момент на давността за придобиване на такива имоти от лица, които са извън кръга на лицата с възстановено право на собственост; 4. От кой момент се прекратява собствеността на държавата върху имоти по пар. 4 от ЗСПЗЗ предоставени за ползване; 5. Може ли да се осъществява давностно владение върху вещ, която не е индивидуализирана; 6. Може ли началният момент за придобивната давност за земи в територии по пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ да се поставя в зависимост от лицето - дали то е бивш собственик (за който началният момент за противопоставяне на давност започва да тече от влизане в сила на ПНИ) и дали е друго трето лице - по отношение на което за началния момент на давността е без значение дали е одобрен ПНИ; 7. При владение, което не е било осъществено явно по отношение на ответника по иска, може ли да се презумира, че е налице осъществен състав на давностно владение; 8. Задължително ли е горестоящата съдебна инстанция при осъществяване на контрол по законосъобразност на първоинстанционния съдебен акт да изложи мотиви по всички възражения, с които е сезиран, и 9. Длъжен ли е съдът да изложи мотиви защо кредитира свидетелски показания, дадени в предишна съдебна инстанция, ако мотивира съдебния си акт с тях, в случай, че пред него е направено възражение за заинтересованост на свидетеля и компрометиране на свидетелските показания.

Твърди, че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с тълкувателната практика на ВКС и практиката на касационната инстанция по реда на чл. 290 от ГПК: ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. дело № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 194 от 08.12.2017 г. по гр. дело № 1016/2017 г. на ВКС, I г. о.; решение № 49 от 26.07.2016 г. по гр. дело № 5168/2015 г. на ВКС, II г. о.; определение № 50216 от 06.10.2022 г. по гр. дело № 3341/2022 г. на ВКС, II г. о.; решение № 62 от 27.06.2018 г. по гр. дело № 4314/2016 г. на ВКС, II г. о.; решение № 50080 от 26.10.2022 г. по гр. дело № 1814/2021 г. на ВКС, II г. о.; решение № 280 от 24.10.2011 г. по гр. дело № 344/2010 г. на ВКС, II г. о., и решение № 61 от 07 юли 2022 г. по гр. дело № 1659/2020 г. на ВКС, I г. о. Излага и че тези правни въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответникът по касация Д. Ж. Н. е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в който се излагат правни съображения за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба, навеждайки възможност за давностно владение върху възстановен с решение на реституционния орган до 30.07.1999 г. имот и нищожност на решението поради липса на доказателства за собствеността към момента на одържавяването, респ. липсата на решение за възстановяване на имота, недопустимост на новопредставените доказателства за ПНИ, за който излага и искане за отмяната му в частта, засягаща процесния имот. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Първо г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 от ГПК, поддържани в изложението, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник с редовно учредена по производството представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 от ГПК.

За да постанови обжалваното решение за потвърждаване на първоинстанционното решение за уважаване на предявения отрицателен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 от ГПК относно принадлежността правото на собственост върху имот пл. № *** по КП на местност П., СО Ч. п. в землището на [населено място], постановено след определение № 50200 от 30.09.2022 г. по гр. дело № 2923/2022 г. на ВКС, II г. о., с което е отменено определение № 2165 от 09.06.2022 г. по гр. дело № 1015/2022 г. на Варненски ОС и потвърденото с него протоколно определение от 18.03.2022 г. по гр. дело № 10568/2021 г. на Варненски РС за прекратяване на производството като образувано по недопустим иск, въззивният съд е приел, че процесният имот, правният интерес от иска за който ищецът Д. Н. извеждал от придобиването му въз основа на осъществявано давностно владение от 2005 г. и оспорване на собствеността му от ответника Община Варна със съставяне на АЧОС № 6952 от 27.01.2021 г., препятствало възможността му за снабдяване с констативен нотариален акт, се намирал в територия по пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ и бил предоставен за ползване на С. Ж. С. въз основа на решение № 17 от 02.09.1987 г. на ИК на ОбНС на с. Аксаково, за което било издадено удостоверение № 1966 от 24.11.1989 г. Имотът според приетото от първоинстанционния съд заключение на съдебно-техническата експертиза към момента на кооперирането на земята в границите му и до създаването на СО Ч. п. въз основа на решение по протокол № 9 от 14.03.2020 г. на ОбС Аксаково, с което същият е придобил статут на урбанизирана територия, е бил със статут на „земеделска земя“, като липсвали документи да е бил държавна собственост или внасян в ТКЗС или ДЗС. За процесната местност нямало влязъл в сила план на новообразуваните имоти (ПНИ), като такъв план бил във фазата на проект и по отношение на имота, поради попадането му в стари имоти, имало предявени реституционни претенции на наследници на Й. Н. и С. Й., които разполагали с позитивни решения на реституционния орган и реституционната процедура по които претенции не могла да бъде завършена поради отсъствие на ПНИ, т.е. липсата на индивидуализация на имотите. Посочил е също и че за процесния имот били разпитани двама свидетели пред първоинстанционния съд, които заявили, че ищецът бил в него от 2005 г., оградил го и го облагородил, и го посещавал често, въпреки че същият не бил снабден с електричество и вода.

