Определение № 1039 от 10.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1321/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх.№ 16306 от 21.02.2023 г., подадена от И. К. З., която е приподписана (с изключение на изявленията по т. ІV) от назначения по реда на гл. Х от ГПК служебен адвокат Р. П. - П. от САК и е насочена срещу въззивно Определение № 1884 от 13.02.2023 г. по в.ч.гр.д.№ 1470/2023 г. на СГС, ІІ „ж” въззивен състав. С обжалваното определение е потвърдено Определение № 1969 от 17.01.2023 г. по гр.д.№ 35859/2022 г. на СРС, 167 състав, с което е върната исковата молба с вх.№ 138615 от 04.07.2022 г., подадена от И. К. З. срещу И. А. Б.. На основание чл. 129, ал. 3, изр. 2 ГПК не се дължи връчването на препис от частната касационна жалба. За да прецени дали частната жалба подлежи на разглеждане по същество, ВКС на първо място следва да прецени дали са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване, във връзка с което намира следното: Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба с вх.№ 138615 от 04.07.2022 г., подадена от И. К. З. срещу И. А. Б., съдържаща искане за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5 001 лева и претенции за съдебно установяване на факти. С Разпореждане № 109950 от 14.11.2022 г. съдът е дал указания по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК, както следва: 1/ ищцата да посочи своите ЕГН и адрес; 2/ да посочи адрес за ответника; 3/ да изложи конкретните фактически обстоятелства, от които произтича претенцията за неимуществени вреди в размер на 5 001 лева; 4/ да опише от кои точно действия на ответника са настъпили вредите и в кой времеви период са извършени тези действия; 5/ да опише в кой времеви период (с посочване на начална и крайна дата) е търпяла неимуществени вреди и в какво конкретно се състоят тези вреди; 6/ да формулира надлежно искането си, като изрично уточни дали претендира осъждане на ответника за сумата в размер на 5 001 лева (тъй като останалите искания са недопустими). Отправено е предупреждение, че при неизпълнение ще последва връщане на исковата молба на основание чл. 129, ал. 3 ГПК. Съобщението е връчено на ищцата по електронен път, за което е подала потвърждение на 20.11.2022 г. Последвало е депозирането на молба с вх.№ 261165 от 28.11.2022 г., във връзка с която е постановено Разпореждане № 126659 от 21.12.2022 г. С оглед текста на последното, СРС е приел за отстранени недостатъците по т.т. 1, 2 и 5, но не и тези по т.т. 3, 4 и 6, поради което е дал нови указания на основание чл. 129, ал. 2 ГПК, а именно: 1/ да изложи конкретните фактически обстоятелства, от които произтича претенцията за неимуществени вреди в размер на 5 001 лева; 2/ да опише от кои точно действия на ответника са настъпили вредите; 3/ изрично да уточни освен иска за сумата в размер на 5 001 лв. предявява ли и други искове, в който случай да изложи обстоятелствата, на които се основават и да формулира надлежен петитум на исковата молба. Отново е отправено предупреждение, че при неизпълнение ще последва връщане на исковата молба на основание чл. 129, ал. 3 ГПК. Съобщението е връчено на ищцата по електронен път, за което е подала потвърждение на 04.01.2023 г., а впоследствие е депозирала молба с вх.№ 7052 от 11.01.2023 г. С Определение № 1969 от 17.01.2023 г. СРС, 167 състав е констатирал, че в определените й срокове ищцата е депозирала молби в отговор на дадените й указания с разпорежданията от 14.11.2022 г. и от 21.12.2022 г., но недостатъците по чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК (в обстоятелствената част на исковата молба) са останали неотстранени, доколкото ищцата само е повторила и преформулирала изложеното в исковата молба, без да посочва конкретните фактически обстоятелства, от които произтича претенцията за неимуществени вреди в размер на 5 001 лева; не става ясно въз основа на кои конкретни действия на ответника са настъпили вредите и в кой времеви период са извършени те. Във връзка с претенциите за съдебно установяване на факти е прието, че отсъства надлежно искане в съответствие с чл. 127, ал. 1, т. 5 ГПК, доколкото формулираните искания са недопустими от гл.