Определение № 362 от 27.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 1706/2019 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Д. Б., Д. И. Б. и И. Б. Б. срещу решение № 49/08.02.2019 г. по в. т. д. № 810/2016 г. на Апелативен съд П., с което е потвърдено решение № 36/27.01.2016 г. по т. д. № 667/2014 г. на Окръжен съд Пловдив за уважаване на предявен от „Райфайзенбанк България“ ЕАД срещу А. Д. Б., Д. И. Б. и И. Б. Б. иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД по отношение на договор за покупко – продажба, обективиран в нотариален акт № 22/2011 г., и договор за дарение, обективиран в нотариален акт №19/27.01.2012 г., до размер на 1/2 идеална част от описаните в нотариалните актове недвижими имоти.

В подадената касационна жалба се излагат твърдения, че са налице касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Релевират се доводи, че въззивният съд е постановил недопустим съдебен акт, тъй като върху имота, представляващ идеални части от ПИ с адрес [населено място], [улица], са учредени договорни ипотеки в полза на „Райфайзенбанк България“ ЕАД, поради което не е налице интерес от завеждане на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД. Отделно, както първа така и въззивна инстанция са приели, че са сезирани с един иск, а всъщност исковете са относно две разпоредителни сделки – едната възмездна, а другата безвъзмездна. Наред с това, неправилно е приложена нормата на чл. 135 ЗЗД и са допуснати процесуални нарушения при разпределение на доказателствената тежест за събиране на относими гласни доказателства, както и правилото за обсъждане на всички релевантни доказателства и свързаните с тях доводи на страните.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие с практика на ВКС, както и, че същото е очевидно неправилно. Формулирани са следните въпроси, за които се твърди, че са включени в предмета на делото и са обусловили правните изводи на съда:

1. „Кога е налице увреждане на кредитора по смисъла на чл. 135 ЗЗД и кои действия на длъжника увреждат интересите на кредитора ?“

2. „Счита ли се за увреждащо извършено разпоредително действие с недвижимо имущество на длъжника, когато вземането на кредитора е обезпечено чрез учредена ипотека върху други недвижими имоти, собственост на длъжника и чиято стойност значително надхвърля стойността на обезпеченото вземане?“

3. „Размерът на твърдяното от кредитора вземане от значение ли е за преценката на съда относно наличието или липсата на увреждане и възможностите на длъжника, съответно контрахентът му при безвъзмездни действия, да схващат, че увреждат длъжника?“

4. „Ако крайният падеж на задължението не е настъпил към датата на извършване на разпоредителната сделка, осъществена от длъжника, коя норма се явява приложима – чл. 135, ал. 1 и 2 ЗЗД или чл. 135, ал. 3 ЗЗД?“

5. В хипотезата на чл. 135, ал. 3 ЗЗД прилага ли се оборимата презумпция на чл. 135, ал. 2 ЗЗД или в тежест на ищеца е да докаже фактът на знание у третото лице за увреждане на кредитора?“

6. „Длъжен ли е въззивният съд да направи своите фактически и правни изводи по делото като обсъди всички допустими и относими доказателства, твърдения, възражения и доводи на страните в тяхната съвкупност?“

Заявени са твърдения, че по първия въпрос въззивният съд е процедирал в отклонение от прието в решения на ВКС, а именно: № 655/05.07.2007 г. по гр. д. № 573/2006 г. на ГК, II ГО, решение № 827/17.11.2009 г. по гр. д. № 800/2008 г., решение № 456/25.06.2010 г. по гр. д. № 1294/2009 г. на ГК, IV ГО, решение № 60/20.04.2017 г. по гр. д. № 3094/2016 г. на ГК, IV ГО, решение № 111/19.03.2008 г. по т. д. № 627/2007 г. на ТК, I ТО, определение № 224/22.02.2013 г. по гр. д. № 1085/2012 г., определение № 616/09.05.2014 г. на ГК, IV ГО.По петия въпрос съдът е постановил решението си в отклонение от приетото с решение № 1314/10.03.2009 г. по гр. д. № 1765/2008 г. на ГК, I ГО, решение № 841/19.01.2010 г. по гр. д. № 3530/2008 г. на ГК, II ГО, решение № 643/27.07.2000 г. по гр. д. № 27/2000 г., ГК, II ГО, а по шестия- в отклонение от приетото с решение № 92/16.03.2012 г. по гр. д. № 980/2011 г. на ГК, II ГО, решение № 323/27.09.2012 г. по гр. д. № 408/2011 г. на ГК, I ГО, решение № 480/07.11.2011 г. по гр. д. № 1347/2010 г. на ГК, I ГО.Вторият и третият въпроси според касатора са от значение за точното прилагане на чл. 135 ЗЗД и развитие на правото. Твърди се, че решението на Апелативен съд П. е очевидно неправилно, като този порок се изразява в допуснати от съда съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Обсъждането на писмените доказателства и доводите на страните е извършено избирателно.