Изложил е съображения, че правото на собственост на общината върху земеделски земи по чл. 19, ал. 1 и чл. 25, ал. 1 от ЗСПЗЗ е уредено като остатъчно (резултативно), тъй като негов обект са земеделските земи, които са останали невъзстановени и които не са притежание на други правни субекти, като настъпилите промени в предназначението на земите, от приемането на ЗСПЗЗ до настоящия момент нямали отношение към процедурата по възстановяване на собствеността на бившите собственици и към правото на собственост на общината, произтичащо от чл. 19, ал. 1 и чл. 25, ал. 1 от ЗСПЗЗ. При тези съображения и въз основа на прието за установено от събраните доказателства за неприключили производства по реституционни претенции за имоти, попадащи в процесния такъв, въззивният е извел, че за общината не била налице хипотезата на чл. 25, ал. 1 от ЗСПЗЗ, която и не представлявала самостоятелно придобивно основание, тъй като основанието е в чл. 19, ал. 1 от ЗСПЗЗ, а и за случая тя била неприложима.

Посочил е също, че придобивната давност върху земеделски имот, за който била инициирана реституционна процедура, започвал да тече от момента на възстановяване на правото на собственост с влязъл в сила административен акт, тъй като принцип на правото е, че давност не тече срещу този, който не може да защити правата си. Затова постановяването на решения за възстановяване на право на собственост за процесния имот изключвали възможността за включването му във фонда по чл. 19, ал. 1 от ЗСПЗЗ и водели до извод за основателност на иска, решението по който внасял яснота в отношенията между страните по делото, но би било непротивопоставимо в бъдещ исков процес между въззиваемия Д. Н. (ищец и ответник по касация) и реститутите.

Тези изводи въззивният съд е извел в обжалваното решение, без да обсъди в цялост прието от първоинстанционния съд заключение на съдебно-техническата експертиза, в което е изяснено, че в процесния имот, индивидуализиран като имот пл. № * по кадастралния план от 1990 г. за територията на м. П., СО Ч. п. в землището на [населено място], за който нямал данни за одобряването му с конкретна заповед, но действал за територията и ползван за изработване на последващи планове, попадали освен части от стари имоти пл. № * и * по плана на старите имотни граници (ПСИГ) от 2020 г., за които били предявени реституционни претенции, попадал и част от стар имот с пл. № *, представляващ път. Части от тези имоти попадали и в новообразуваните имоти № * и * по проектния ПНИ, включващи процесния имот в територия по пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, за който ползвателят не е упражнил правото си на изкупуване. Тези данни не са обсъдени във връзка с възраженията на ответната община, респективно с възможността й да притежава и да загуби собственост върху имот, представляващ път и част от процесния имот, въз основа осъществявано от ищеца давностно владение за придобиване на собствеността, и с другите събрани по делото доказателства, включително и свидетелски показания.

Изложеното обосновава наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поставените процесуалноправни въпроси в изложението са обусловили решаващите изводи на въззивния съд и са от значение за изхода на делото, като обобщени, същите следва да бъдат формулирани по следния начин: длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички направени доводи и възражения от страните и да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като отрази в мотивите към решението си фактическите си констатации и правните си изводи относно съществуването или не на спорното субективно право. Касационно обжалване следва да бъде допуснато за преценка съответствието на даденото от въззивния съд разрешение в обжалваното решение с установената съдебна практика, обективирана в ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 212 по т. дело № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 17 по т. дело № 811/2012 г. на ВКС, II т. о.; решение № 222 по т. дело № 505/2017 г. на ВКС, II т. о., решение № 554 по гр. дело № 1163/2010 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 52 по гр. дело № 3463/2016 г. на ВКС, I г. о., решение № 247 по гр. дело № 540/2018 г. на ВКС, III г. о., и други, включително и с представеното с касационната жалба. След отговора на този процесуалноправен въпрос би могло да се отговори и на другите правни въпроси, по които не е дадено разрешение с определение № 50200 от 30.09.2022 г. по гр. дело № 2923/2022 г. на ВКС, II г. о.

Тъй като обжалваното въззивното решение се допуска до касационен контрол, държавна такса за разглеждане на касационната жалба се дължи и следва се внесе от касатора, която възлиза в размер на 25 лева - арг. от чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Първо г. о.