т. разпоредбата на чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК. Приемайки, че ищцата не е изпълнила указанията, дадени с разпорежданията от 14.11.2022 г. и от 21.12.2022 г., първоинстанционният съд е върнал исковата молба. Сезиран с частна жалба срещу Определение № 1969 от 17.01.2023 г., въззивният съд е приел, че постановявайки разпореждането от 14.11.2022 г. районният съд е процедирал в съответствие с чл. 129 ГПК (доколкото „не са изложени фактите и обстоятелствата, основание за предявените искове… от твърденията в исковата молба не става ясно в какво конкретно се изразява противоправното поведение на ответника, осъществено спрямо ищеца”); не е дължал даването на повторни указания с разпореждането от 21.12.2022 г., но както те, така и първоначално дадените указания са останали неизпълнени въпреки подаването на молбите с вх.№ 261165 от 28.11.2022 г. и с вх.№ 7052 от 11.01.2023 г., поради което са налице основанията за връщане на исковата молба, която наред с нередовностите от гл.т. изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК обективира и недопустими претенции за установяване на факти, каквито законът не предвижда да бъдат установявани по съдебен ред. В изложение на основанията за селектиране на жалбата се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по питания, които обобщено се свеждат до задължението на въззивния съд да извърши собствена преценка за законосъобразността на дадените от първоинстанционния съд указания (в която връзка се твърди противоречие с практика на ВКС, а именно: Определение № 4397 от 09.12.2022 г. по ч.гр.д.№ 3856/2022 г. на ІV г.о., Определение № 99 от 09.06.2017 г. по ч.гр.д.№ 749/2017 г. на І г.о., Определение № 81 от 09.02.2017 г. по ч.т.д.№ 1982/2017 г. на І т.о.); могат ли да се приложат неблагоприятни последици при неясни (бланкетни) указания (в която връзка се твърди противоречие с практика на ВКС, а именно: Решение № 60103 от 06.10.2021 г. по т.д.№ 2104/2020 г. на І т.о., Решение № 1011 от 12.03.2010 г. по гр.д.№ 3409/2008 г. на І г.о., Определение № 3 от 06.01.2017 г. по ч.гр.д.№ 5389/2016 г. на ІV г.о., Определение № 99 от 09.06.2017 г. по ч.гр.д.№ 749/2017 г. на І г.о., Определение № 157 от 27.03.2013 г. по ч.гр.д.№ 540/2012 г. на ІІ г.о., Определение № 891 от 28.11.2014 г. по ч.гр.д.№ 6523/2014 г. на ІV г.о., Решение № 434 от 13.05.2010 г. по гр.д.№ 700/2009 г. на І г.о., Определение № 869 от 12.12.2012 г. по ч.гр.д.№ 776/2012 г. на ІV г.о., Определение № 118 от 23.03.2022 г. по ч.т.д.№ 430/2022 г. на І т.о.) или при отсъствие на изрични указания по чл. 129, ал. 2 ГПК (в която връзка се твърди противоречие с практика на ВКС, а именно: Решение № 164 от 04.07.2012 г. по гр.д.№ 570/2011 г. на ІV г.о., Определение № 725 от 11.11.2015 г. по ч.гр.д.№ 3241/2015 г. на ІV г.о., Определение № 171 от 06.10.2017 г. по ч.гр.д.№ 2616/2017 г. на ІІ г.о. и Определение № 3 от 06.01.2017 г. по ч.гр.д.№ 5389/2016 г. на ІІ г.о.). Касаторката поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност по съображения, че закона е приложен превратно и съществено са нарушени процесуалните правила. Касационното обжалване не може да бъде допуснато. Съгласно Определение № 4397 от 09.12.2022 г. по ч.гр.д.№ 3856/2022 г. на ІV г.о., Определение № 99 от 09.06.2017 г. по ч.гр.д.№ 749/2017 г. на І г.о., Определение № 81 от 09.02.2017 г. по ч.т.д.№ 1982/2017 г. на І т.о., при произнасянето си по частна жалба, подадена срещу връщането на нередовна искова молба, въззивният съд е длъжен да извърши собствена преценка дали исковата молба е била нередовна и в този смисъл дали дадените указания са били законосъобразни. Обжалваният акт обективира извод на въззивния съд, че исковата молба не отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК, тъй като „не са изложени фактите и обстоятелствата, основание за предявените искове”. Изводът е резултат от действие на въззивния съд, свеждащо се именно до проверка за съответствието между текста на самата сезираща искова молба и процесуалните правила, регламентиращи предявяването й, което мотивира настоящия състав да приеме, че отсъства противоречие между обжалваното определение и цитираната практика на ВКС. Като е приел, че районният съд не е бил длъжен да дава повторни указания по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК, въззивният съд е обективирал и заключението си, че първоначално дадените указания са точни – съответни на констатираната нередовност и достатъчно ясни, за да е в състояние страната да отстрани недостатъка на исковата молба, като е отчетено и достигането на съобщението с указанията на съда до знанието на ищцата, включително с предупреждението за неблагоприятните последици от неизпълнение им. В този смисъл е налице несъмнено доказателство за извършена инстанционна проверка не само относно преценката за редовността на исковата молба, но и относно законосъобразността на процесуалното действие по чл. 129, ал. 2 ГПК, в който смисъл е тълкуването, направено с втората група актове на ВКС, цитирани от касаторката. В случая от прочита на исковата молба (независимо от обема й като изложение) действително не става ясно в какво конкретно се изразява противоправното поведение на ответника, осъществено спрямо ищцата. В такава ситуация за районния съд не е било възможно да изиска по-детайлни уточнения от формулираните в т.т. 3, 4 и 6 на Разпореждане № 109950 от 14.11.2022 г., съответно – изводът на въззивния съд за съответствие между указанията и изискванията на процесуалния закон не влиза в противоречие с Решение № 60103 от 06.10.2021 г. по т.д.№ 2104/2020 г. на І т.о., Решение № 1011 от 12.03.2010 г. по гр.д.№ 3409/2008 г. на І г.о., Определение № 3 от 06.01.2017 г. по ч.гр.д.№ 5389/2016 г. на ІV г.о., Определение № 99 от 09.06.2017 г. по ч.гр.д.№ 749/2017 г. на І г.о., Определение № 157 от 27.03.2013 г. по ч.гр.д.№ 540/2012 г. на ІІ г.о., Определение № 891 от 28.11.2014 г. по ч.гр.д.№ 6523/2014 г. на ІV г.о., Решение № 434 от 13.05.2010 г. по гр.д.№ 700/2009 г. на І г.о., Определение № 869 от 12.12.2012 г. по ч.гр.д.№ 776/2012 г. на ІV г.о. и Определение № 118 от 23.03.2022 г. по ч.т.д.№ 430/2022 г. на І т.о. Не се констатира връщането на исковата молба да е резултат от извод за наличие на нередовност, за отстраняването на която не са давани указания по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК, поради което третият правен въпрос няма обуславящо значение по смисъла на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, както и отсъства противоречие с практиката от третата група актове на ВКС, цитирани от касаторката. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, касационното обжалване се допуска при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Пороци от първите два вида нито се твърдят, нито се установяват. В случая липсва и основанието за допускане касационно обжалване на въззивното определение по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидната му неправилност – нарушение на императивна правна норма, на основни съдопроизводствени правила (ограничаване на правото на участие на страната в процеса, липса на мотиви на обжалвания акт) или наличие на явна необоснованост. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение