Определение № 1246 от 14.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 754/2025 г.

за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на В. И. Ч., действащ чрез адвокат Р. Х. Т. - член на САК, срещу определение № 15422 от 04.10.2024 г. по въз. ч. гр. д. № 6236 по описа за 2024 г. на СГС, с което е оставена без уважение частната жалба на В. И. Ч. срещу определение №14206/01.04.2024 г., постановено по гр. д. № 54635/2023 г. по описа на СРС, с което производството по делото е прекратено и делото е изпратено по подсъдност на РС - Бургас.

Жалбоподателят счита, че обжалваното определение е неправилно и незаконосъобразно. Поради изложени в касационната жалба съображения моли за отмяна на атакуваното определение.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК относно следните въпроси:

1. При определено с трудовия договор място на работа, може ли работникът, като поддържа, че мястото, където той обичайно полага своя труд е различно от посоченото в трудовия договор, да избере подсъдност по чл. 114 ГПК?

2. Поради по-особения характер на длъжността "шофьор" липсва ли конкретно работно място за тази длъжност?

3. За да има място, където работникът обичайно полага своя труд, по смисъла на чл. 114 ГПК, следва ли работодателят да има регистриран клон, търговски обект или да има наето помещение, в което работникът обичайно да полага своя труд и необходимо ли е това място да е посочено в трудовия договор?

4. Намира ли приложение разпоредбата на чл. 114 ГПК, когато работникът изпълнява трудовите си функции в различни градове или местната компетентност на съда се определя от седалището и адреса на управление на работодателя-ответник?

Жалбоподателят твърди, че по формулираните от него въпроси се установява противоречива практика на ВКС и формирането на еднозначна практика по тълкуването на нормата на чл. 114 от ГПК, касаеща правилото за избор на местна подсъдност, би допринесло за правилното тълкуване и прилагане на визираните разпоредби според точния смисъл на закона, което би допринесло и за развитието на правото.

За да обоснове тезата си, касаторът сочи следната съдебна практика относно приложението на разпоредбата на чл. 114 ГПК, а именно: определение № 336 от 7.07.2016 г. по ч. гр. д. № 2794/2016 г., IV г. о.; определение № 115 от 6.03.2017 г. на ВКС по ч. гр д. № 701/2017 г., IV г. о., ГК, определение № 6 от 10.01.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. № 6196/2013 г., II г. о., ГК, определение № 4347 от 8.12.2022 г. на ВКС по ч. гр. д № 4077/2022 г.. IV г. о. ГК, определение №4 от 4.01 2019 г. на ВКС по ч. гр. д. №4770/2018 г., IV г. о., ГК.

Касаторът твърди още и очевидна неправилност на обжалваното определение на основание чл. 280, ал. 2 от ГПК.

Ответната по касация страна „Пожарна сигурност" ЕООД, действаща чрез адвокат Б. В. от АК - Бургас, изразява становище за неоснователност на частната жалба.

Съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че частната жалба е допустима, подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

По искането за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното:

За да постанови обжалваното в настоящото производство определение, състав на СГС е приел, че съгласно чл. 114 ГПК работникът може да предяви иск срещу работодателя си и по мястото, където той обичайно полага своя труд. Под място, където обичайно полага своя труд, се има предвид труда, свързан с изпълнение на спорното трудово правоотношение, а не където обичайно пребивава служителя към момента на предявяване на иска. Отбелязано е, че с исковата молба В. И. Ч. твърди, че с ответника „Пожарна сигурност“ ЕООД, ЕИК 200289133, със седалище и адрес на дейността в град Бургас, има сключен трудов договор №*** г., по силата на който изпълнява дейността „шофьор, лекотоварен автомобил“, с място на полагане на труда в гр. Бургас, което правоотношение ищецът твърди, че е прекратено незаконосъобразно от работодателя. Въззивният съд е стигнал до извода, че след като и седалището на ответника, и обичайното мястото на полагане на труда по време на изпълнение на спорно прекратеното трудово правоотношение, са в град Бургас, то и исковете за неговата отмяна и за изплащане на обезщетението по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ са подсъдни на РС - Бургас.

По така поставените от касатора въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК под № 1 и № 2, следва да се отбележи, че същите се свеждат до общия въпрос как следва да се прилага разпоредбата на чл. 114 ГПК, касаеща изборната местна подсъдност по трудови спорове, поради което спрямо тях е налице общата предпоставка за допускане на въззивното определение на касационно обжалване. Специфичната предпоставка за обосноваване на допускането на съдебния акт на касационен контрол обаче не се констатира. Посочената от касатора съдебна практика не е противоречива. Същата може да бъде обобщена по следния начин: Мястото на работа е елемент от съдържанието на трудовия договор, то се определя по съгласието (съвпадане на насрещните волеизявления) на страните и може да бъде доказано чрез представянето на договора като доказателство. Подсъдността на исковете на работника срещу работодателя по мястото, където работникът обичайно полага своя труд, се определя от действителното правно естество на материалните правоотношения, предмет на делото. В трудовия договор може да бъде определено мястото на работа по обвързващ страните начин, но подсъдността по чл. 114 ГПК не е по уговореното място на работа, а по мястото, където работникът обичайно полага своя труд в действителност.

Настоящата касационна инстанция приема, че не е налице визираното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Липсва необходимост от уеднакваване или актуализиране на съдебната практика по въпроса за приложението на разпоредбата на чл. 114 ГПК.

За пълнота на изложението, настоящият съдебен състав държи да подчертае, че в случая е налице съвпадане на местната подсъдност по така предявения иск, предвидена в чл. 105 ГПК, и тази, предвидена в чл. 114 ГПК. Изводът може да бъде направен не само от приложения трудов договор, в който за място на работа е посочен офисът на търговското дружество в гр. Бургас, в което дружество е работил ищецът, а и от съдържанието на исковата молба и направените в нея изявления на самия ищец.

Въпроси № 3 и № 4 от изложението на касатора са от общотеоретичен характер и не представляват въпроси, които са били включени в предмета на делото и които обуславят изхода от настоящия спор. Спрямо тях не е налице общата предпоставка за допускане на въззивното определение на касационно обжалване.

С оглед изложените съображения обжалваното въззивно определение не следва да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл. 208, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите, поставени от касатора.

Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от жалбоподателя основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай определението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Отделно от горното, жалбоподателят по същество е изложил доводи за неправилност на обжалваното определение, с което той не аргументира специфичното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

В обобщение настоящият съдебен състав приема, че касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не е налице соченото от касатора основание за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция.

Разноските в настоящото касационно производство следва да бъдат съобразени в производството по основния спор.

Воден от изложеното, настоящият състав на ВКС, ІII гражданско отделение,