Определение № 56 от 01.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 14/2013 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 1498 от 20.08.2012г. постановено от Софийски апелативен съд, 8 състав по гр.д. № 4152/2011г., с което е отменено решение от 14.07.2011г. на Софийски градски съд, І-10 състав по гр.д. № 7634/2009г. и вместо това е признато за установено по отношение на Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, че Л. Й. А., И. А. Д. и А. А. А., всички граждани на И., са собственици по наследство и давност на дворно място от * кв.м. в [населено място], на [улица], съставляващо УПИ * от кв. * по плана на местността „П.-Б.”, заедно с построената в средата на дворното място жилищна сграда със застроена площ * кв.м., състояща се от две стаи, кухня, вестибюл и клозет. Касационната жалба е подадена от Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството. Като основание за достъп до касационен контрол се поддържат на първо място доводи за недопустимост на решението поради произнасяне по непредявен иск, както и за разрешени процесуалноправни и материалноправни въпроси в трите хипотези на чл. 280, ал.1 ГПК. Ответниците по касационната жалба Л. Й. А., И. А. Д. и А. А. А. чрез процесуалния си представител са подали писмен отговор, в който поддържат, че липсват предпоставките за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по установителен иск за собственост. Ищците са част от наследниците на Л. Ж. А., починала през 1970г., която към 1937г. се легитимира като собственик на масивна къща в махала „П.”, Софийска община, построена на * кв.м., както и на * кв.м. от дворното място. С акт за държавна собственост от 1976г. имотът на [улица] кв. П. е одържавен като безстопанствен на основание чл. 6 ЗС. С решение от 1987г. по молба на Р. и Й. Ж. А. председателя на ИК на РНС е определил цената на имота на [улица] по реда З.. Представени са договори за наем на имота, сключени в периода 1991 - 2003г., в които наемодатели са наследниците на Й. и Р. А. /синове на Л. А./, а по последния договор наемодатели са настоящите ищци. Със заповед на Областния управител от 2009г. не е уважена молбата на ищците за отписване на имота от книгите за държавна собственост с мотив, че не е установена идентичност между притежавания от Л. Ж. А. имот с имота, актуван като държавна собственост, а също и че основанието за одържавяване не е в приложното поле на ЗВСОНИ. За да уважи предявения установителен иск въззивният съд е приел, че ищците се легитимират като наследници на единия син на Л. А. - Й. А., починал 1983г. Наследник на други син Р. А., починал 1988г., е Е. Г., от която е представена декларация, че се отказва от своята част от имуществото в България. Съдът е приел, че ищците са собственици на * ид.ч. по наследство, а другата * ид.ч. /частта на Е. Г./ са придобили по давност. Според съда имотът не е бил безстопанствен и незаконосъобразно е одържавен на основание чл. 6 ЗС. Н. и наследниците й не са пребивавали в страната, но управлението на имота е извършвано от упълномощени от тях лица - Д. А., Ф. Б., адв. Е. и др.; за имота е заплащан местен данък от 1982г. и до момента; имотът е отдаван под наем и е получавана наемна цена за него; предприети са действия от пълномощниците на ищците пред бившия К. РНС за извършване на продажба на имота, но до такава не се е стигнало поради несъгласие с определената по реда на чл. 34 П. цена. Поради това съдът, след обсъждане разпоредбите на Наредбата за управление имуществата на чуждестранни лица в страната /в сила от 1969г. до 1992г./ и ПМС № 311/22.05.1953г., е намерил, че акта за държавна собственост не поражда собственически права за държавата. Затова е уважил предявения иск като е признал ищците за собственици на имота по наследство и давност. При преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира следното: На първо място касаторът навежда доводи за недопустимост на решението поради разглеждане на непредявен иск. Те се основават на твърденията, че според исковата молба правото на собственост е придобито въз основа на наследяване, а за първи път във въззивната жалба са наведени доводи, че * ид.ч. от имота е придобита по давност, като съдът е приел и уважил тези доводи. Доколкото в исковата молба правото на собственост върху имота е основано единствено на наследяване, а в диспозитива на постановеното въззивно решение съдът е признал, че ищците са собственици на * от имота по наследство и на * по давност, то е налице съмнение относно допустимостта на решението, което обуславя допускане на касационно обжалване. На второ място касаторът поставя процесуалния въпрос за задълженията на въззивния съд при констатирани непълноти и грешки в доклада на първоинстанционния съд и за възможността искът да бъде уважен на основание, непосочено в доклада. Следващият въпрос е за допустимостта във въззивното производство да се твърдят нови факти, да се сочат и представят доказателства за тях. По двата въпроса е извършено позоваване на съдебна практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК. Видно, че и двата въпроса са свързани с твърдението за произнасяне по непредявено правно основание, поради което се обхващат от горепосоченото основание за достъп до касационен контрол. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.