От касатора е формулирано искане за постановяване на акт, с който въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол и обезсилено, евентуално отмененои върнато за ново разглеждане от Окръжен съд Пловдив. Претендира се присъждане на разноски.

От ответника по касация „Райфайзенбанк България“ ЕАД е депозиран отговор. С него се излагат твърдения, че подадената допълнителна касационна жалба е недопустима, тъй като е депозирана извън срока по чл. 282 ГПК. В случай, че съдът приеме касационната жалба в нейната цялост, се излагат доводи, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касация. То нито е недопустимо, нито очевидно неправилно. Изтъкват се мотиви, че поставените в изложението на касационни основания въпроси не покриват критериите за достъп до касация, тъй като в една част въпросите не са били предмет на обсъждане от въззивната инстанция, а в друга - не е налице произнасяне в противоречие с по – новата практика на ВКС. Постановеното от Апелативен съд П. решение не следва да бъде допускано до касация, а ако бъде допуснато – да бъде установено, че то не страда от посочените в касационната жалба пороци. С отговора се претендира присъждане на разноски по представен списък в изпълнение на чл. 80 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирани да обжалват страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същатасе явява процесуално допустима. След постановяване на разпореждане по реда на чл. 285 ГПК от администриращия съд жалбата е приведена в съответствие с изискванията за редовност по чл. 284 ГПК.

За да постанови своя съдебен акт, въззивният съд е приел, че предявеният от „Райфайзенбанк България“ ЕАД срещу А. Д. Б., Д. И. Б. и И. Б. Б. иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД се явява основателен и доказан по отношение на сделките, обективирани в нотариален акт № 22/2011 г. и нотариален акт № 19/27.01.2012 г. до размер на 1/2 идеална част от описаните в актовете недвижими имоти. Въззивният съд е приел за безспорно обстоятелството, че към датите, на които са били изповядани процесните сделки, твърдените в исковата молба вземания на ищеца „Райфайзенбанк България“ ЕАД към кредитополучателя ЕТ „А. – 77 – А. Б.“ са съществували и не са били погасени. Възприел е за основателни доводите, че вземанията на банката не са били предсрочно изискуеми, но е счел този довод за ирелевантен към основателността на предявения отменителен иск. По същия начин е обсъдил и довода за съотношението между размера на дълга и неговата обезпеченост чрез подписаните между страните договорни ипотеки. Анализирани са обстоятелствата във връзка с инициирано от банката принудително изпълнение по отношение на ипотекираните имоти, както и невъзможността й удовлетвори вземанията си. Съдът се е позовал на по – новата практика на ВКС, обективирана в решение № 407/29.12.2014 г. по гр. д. № 2301/2014 г. на ГК, IV ГО и решение № 261/25.06.2015 г. по гр. д. № 5981/2014 г. на ГК, IV ГО. Приложил е презумпцията на чл. 135, ал. 2 ЗЗД /неправилно изписана в мотивите като алинея 3 на чл. 135 ЗЗД/ по отношение на продажбената сделкаи е приел, че тя не е оборена от ответниците.

Въззивното решение не страда от посочените от касаторите пороци, които следва да бъдат обсъдени с оглед тяхната тежест.

Постановеното от Апелативен съд П. решение не е недопустимо по изложените от касаторите доводи в тази насока. Посочването на имот, представляващ 210/642 идеални части от ПИ с идентификатор 56784.506.1313, находящ се в [населено място], [улица], както в нотариален акт № 71/2007 г., така и в нотариален акт № 19/2012 г. и в исковата молба на „Райфайзенбанк България“ ЕАД е само с оглед описателно уточнение къде са построени четириетажната офисна, жилищна и помощна сгради, по отношение на обекти в които е учредена ипотека в полза на банката, съответно предявена претенция по чл. 135 ЗЗД. Имотът е изгубил битието си на самостоятелен обект със застрояването му и е трансформиран в обслужващ сградите терен, тъй като и от заключението на вещото лице /лист 171 от делото на Апелативен съд П./ се установява, че земята е изчерпала потенциала за максимално застрояване. Ето защо, този имот не може да бъде сам по себе си предмет на вещна сделка. В този смисъл настоящият състав на съда приема, че по отношение на имота като самостоятелен обект на право на собственост, предмет на транслативна сделка, не е предявен иск по чл. 135 ЗЗД.

Въззивното решение не е недопустимо и поради обстоятелството, че в мотивите е посочено, да е предявен един иск, докато в действителност са предявени обективно съединени искове по отношение на две различни сделки – продажба, обективирана в нотариален акт № 22/2011 г., и договор за дарение, обективиран в нотариален акт № 19/27.01.2012 г. Тъй като въззивната инстанция се е произнесла по заявените н исковата молба факти и в рамките на формирания петитум при редовно подадена въззивна жалба, решението й не е недопустимо, прецененосъобразно указанията, дадени с т. 5 на ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При служебно извършената от настоящата инстанция и служебна проверка досежно валидността и допустимостта на въззивното решение, съобразно възприетото с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, се установява допуснат от Апелативен съд П. порок, който да води до недопустимост на решението по отношение само на И. Б. Б.. Решението на Окръжен съд Пловдив, макар и постановено при наличие на очевидна фактическа грешка /липса на отхвърлителен диспозитив по отношение на И. Б./, всъщност приема неоснователност на предявените от „Райфайзенбанк България“ ЕАД срещу И. Б. Б. искове по отношение на прехвърлената от него на Д. И. Б. 1/2 идеална част от процесните имоти. Той няма интерес да обжалва решението в частта, с която исковете са уважени по отношение на А. Д. Б. и Д. И. Б., нито се явява техен необходим другар, въпреки приетото в противен смисъл от Апелативен съд П. в определение № 532/09.11.2016 г. по в. ч. д. № 710/2016 г. Настоящата инстанция не е обвързана от соченото определение, още повече, че то е постановено в отклонение от приетото с т. 1 на ТР № 5/29.12.2014 г. по т. д. № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с което се приема, че при личен дълг на единия от съпрузите не може да бъде обявена за недействителна по реда на чл. 135 ЗЗД цялата разпоредителна сделка, извършена с имот в режим на СИО, тъй като липсва пасивна материално правна легитимация за съпруга недлъжник от една страна, а от друга - с отчуждаване на вещта СИО върху нея е прекратена. С оглед вероятността решението на Апелативен съд П. да е недопустимо като постановено по отношение на лице без право на въззивна жалба, то следва да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 2, предл. II ГПК само в частта, в която е разгледана въззавната жалба на И. Б. Б.. При преценка за вероятна недопустимост на контролираното въззивно решение касационната инстанция не е обвързана от правилото на чл. 271, ал. 1, предл. II ГПК /т. 10 на ТР № 1/17.07.2001 г. на ВКС, ОСГТК/.

С новосъздадената през 2017 /ДВ бр. 86/2017 г./ алинея 2 на чл. 280 ГПК се предвижда, че независимо от предпоставките за допускане на касационно обжалване, регулирани в алинея 1 на чл. 280 ГПК, въззивното решение се допуска до касация при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Не е налице очевидна неправилност на атакуваното в настоящото производство решение. В консолидираната практика на ВКС се приема, че очевидно неправилно е това решение, което страда от толкова съществен порок, че той може да бъде констатиран без да се налага извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта /съответствие с материалния или процесуалния закон, както и обоснованост/. Такива са нарушенията при подвеждане на фактите под отменена или несъществуваща законова разпоредба, при приложение на закона в неговия обратен смисъл или при драстично нарушение на правилата на формалната логика. В процесната хипотеза не се установява наличие на сочения критерий за достъп до касационен контрол – чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК, а касаторът е обосновал приложението му с основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, водещи до неправилност.

Допускането на касационно обжалване съгласно разясненията, дадени с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, предпоставя произнасяне на въззивния съд по материално правен или процесуално правен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да формулира ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. При липса на конкретно формулиран въпрос или непосочване на хипотеза по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК не се допуска контрол по същество за преценка правилността на въззивния акт.

При запознаване с представеното изложение на касационни основания настоящият състав на съда констатира, че по отношение на поставения под номер четири въпрос не е обоснован достъп до касация с някой от допълнителните селективни критерии, формулирани в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, поради което същият не може да послужи като основание за позитивна селекция на касационната жалба.

Първите три въпроса са от значение за изхода на спора и са обусловили правните изводи на въззивния съд, но по отношение на тях не са налице допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК. Апелативен съд П. не се е отклонил от практиката на ВКС, формирана по приложение на чл. 135 ЗЗД, която е уеднаквена с ТР № 2/09.07.2019 г. по т. д. № 2/2017 г. В мотивите на т. 1 от същото е посочено, че с П. иск кредиторът се защитава срещу всяко действие на длъжника, с което той намалява имуществото си и/или затруднява удовлетворяването от него – т. е. накърнява общото обезпечение на кредитора по смисъла на чл. 133 ЗЗД, като е без значение обстоятелството дали кредиторът е обезпечен по друг начин /вкл. чрез поръчителство/. Цитираната от касатора практика се явява постановено преди тълкувателното решение, поради което и нерелевантна за приложението на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По отношение на въпросите, поставени под номера две и три, не е обоснован соченият допълнителенкритерий по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК - да са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото, още повече, че отговор на въпросите се съдържа в т. 1 и т.2 на ТР № 2/09.07.2019 г. по т. д. № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Точният размер на вземането, което кредиторът заявява, че има срещу длъжника, няма значение за основателността на иска по чл. 135 ЗЗД, нито има значение дали вземането му е изискуемо и ликвидно.

Петият въпрос не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, тъй като установените по делото факти сочат, че увреждащите сделки са извършени след възникване на вземанията в полза на банката, а не преди това, поради което не е анализирано приложението на чл. 135, ал. 3 ЗЗД. Въпросът не удовлетворява общия селективен критерий за достъп до касация по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не следва да бъде обсъждано наличието на допълнителния такъв по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК – противоречие с практика на ВКС.

Въпросът, формулиран под номер шест, касаещ задълженията на въззивния съд, е зададен без връзка с конкретни доводи какви възражения срещу исковете или релевантни доказателства, представени от касаторите, не е обсъдил апелативния съд, поради което е хипотетично зададен без връзка с процесното дело. Ето защо, и този въпрос не е годен да удовлетвори общия критерий за достъп до касация. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че не съществува съмнение и колебание в практиката относно задължението на съдапри постановяване на решението си да изложи мотиви, в които да се съдържа преценка на доказателствата и фактическите констатации, релевантни за спора, илюстрация на което са и цитираните от касатора решения: № 92/16.03.2012 г. по гр. д. № 980/2011 г. на ГК, II ГО, решение № 323/27.09.2012 г. по гр. д. № 408/2011 г. на ГК, I ГО, решение № 480/07.11.2011 г. по гр. д. № 1347/2010 г. на ГК, I ГО.Това задължение на съда следва директно от разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК. Решението на Апелативен съд П. не е в отклонение от формираната по приложението на чл. 236, ал. 2 ГПК съдебна практика, доколкото в същото подробно са обсъдени наведените от въззивниците /сега касатори/ възражения срещу предявените от „Райфайзенбанк България“ ЕАД искове по чл. 135 ЗЗД, както и ангажираните от тях доказателства за оборване на законовата презумпция по чл. 135, ал. 2 ЗЗД, включително допуснатата във въззивното производство по тяхно искане съдебно – оценителна експертиза.

Настоящият състав намира, че не са изпълнени изискванията на чл. 280, ал. 2, предл. II и III ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение на Апелативен съд П. по касационната жалба, подадена от А. Д. Б. и Д. И. Б..

При изхода на производството пред настоящата инстанция и на основание чл. 81 ГПК на ответника по касационната жалба „Райфайзенбанк България“ ЕАД следва да се присъдят сторените пред настоящата инстанция разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС