Определение № 1623 от 30.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1615/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по процесуално допустима касационна жалба вх.№ 1700 от 14.02.2025 г., подадена от Д. А. А. и А. Б. А., чрез адвокат И. Д. от АК – Стара З., срещу въззивно Решение № 510 от 20.12.2024 г. по в.гр.д.№ 787/2024 г. на Окръжен съд - Хасково, II състав.

Ответникът по касация Д. Д. Х. е депозирал отговор чрез адвокат Д. И. от АК – Х.. Възразява срещу наличието на основания за допускане на жалбата до разглеждане по същество, както и срещу основателността й. Претендира разноски.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С обжалваното решение е потвърдено Решение № 19 от 19.01.2024 г. по гр.д.№ 769/2023 г. на Районен съд - Димитровград, с което е признато за установено по отношение на Д. А. А. и А. Б. А., че Д. Д. Х. е собственик на основание изтекла придобивна давност на 61 кв.м., представляващи част от УПИ *, кв. 11, с площ 1 095,72 кв.м. по ПУП на [населено място], [община], трайно предназначение на територията урбанизирана, начина на трайно ползване – ниско застрояване, при граници на целия имот: УПИ *, УПИ *, УПИ * и от две страни улици, която част от имота е заключена между точки А-Б-В-Г-Д-Е-Ж-А и защрихована със зелени линии на Комбинирана скица, представляваща Приложение № 2 към заключението на вещото лице инж. Д. К., прието в съдебно заседание на 15.01.2024 г., неразделна част от съдебното решение.

Прието е за установено, че Д. Д. Х. е собственик на УПИ * в кв. 11 по ПУП на [населено място], [община], с площ по нотариален акт 690 кв.м., а по скица 707 кв.м., ведно с построената в него къща, а Д. А. А. и А. Б. А. са собственици на съседен имот, придобит по време на брака им в режим на СИО – УПИ *, в кв. 11, с площ от 1 095,72 кв.м., ведно с построени в него жилищна сграда и второстепенна сграда. Имотът на ищеца му е дарен от неговия баща Д. Х. Г. с Нотариален акт за дарение на недвижим имот от 14.05.1991 г., като бащата Д. Г. го е придобил съгласно Нотариален акт за собственост на недвижим имот въз основа на обстоятелствена проверка от 25.08.1978 г.

Д. А. А. е придобила собствеността на УПИ * съгласно Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот от 02.07.2021 г., по време на брака й с А. Б. А..

Между страните не се спори, че фактическата граница между двата имота минава на три метра от западната страна на жилищната сграда на ищеца, като това отстояние се стеснява и завършва на 2 метра по линията на жилищната сграда в северната част на имота. На изготвената Комбинирана скица към СТЕ тя е очертана със зелена непрекъсната линия и се намира между точки А-Б-В-Г-Д-Е-Ж-А.

Съгласно нотариален акт № 98/1978 г. Г. Х. Г. е собственик на парцел * с площ от 1 145 кв.м., като не е посочено дали е с приложена регулация. Съгласно нотариален акт № 99/1978 г. Д. Х. Г. е собственик на парцел * с площ 765 кв.м., като не е посочено дали е с приложена регулация. На действащия към момента КРП от 1981 г. е нанесено дворно място с планоснимачен номер 61, за което са отредени три парцела с номера *, * (закупен от ответника през 2021 г.) и * (дарен на ищеца през 1991 г.) в квартал 11. Изрично е посочено в решението, че „Конфигурацията, респ. площите на трите парцела са променени в сравнение с тези на плана от 1947 г.“. По отношение на имот с идентификатор * КРП от 1981 г. е приложен, а по отношение на имот с идентификатор * не е приложен.

Въззивният съд е намерил за неоснователен довода, че ищецът не е собственик на имот с площ 765 кв.м., тъй като неговият баща не е притежавал имот с такава площ. Посочено е, че по делото е приет нотариален акт № 99/1978 г. и същият не е оспорен. Видно от доказателствата по делото и приетата експертиза, площта, която ищецът използва като част от собствения си имот по изградени огради е 768 кв.м., т.е. налице е почти пълно съвпадение с квадратурата на имота, посочена в нотариален акт № 99/1978 г. Спорен е въпросът дали ищецът е собственик на 61 кв.м. от тях, предмет на делото.

От показанията на разпитаните по делото свидетели е установено, че ползваният от ищеца имот е с тази квадратура от десетилетия, като е формиран извод, че имот с идентификатор *** е закупен през 2021 г. във вида, в който е и към момента с така изградената ограда.

Въззивният съд е приел, че към 1978 г. – момента на издаване на нотариален акт № 98/1978 г. относно парцел * с площ 1 145 кв.м. и нотариален акт № 99/1978 г. относно парцел * с площ 765 кв.м. няма данни нито един от двата парцела да е бил в регулация към онзи момент, т.е. забраната за придобиване на реални части по чл. 59 ЗТСУ (отм.) не намира приложение. Имот с идентификатор * и към настоящия момент е извън регулация. Д. Х. Г. – баща на ищеца, е придобил спорните 61 кв.м. по давност, като по отношение на тези 61 кв.м. е налице първата хипотеза на чл. 99 ЗС – правото на собственост е придобито по давност от бащата на ищеца, съответно изгубено за тези 61 кв.м. преди придобиването на имота с идентификатор *** през 2021 г.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. Възможно ли е да се придобие по давност реална част от урегулиран поземлен имот – с твърдения, че въпросът е разрешен в противоречие с Решение № 105 от12.11.2018 г. по гр.д.№ 3109/2017 г. на ВКС, І г.о., Решение № 188 от 28.04.2021 г. по гр.д.№ 981/2021 г. на ВКС, І г.о., Решение № 50045 от 04.05.2023 г. по гр.д.№ 2690/2022 г. на ВКС, І г.о.;

2. Задължен ли е въззивният съд да изложи мотиви и да обсъди събраните по делото доказателства за релевантните за спора факти и обстоятелства – с твърдения, че въпросът е разрешен в противоречие с ППВС № 1/13.07.1953 г., ППВС № 2/1967 г. и Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ВКС,ОСГТК.

Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивния акт, която се извлича пряко от неговите мотиви. В случая е налице явно вътрешно противоречие във формираните изводи, на които е основана преценката за неприложимост на забраната по чл. 59 ЗТСУ (отм.), доколкото в една част на акта е направена констатация, че територията на процесните имоти е обхваната от регулационен план още от 1947 г., а в друга част на мотивите е прието, че към 1978 г. (момента на издаване на н.а.№ 98/1978 г. относно парцел * с площ 1 145 кв.м. и н.а.№ 99/1978 г. относно парцел * с площ 765 кв.м.) няма данни нито един от двата парцела да е бил в регулация. В контекста на фактите за наличието на регулационен план от 1947 г. и действащ регулационен план от 1981 г. с присвоени и по двата плана за всеки от имотите сигнатури на урегулирани имоти, за настоящия състав остава неясно има ли логично обяснение за умозаключението, че „Имот с идентификатор *** и към настоящия момент е извън регулация.“. Констатираните неяснота и вътрешно противоречие касаят съществено за спора обстоятелство и поставят под съмнение обосноваността на извода, че бащата на ищеца е придобил спорните 61 кв.м. по давност, респ. – че н.а. за дарение на недвижим имот от 14.05.1991 г. е произвел транслативно действие за тази територия.

При допускане на касационното обжалване страната - касатор дължи внасяне на пропорционална държавна такса, която в случая е равностойна на заплатената по въззивната жалба и възлиза на сумата 12,78 евро (равностойност на 25 лв.).

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение